17-23.04.2019 Год. 28

15

Брой 151,50 лв.

Н Е П РЕ М ЪЛЧ А НО

Пламен Антов: Към физиология на поезиятаКатя Зографова: Приятелствата на ЧудомирПламен Дойнов: За преследването на Кръстьо Пастухов и за цензурните закони

Гласовете им чувамеРазговор с Митко Новков

КритикаМорис Фадел за Борис ЖоговАнгелина Василева за Мариана ТодороваБорислав Гърдев за филма „Гешев“Георги Гроздев за случая „Кръв от къртица“

Нова българскаРазказ от Димитър ПетровСтихове от Пламен Павлов

Биографични залози

Пламен Дойнов

Докато получавам орден „Стара планина“ – първа степен

Мисля си за всички получили незаслужено ордена – като мен, хора с неясни черти и приноси, със суетни сърца,легиони от черепи, строшени от бой, не от мислене,специалисти по всичко и нищо, без лица,безгръбначни чудовища с опашки увиснали,костюмирани ангели или просто угодници,посланици на смъртта и международни сводници,низ от тайни и явни агенти, ловки дарители, крадци на патенти,преоблечени като журналисти агитатори,поети, възпявали прости диктатори,търговци на свещи и църковни камбани,армия от петсантиметрови великани, орденоносци – от тук до другия свят! Ад. Ад. Ад.

И аз – какво сега – истукан, стърча между тях,целият – строен, звънтящ комплимент, целият – срам, целият – станал за смях,аз, който можех да бъда не просто поет, а Поета!Едва промълвявам: – Благодаря Ви, господин Президент, но не биваше... За мен беше достатъчен орден „Кирил и Методий“ – втора степен, трета...

Сн.

Пл.

Дой

нов

2Литературен вестник 17-23.04.2019

н o в о Н О В О

„НАИВНИ ЛИ БЯХМЕ ПРЕЗ 89?“ – е темата на новия брой 03 на сп. „Култура“. И тя включва лекцията на британския историк Тимоти Гартън Аш в София, както и статията „Какво да се прави?“ на американския мислител Франсис Фукуяма – откъс от най-новата му книга „Идентичност“. В броя може да прочетете още и разследване върху досието на Юлия Кръстева с автор Александър Леви, както и дискусия за детското четене и проекта „Книговище“. Известният полски изкуствовед проф. Сергиуш Михалски размишлява над „връщането към реда“ и проекциите на „новата предметност“ през ХХ в., актьорът Михаил Мутафов говори за „играта на риск“ в днешния театър, а композиторът Георги Минчев в юбилейно интервю обръща поглед над „темпоритъма на своето време“. Жанина Драгостинова прави обзор на

последното Берлинале, с което приключва ерата на досегашния директор Дитер Кослик, а режисьорът Тонислав Христов размишлява над едно „кино на доброто“. Разказът „Кучи студ“ в рубриката „под линия“ е дело на Йордан Д. Радичков. Фотографиите в броя са на Антоан Божинов, който споделя, че за него „снимането е съвест“.

Предизвикателствата пред вярата в днешния свят са в центъра на вниманието на новия 138 брой на сп. „Християнство и култура“. „Откритост и избягване на триумфализма“ – така в интервю за броя архим. Кирил Говорун определя предизвикателствата пред новопризнатата Православна църква в Украйна. „Томосът за Украйна“ е и обект на анализ в статията на църковния историк Владимир Бурега. За предизвикателствата на вярата става дума и в християнската публицистика на о. Яков Кротов „Между унинието и тъгата“, както и в кратките есета на Калин Михайлов, озаглавени

„Вяра, живот, творчество“. „Евангелските църкви се стремят да представляват всички, останали непредставени на пазара на интереси“ – настоява в специално интервю за броя Франк Отфрид Юли, епископ на Евангелската църква във Вюртемберг. „Евангелието не е само книга за посветени“, заявява от своя страна католическия свещеник Мишел Заноти-Соркин, а журналистът Андрю Съливан изследва „новите църкви на Америка“. Над предизвикателствата на вярата размишлява и големият германски богослов Роберт Шпеман в посмъртно публикуваното си интервю „Необходимият лек“. В рубриката „Християнство и история“ е отбелязана 100-годишнината от рождението на епископ Лазар Младенов, а проф. Антонина Желязкова разсъждава над казуса „Копти ли са ромите?“, един размисъл от пропуснати страници от османското минало. А в рубриката „Свидетели на вярата“ можете да прочетете за Рихард Вурмбранд – един глас на нелегалната църква в Румъния. Съвременното богословие е представено със статиите на архим. Йов Геча „Изповедта и духовното ръководство в Православната църква“ и на Радостин Марчев за „Езика като рамка на Откровението. Бележки върху херменевтиката на Бернар Рам“. Броят е илюстриран с произведения на Крум Дамянов от изложбата „Скулптура“ в Националната галерия. Фотографиите са на Николай Трейман.

Tetradkata.com

организира

Национален литературен пленер

По пътеките на думите – Боженци '19

31 май – 2 юни 2019 г.

Изпратете мотивационно писмо (до 1000 думи), автобиография, 3 стихотворения или 1 разказ (до 3000 думи) на имейл адрес: tetradkata.team@gmail.com Краен срок за кандидатстване: 10 май 2019 г.На 15 май ще бъдат обявени 12-имата участници.Такса за участие: 30 лв. (плаща се в първия ден от началото на пленера).За повече информация: https://tetradkata.com/

П Л Е Н Е Р

СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКАЦЕНТЪР ЗА КНИГАТА НА НБУИК „НЕСАРТ – МИЛЕН МИЛАНОВ”

Ви канят на

СРЕЩА С ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Представяне на три книги:

• „Поезия. Събрано и избрано“ – слово на проф. Михаил Неделчев

• „Критика и есеистика. Избрано“ – слово на проф. Ивайло Знеполски

• „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов“ – слово на съставителя Милен Миланов

Литературно четене на Пламен Дойнов

Водещ Милен Миланов

22 април (понеделник) 2019 г., 18.00 ч.

Американски център на Столична библиотика София, пл. „Славейков” № 4а

Освен от типичния за жанра „аз“, който и около когото се „задвижва“ изказът, лириката се нуждае, изглежда, и от място, в което този „аз“ е поставен, и което само по себе си изразява неговото състояние. За Бодлер – това е градът, за Далчев – къщата, за Борис Жогов – пустинята. Пустинята е централно място в трите монотеистични религии – юдаизма, християнството и исляма, ала Борис Жогов не желае да превръща това в тема. Неговата поезия, за разлика от поезията на много други съвременни автори, не интелектуалничи. Не иска да ни смайва с ерудиция, макар че ерудицията на автора не може да се скрие. Нейното преживяване на пустинята е изцяло лично, дотолкова, че то то по-скоро не желае да се покаже пред другите. В книгата „Ако някога успееш“ думата пустиня (и свързаната с нея „образност“ – дюната, пясъкът, оазисът) присъства, ала не се натрапва.Пустинята е пределната липса. Ето защо в книгата са толкова важни желанията. Първите стихотворения – „Нощ “ и „Любови“ – ни срещат с любовните копнежи. След това на дневен ред идва желанието за творчество. На много места „персонажи“ са „стиховете“, „поемите“, „римите“. В едно от стихотворенията четем „В моята фантазия пробягваха поеми / Римите си търсеха своите стиховe“. Мисля, че вторият стих („Римите си търсеха своите стиховe“) казва нещо не само за стихотворението, в което е включен, но и за поезията на Борис Жогов. В нея, за разлика от много други днешни поети, римата е важна. Сякаш не тя е резултат от смисъла на стиха, а по-скоро стихът е следствие от нея. Защото поезията на Жогов е водена от мечтата за съответствие, за връзка между нещата. Но както тази мечта, както и любовните желания могат да се осъществят след като ситуацията, от която възникват те, е застрашителното място на

пустинята? Поезията на Жогов само създава впечатлението на наивно поддваща се на копнежи, на убедена в лесните хармонии.

Всъщност тя говори точно за обратното. Неслучайно много от стихотворенията започват въодушевено, но завършват негативно. Неслучайно римите в стихотворението „Навън“ остават „…нейде из простора разпилени“. Като пространство на изпитанието пустинята изисква оголване на емоциите, излизане на преживяванията извън контрола на разума. Книгата на Б. Жогов може да изглежда сантиментална, както подчертава в предговора към нея Бойко Ламбовски, но на нея й липсва един от същностните белези на сантименталните произведения: бягството от крайността, затварянето на чувството в една усмиряваща, фризираща и правеща го приемливо форма. Чувствата в тази книга не са такива. Те не се притесняват да показват своята острота. Например: „И тази пустинна импресия бавно потъва в тъмата / Всичко изчезва… / Пустини Пясъци Любови Бълнува душата / Разпръснати думи За какво ли ми трябват?“.Пустинята е не само край, но и граница, преход към нещо друго. Стихотворенията на Жогов са изпълнени с желание за изход от състоянието, в което е Азът, но осъзнават и трудността на такова събитие. Затова в строфата „А пустинята сякаш не го забелязва / На залез На изгрев тя с мене флиртува / Но милиони години аз все й отказвам / И пясък пустинен все си купувам“ Азът не приема флирта на пустинята, но „си

П Р И П И С К И

Откъм пустинятакупува“ онова, което пустинята е – пясък. Разговорът за книгата не би бил пълен, без в него да бъдат включени илюстрациите на Дамян Дамянов. Те не илюстрират, а интерпретират стихотворенията. Преживяването на пустинята е ясно запечатано в тях: пясъчножълтото на корицата, рисунките, приличащи на издълбани в пясъка и на петна, които всеки момент ще бъдат отмити.

МОРИС ФАДЕЛ

Борис Жогов, „Ако някога успееш“. Изд. „Сиела“, С., 2018.

Номинации в конкурса за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2019

Шест романа са номинирани за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2019 в конкурса, организиран от Национален дарителски фонд „13 века България“.

Жури в състав проф. дфн. Амелия Личева – председател, Владимир Зарев, доц. дфн. Пламен Дойнов, Марин Бодаков и Светлозар Желев излъчи следните номинации (по азбучен ред на авторите):„Тяло под роклята“ от Галин Никифоров„Свети Вълк“ от Елена Алексиева„Остайница“ от Рене Карабаш„Ръкавици за студената война“ от Румяна Захариева„Когато капят кестените“ от Стефан Коспартов„Животът няма втора половина“ от Христо Карастоянов

На 9 май т.г. от 18.00 ч. на официална церемония в Литературен клуб „Перото“ – НДК един от тях ще бъде удостоен с голямата награда.

Н О М И Н А Ц И И

П О К А Н А

Литературен вестник 17-23.04.2019 3

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Как започна 2019 година за българската литература?Честно казано, на този въпрос може да се отговори единствено като се отчете как е завършила предната година, когато се провежда декемврийският Панаир на книгата. Тъй като тогава издателите се опитват да изкарат пред четящата аудитория най-новата си продукция, включително книги от български автори. Та ако тръгнем от тази изходна точка, бихме могли да кажем, че годината започна скромно, даже повече от скромно. Христо Карастоянов извади продължението на „Една и съща нощ“, романа „Животът няма втора половина“; Александър Секулов се отчете с нови стихове – „Хроники и химни“, своеобразно развитие на „Море на живите“ – една според мен великолепна книга; Алек Попов пък преиздаде с някои допълнения „Спътник на радикалния мислител“, сборника си с есета. Така че донякъде бихме могли да кажем, че новата година започна като поредна серия от познат и надявам се, харесван сериал (включвам тук и сборника с разказа на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“). Разбира се, не може да не отбележим нашествието на псевдолитературата, фалшивата литература, която доста агресивно атакува пазара. Прочее, дали не е време да въведем понятие фейклит, fake lit, по аналогия с понятието fake news, фалшиви новини, и чиклит, chick lit (смее се)? Защото много фалшива литература се нарои и също както при фалшивите новини, точно тя грабва вниманието на масовата публика. Чудя се понякога: как може великолепна книга като „Кедер“ например – едни великолепни разкази на Йорданка Белева, да преминава незабелязано, а ерзац-литература, фейк-литература като „Живот в скалите“ на Мария Лалева да се крепи в горните места на класациите по продажба?! Подобни несъобразности са легион, макар че, от друга страна, какво да изпадам в недоумение (смее се) – да не би на медийния пазар качествените и сериозни печатни издания да са по-търсени от тези, които бълват с кофи жълти и кафяви новини? Радващото е все пак, че литературният процес – говоря за качествения литературен процес, не се влияе от такива неразбории, а си се движи с един ускорен и възходящ размах. Ето, тръгна нов конкурс на името на големия български писател Димитър Димов, в който се състезават наши и преведени романи, и е окуражаващо, че сред петте номинирани намери място и български автор – Добромир Байчев с „Глиненият цар“. И то, забележи, с дебютната си книга. Сериалът на българската литература върви (смее се) и сякаш всяка нова серия е ако не по-добра, то поне не по-лоша от предишната…

Какво пропускат българските писатели? Каква е най-съществената липса в тяхното писане?Да си призная, този въпрос ме затруднява, защото той предполага даване на рецепти. А човек, който се занимава с наблюдение на литературния процес, едва ли е най-удачният персонаж да изписва лекове. И все пак: може би сякаш се усеща липса,

поне в днешно време, на желание за игра, за лудуване, за забавление от писането. За удоволствието от писането, както би казал Ролан Барт (смее се). Струва ми се, че българската литература взе да става прекалено сериозна и дори донякъде начумерена. Разбира се, има и изключения – романите на Милен Русков, за които твърдя, че една от причините за успеха им е тъкмо иронията, способността на Милен да говори за драматични събития от българската история с намигване, духовито. Като прибавим безспорния му талант, и ето как се получава една литературна сплав от много високо качество. Тук трябва да спомена и двата романа за Янаки Богомил на Иван Стамболов, които са превъзходен образец за проза едновременно ерудирана и насмешлива. Твоята „нова политическа поезия“ е от същия елмазно-ироничен порядък – игра, но сериозна игра, защото няма по-сериозно нещо от играта. Homo ludens не е повърхностен човек, homo ludens е изключително съсредоточен и вглъбен човек, защото играта не може да се играе, без да потънеш в нея, без да й се отдадеш изцяло. Наскоро писах за романите, издадени по повод 10-годишнината на конкурса „Развитие“ (който, за съжаление, Корпорация „Развитие“ реши да не продължава повече), та там ми направи впечатление точно това отсъствие на играта, липсата на едно по-ерудирано и по-свободно жонглиране с принципите на романовото писане. Все линейни истории, някакъв балзаковски (смее се) наратив е окупирал българската литература. Вярно, интересни са, но някак повече в стила на ХІХ век, отколкото на ХХ. Постмодернизмът, особено в белетристиката, сякаш изтлява и на мен ми е чоглаво, защото броя себе си за постмодернист (смее се). Не зная на какво да го отдам, може би на факта, че твърде много несигурност ни се струпва във всекидневието, затова поне във фикционалния свят търсим да се зачекнем за някаква стабилност и увереност на разказа, ха дано по този начин се закрепим така и в живота (смее се)!…

А какво пропускат читателите? Нещо важно да не са забелязали? Автор, книга, тенденция?Читателите в интерес на истината пропускат много, ама наистина много неща от българската литература. За която, трябва да подчертая това дебело, твърдя и няма да спра да твърдя, че е в изключително добро здраве – разнообразна, талантлива, търсеща и отговаряща включително на въпроси не само от регионален, но и от глобален характер. Не забелязаха една книга, която е истинско съвършенство по отношение към писането – „Пътят към Тива“ на Яница Радева, да не говорим колко много хубави книги изпуснаха през годините: „Анна и планината“ на Невена Митрополитска – роман за прехода, който е един от най-добрите, описващ българското битие и тук, в страната, и в емиграция. Такъв добър роман е и „Боинг 747“ на Виктор Дяков – отново за емиграцията през 90-те. Изобщо сякаш

не видяха един автор, Йохан Девлетян, който за 3 години издаде 4 книги – две с разкази, един роман и една с истории за световни музиканти, гостували в Пловдив, а си седят книгите му ей така, неразпознати. Не съм чул Йорданка Белева, за чийто сборник „Кедер“ вече споменах, да се е превърнала в пазарен хит (смее се). Такъв не е, за жалост, и много хубавият роман на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау“. Тя издаде миналата година и сборник с разкази „Незнайните образи хорски“, които пак май ще се отлеят тихичко. Наскоро излезе книгата с разкази на Константин Петров „Ловец на пеперуди“, на който бях редактор – прекрасни разкази, истински скъпоценности, ама и той май ще се оттече безвестно. Дано съм лош пророк, защото много искам тази книга да стигне до колкото се може повече читатели. Ами какво да кажем за според мен най-добрия роман на Милен Русков „Захвърлен в природата“ – кой от читателите знаеше за доктор Монардес и за „Джобната енциклопедия“ преди „Възвишение“? Прочее, това е ярък пример за това колко е сляпа, че дори е тройно сляпа публиката. Ох, ако тръгна да разправям колко много хора талантливи и с талантливи книги не бяха разпознати от публиката, няма да ми стигне времето оттук до събота (смее се)!… Ако Чавдар Ценов живееше другаде, за книгите му щяха да се тълпят, а тук – тук безучастност. В същото време одиозна фигура като Венета Райкова беше наградена от Столична библиотека като автор, към който читателите посягали най-често – ами това ако не е пълен абсурд, кое ще е?! Да се пукнеш от смях – Венета Райкова писател, мили Боже (смее се)! Читателят трябва да свикне, че не всичко, което се публикува като книга, е литература, има и фейклит, както казах. Тук като че ли всеки, сдобил се с някаква първична грамотност, си мисли, че може да бъде писател. Е, не може – да си писател се иска повече от това да можеш да изписваш на компютърния екран или на белия лист букви и думи. Че това в днешно време пишещите станаха повече от четящите (смее се)! Неслучайно преди време публикувах един манифест за организиране на Сдружение на българските читатели, дадох си там @-адрес, номер на мобилния, ама освен един човек от Сливен, никой друг не се отзова. Изглежда, хората нямат нужда от читателски съюз, докато писателските – байрак до байрака (смее се)…

А има ли според теб български автори, които да са рязко надценени – от критиката или от пазара?Рязко надценени е твърде силно казано. Но да, има, разбира се, автори, които вече са се сдобили с публика и тя посреща всичко тяхно с интерес и овации. Въпреки че не всичко, което напишат, е равностойно. Но

пък са му хванали дамара, както се казва. Георги Господинов, Недялко Славов, Милен Русков, Алек Попов, Мирела Иванова, Христо Карастоянов, Кристин Димитрова, Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Деян Енев – това са все автори, които са си извоювали име и са стигнали до добре известната ситуация, когато не ти работиш за името си, а името ти работи за теб. Почитателите им следят книгите им, купуват ги, четат ги и пак казвам, може не всичко, което пишат, да е от еднаква качествена проба, но те си имат своите върхове, които се помнят. То и Деян Енев казва нещо подобно: в книга от двадесет и няколко разказа 6-7-8 са много добрите и ако ги има, книгата е сполучила. Така е и с книгите, които пишеш през годините – да имаш 2-3 отлични, стига ти, вързал си популярността (смее се). Добрите, известните, големите

български автори, бих казал дори така, трябва да знаят, че не всеки път се получават нещата, дори бих уточнил, че почти никога не се получават така, както ги искаш – скулпторът Павел Койчев, между другото, говори много за това. Макар че от друга страна, какво е казал Атанас Далчев: Пиша и издавам само добрите си стихове (смее се). Много ли да правиш, непрестанно да публикуваш и присъстваш – каквито са изискванията на пазара; или събрано и отдадено да сдържаш колкото се може по-дълго този импулс, да не се предадеш на сергийната еуфория, за да извадиш на бял свят най-доброто от себе си – това са различни стратегии и всеки избира собствената си. Колкото до надценяване от страна на пазара, мисля, че в предишните си отговори обърнах доста внимание на това – хора, които обикалят около литературата като куче около касапница (смее се), обаче с покупателен успех. Изрично подчертавам: този успех не значи качество, както качество не предлага и жълтият вестник, който най-бързо свършва по РЕП-овете.

Ти се превърна в емблема на съвременен критик, който следи отблизо какво се случва, при това – не само в литературата. Как преценяваш отвътре състоянието на критиката у нас? Виж, когато говорим за критика, мисля си, че трябва да не слагаме общо критиката под един покрив, а да я разпределим в две различни къщички – едната на академичната критика, на научните трудове и изследвания, която, струва ми се, е на изключително добро ниво. Тази критика е в отлична кондиция, непрекъснато излизат монографии, сборници – ето, наскоро програмата на НБУ и „Кралица Маб“ – издателството, което публикува сборниците за „Литературата на Народна република България (1946-1990)“, навърши 10 години и няма на теб да казвам колко ценна е тя, направо безценна. И не само: нови изследвания върху класици на българската литература, но и върху автори, които досега не са попадали във фокуса на академичното познание – литературноисторическите изследвания са и много, и на много добро равнище. Другата къщурка, къщурката на оперативната критика, е малко по-запусната (смее се). По няколко причини, според мен. Първо, за разлика от изследванията, тя има нужда и от оперативно, да го кажа така, пространство, тоест място, където да се публикува. А сам знаеш колко това място се сви

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие фейклит?Митко Георгиев Новков (1961), с. Бързия, общ. Берковица. Средно образование

завършва в Берковица, Политехническа гимназия „Д-р Иван Панов”, висше – психология и философия – в Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 7 книги: „Изядената ябълка”, „БАРТвежи”, „Подир сенките на литературата”, „Нервът телевизия”, „От Медуза до Магрит.

Есета по картини”, „Намерени в превода. 31 интервюта с българисти чужденци от Мексико до Япония”, „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български

художници и картини“ – своеобразно продължение на „От Медуза до Магрит”. Носител на Награда „Пегас“ на община Бургас за проза (2000), Награда за

оперативна критика на в. „Литературен форум“ (2000), Награда „Паница“ за публицистика (2004), Награда „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2006), Награда „Христо Г. Данов“ за представяне на българска литература (2016). В момента работи като отговорен драматург на Екип „Драматургични

форми“ (Радиотеатъра) на програма „Христо Ботев“ на БНР. Един от водещите на предаването „Премълчаната история“. Разговаряме с него на 5 април 2019 г.

Сн. Цочо Бояджиев

на стр. 6

4Литературен вестник 17-23.04.2019

В И Т Р И Н А С т о Л и ц а

Георги Марков, „Колективният фалш. Есета. Част 4“. Съст. Тони Николов. Изд. „Рива“, С., 2019, 384 с., 16 лв.Новата, четвърта част, с есетата на Георги Марков излезе точно за неговата 90-годишнина на 1 март. В нея

съставителят Тони Николов акцентира върху текстове, които представляват предимно критика на литерутурата и на литературния живот. За пореден път се убеждаваме в самородния критически талант на Марков, разцъфнал в годините на емиграцията му. Липсата на (авто)цензура и страстта му да споделя публично своето четене го отвеждат до прозрения, за които всеки друг професионален читател в НРБ остава сляп. В книгата има и страници за чужди писатели и един дял със скици от Англия, но и в тях се усеща трансграничното писане на Георги Марков, който дори когато е там, всъщност е дълбоко тук – най-проницателният български критик от 70-те години на ХХ век.

Петя Кабакчиева, Пепка Бояджиева, „(Не)възможният синдикализъм. Строители и учители през комунизма“. Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела“, С., 2019, 352 с., 18 лв.Тандемът Кабакчиева

– Бояджиева е изградил историко-социологическата рамка, в която може да бъде мислено профсъюзното движение в НРБ. Тази рамка обрамчва три прозореца: теоретически модел на „синдикализма“ в условията на комунистически режим и случаите с профсъюза на строителите и с професионалната организация на учителите. Защо профсъюзите в НРБ са „обречени на зависимост“? Защо те по същество са антисиндикални, често работещи срещу правата на членовете си? Защо тъкмо строителите и учителите

са професиите, на които режимът разчита за своето укрепване? На всички тези въпроси книгата дава ясни, понякога безмилостни отговори.

Петър Чухов, „Достатъчно дълго“. Изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019, 116 с., 14 лв.Трета прозаическа книга на поета Петър Чухов. Подзаглавието й гласи: „Кратки и други разкази, пиесказ и разказеса“. Първото впечатление е за

изтръскване на писателското чекмедже. Сякаш какъвто наративен остатък е имало в него, Чухов го е събрал и използвал при създаването на книжното тяло. Но вторият читателски поглед ще види друго. Поетът пише прозата си почти по същия начин като стиховете си – в миниатюри и къси истории разрешава (лирически) ситуации или прояснява (конкретни и метафизични) гледки. Някъде чуваме ехото в леката душа на шегобиеца Чухов, на друго място обаче се долавя тънката тяга на трагическо течение – нещо, в което той е майстор. Междужанровото колебание понякога терзае читателя, но винаги остава удоволствието от фината работа на автора с езика.

Да пишеш литературна критика, за която трудно се намира терен за публикуване, е твърде неблагодарна работа. При пълния „демократичен“ безпорядък на пишещите и публикуващите събратя по перо поети и белетристи, нелек е самият подбор на портретуване, на който като критик е заложила Мариана Тодорова в книгата си „Почерци. Книга 2“. Тя избира шестима поети, които я предизвикват към откровени и интересни литературни стилизации. Самото заглавие на нейната книга „почерци“ е и своеобразен вид броня. Защото, както самата критичка подчертава, днес има достатъчно голям брой много добри писатели, които са останали извън обсега на нейното литературнокритическо проучване. На какво е основан нейният подбор на съвременни български поети? По обективни исторически причини, постмодернизмът сякаш се разминава с българската литература. Макар той да няма точно определени граници, редица автори го датират от средата на ХХ век до 80-те години на същия – време, когато в българската култура се налага официално и се следват критериите и практиките на социалистическия реализъм. Всъщност за постмодернизма изобщо със сигурност знаем две неща: първо, той навлиза в литературата без официален манифест, но е предизвестен от търсенията на високия модернизъм, които му проправят пътя. Второ, в началото на ХХI век е все още с нас – ако не като творческо кредо, то със сигурност като благодатна среда, в която се развиват онези негови разклонения, които литературоведите вече наричат постпостмодернизъм, неоавангард и пр., но все още не могат да ги поставят в един общ калъп. За взаимоотношенията на постмодернизма и българската литература трябва да признаем още нещо – макар и не официално провъзгласен, той присъстваше в нея дори в годините на тоталитаризма. Да, рядко стигаше до официозния печат по него време, но не можем да отречем, че точно тогава се превеждаха и издаваха на български най-ярките му представители – заинтересуваните можеха да прочетат „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър, „Закуска за шампиони“ на Кърт Вонегът, „Името на розата“ на Умберто Еко. И съвсем естествено, пристигащият с тях повей на постмодернизма беше формиращ фактор за литературните вкусове, крещящо противоречащи на статуквото. Някои автори успяваха да преодолеят на моменти цензурата на социалистческия реализъм, но когато ги „разкриеха“, те самите имаха дълготрайни проблеми (Георги Марков, Николай Кънчев). Други предпочетоха изобщо да не правят опити за публикуване. Времето и критиците безпощадно ги определяха като „тихи поети“.В излязлата в края на 2018 г. „Почерци. Книга 2“ Мариана Тодорова разглежда творчеството на шестима поети, чиито стихове по един или друг начин трасират пътя на българския постмодернизъм в рамките на почти половин век. Тя започва изследването с портрета на Иван Радоев, роден през 1927 г. Следват Николай Кънчев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова и Иван Методиев. На края на веригата е представен значително по-младият от тях Пламен Дойнов, роден през 1969 г., почти половин век след Радоев, което ни накара да заговорим за едно „вертикално“, а не хронологическо поколение в поезията, термин, непознат в езика на литературната критика, предопределен от стилови характеристики. Показателно е, че почти всички от избраните от авторката поети са превеждани на други, различни от матерения език, радвайки се на добър прием сред чуждестранната аудитория.Още в началото на портрета за Радоев

критичката подчертава линията на естествена приемственост в развитието на български постреализъм по отношение на едни от най-добрите постижения в националната ни литература:„В своята поезия Иван Радоев ни показва как може да се свърже линията на класическата форма на българския стих, през авангардизма на Гео Милев и предметно-философското стилизиране на Атанас Далчев, до разчупените форма на постмодернизма, чиито кълнове се подават свенливо още от началото на 70-те та чак до края на 80-те на миналия век, напипани като предчувстие от Иван Радоев“ (поемата му „Зелена игра“).Едни от най-характерните елементи на постмодернизма са фрагментирането на света около нас и играта. Мариана Тодорова откроява приноса на Иван Радоев, Биньо Иванов и Пламен Дойнов в тази посока: „До появата на Биньо Иванов в българската поезия не сме наблюдавали такава игра на идентичности – пълноценна игра в съвършените й форми... Идентичността на човека, разчетена през знаците на природното и божествното, превръща „Вятърът иде и аз те обичам“, „До другата трева“ и „Светлуша“ в едни от върховните постижения в българската литература.“ („...Вълчият език ме ближе и ми дума и ми свети.“) Вулканичното присъствие на Николай Кънчев в културния живот като поет и преводач с неприкрити изблици на гняв срещу липсата на свобода носи на поета негласна забрана да публикува повече от десетилетие. Когато се завръща на литературната сцена след 1980 г., скептицизмът вече е негова запазена марка. Критичката предупреждава, че за да успеем да разтълкуваме естетическата позиция на Кънчев, трябва да я ситуираме в средището на литературните дискусии от „Пантелейзаревското и Левчевото време“, защото само тогава бихме могли „...да имаме каквито и да било претенции, че сме разчели почерка му наобратно – от общата лакировка на тогавашната „априлска линия“ в полето на литературата и българската култура – към най-новите изяви на класическата и постмодернистката литература“. В текста за поезията на Пламен Дойнов авторката избягва термина „постмодернизъм“. Навярно защото когато тя пише книгата, поетът-критик вече е дефинирал своя път и това е новата политическа поезия. Но в „Почерци. Книга 2“ Мариана Тодорова се спира обстойно на три характерни за постмодернизма елемента, които Дойнов пренася съвсем естествено на избраната от него авангардна територия – пастиша, играта и сатирата. Те са в основата на сатиричните му балади, които авторката счита за неговия „значителен

принос в българската литература“. Разбира се, тези основни похвати са така обогатени от собствения стил и светоусещане на поета, че тя може да каже за „Балът на тираните“: „...особен е интересът към тази книга. Ситуативна, политическа, натурална, но не груба и манипулативна; един бал на маските, телата и кръвта, заключен в страниците й, което я прави най-страхотната и най-предизвикателната книга от последното десетилетие в литературата ни“. Критичката слага акцент върху новите художествени езици, които прокарват път от българската към световната поезия. Сред очерците за поети, които по мъжки прекрояват поезията и света, Мариана Тодорова разглежда творчеството на една жена – Екатерина Йосифова, чиято философия е да съхрани в стиховете си живота такъв, какъвто е – извечен, топъл, дишащ, уязвим, несъвършен, но устойчив. Анализирайки нейни стихове от различни периоди, критичката подчертава, че исконният стремеж на поетесата към автентичност е в синхрон с „новопородените опции за свобода в българската поезия“, но не е породен от тях. Предупреждава ни също така, че той е „по-различен“ и ни дава ключ да го разгадаем:

Пиша, удължавам си пишещата ръка:протегната ръкапросеща ръка: P.S. Не е ръка

„Ще се досетим само, пише критичката за Екатерина Йосифова, че неин е този деликатен глас, разчел кода на поезията, проникнал в детайлите на всемира, като че тя продължава да иска прошка за незавършената доброта на поетите“.Типично „градски поет“ и основател на поетическото течение „нава“ в литературата и изкуството на границата между ХХ и ХХI век, Иван Методиев привлича вниманието на Мариана Тодорова със своята изключително изострена социална сетивност. Като стилистика Ив. Методиев е близък до Ал. Геров, но има допирни точки и с поетиката на постмодернизма, макар те да са твърде деликатни. За нея като литературен критик е важна преди всичко мисията му на поет, който отрича статуквото и иска да промени света към добро. При това не света изобщо, а конкретната българска действителност. Това обяснява високата й оценка за него: „Няма да е пресилено да се каже, че Иван Методиев е социалният пророк на България. Защото можеше да рискува да изповядва молитвите си, залагайки себе си“. Да се пише днес за съвременната поезия е хлъзгав терен. Поемането на риск да изпаднеш извън литературните критерии за висок литературоведски „сан“ е винаги налице. Но непресметнатият литературнокритически риск се възмездява чрез посочване на интересни и непознати примери от стиловата характерност на съвременни писатели, с които е пребогата днешната реалност на българската култура. Затова книгата „Почерци. Книга 2“ на Мариана Тодорова е любопитен пример за сложно надграждане на научен потенциал с всекидневна езикова разчупеност.

АНГЕЛИНА ВАСИЛЕВА

Мариана Тодорова. „Почерци“ Книга 2, С., 2018, 154 с.

Нелек подбор

Литературен вестник 17-23.04.2019 5

В И Т Р И Н АН А Б А Л К О Н А

Александър Геров, „Само трайните неща. Избрано“. Съст. Иван Цанев. Изд. „Аквариус“, С., 2019, 98 с., 10 лв.Големият поет Иван Цанев се е заел да подбере най-доброто от поезията на друг голям поет – Александър Геров навръх неговата 100-годишнина.

От едно обемно и разнолико творчество Цанев е избрал само 65 лирически шедьовъра, почти всички писани след соцреалистическия период на Геров. Пред нас блести магнетична интуитивно-екзистенциалистка поезия, взряна в бездните, зеещи иззад образи и случки от всекидневното съществуване. Нагледно е показано как всяка частица от вселената може да се превърне във философска, мислеща материя. Вече притежаваме златния канон на Александър-Геровата лирика. Книгата има и диалогична втора част, включваща 10 стихотворения, посветени на Геров от 10 български поети – от Далчев до Янаки Петров.

Вениамин Пеев, „Харалан и Ладин Попови и „Славянската религиозна мисия“. Фондация „Комунитас“, С., 2019, 500 с., 15 лв.Монументалното изследване на Вениамин Пеев, посветено на живота и делото на двамата

братя пастори Харалан и Ладин Попови, всъщност надхвърля границите на биографичното, за да освети отблизо изпитанията пред българския евангелизъм от епохата на НРБ. На фокус са знакови съдебни преследвания – „пасторският процес“ и 1949 г. и евангелският процес от 1979 г., около които обаче Пеев изгражда плътна историческа картина, постигната след изключително веща работа с архивите на ДС, с лични фондове и с текстове от старата периодика. Особено респектира професионалната честност на изследователя – нищо не е премълчано, дори нелицеприятните открития за сътрудничеството на част от евангелската общност с тайната полиция.

Васил Колев, „Чернат. Кратка история на една фирма“. Изд. „Чернат“ С., 2019, 184 с., 7 лв.Без да е писател или литератор, нито дори журналист, Васил Колев е особен представител на онези, чиито действия се превръщат в слово. След

като преди време той разказа живота си до 1989 г. в книгата „Вечер жаби крякат, заран славей пей“ (2005), сега в нова мемоарно-документална книга представя опита на фирмата си „Чернат“ от началото на 90-те години до второто десетилетие на ХХІ век. Зад уж незначителните перипетии в бизнеса с вестници и списания в Добрич и другаде се мержелее истината за най-новото българско време. Разказано е как чрез печалбите от разпространението Колев започва издателска, обществена, а дори и политическа дейност, от която се изкарват пари, но и се развива като некомерсиално дело, защото винаги служи на конкретни граждански и естетически каузи. Това е малката история на един предприемач като осъществяване на лична и обществена мисия.

Филмът на Васил Барков „Гешев“ ще възбуди духовете. Това е вън от всякакво съмнение. И тъй като чакам появата му от три години и съм в течение на всички трудности около реализацията му, съм щастлив, че той вече е факт и може да се гледа, обсъжда и осмисля както от специалисти и киномани, така и от обикновени зрители.Ще отбележа, че респектира и впечатлява желанието на екипа – сценаристът Марин Дамянов, операторът Красимир Андонов, композиторът Калин Николов и продуцентът Пенко Русев, да бъде максимално обективен, точен и пунктуален при поднасяне на фактите около биографията, дейността и личността на Никола Христов Гешев, за когото със сигурност знаем само рождената му дата – 13/26 април 1896 г., но не и кога и къде е починал.Недоумението ми от бавната работа по реализацията на проекта се изясни, след като видях с каква огромна проучвателна работа са се занимавали хората на Барков. Той е добър професионалист, познат от игралните филми „Славата на България“ (2004), „Кратка история“ (2006) и „Последното пътуване“ (2008), както и от продукции на тв СКАТ като „Д-р Кръстьо Раковски – държавник, политик, дипломат“ от 21 март 2015 г.Животът на Гешев е възстановен с педантична точност от рождението му, съвпаднало с възстановяване на отношенията ни с Русия – 2 февруари 1896 г. и с коронацията на Николай II за руски император – 9 май с.г., следването му в Рим, където не успява да завърши право, връщането му в София и постъпването му в полицията. Всъщност делото на Гешев е пряко обвързано с работата му като полицай – това е и смисълът на живота му.И все пак ми бе любопитно да видя заповедта му за назначаване на работа – под № 288 от 1 август 1925 г. на длъжност „агент V категория“ до израстването му като шеф на Отдел „А“ – политическата полиция, свързано и с чувствителното увеличение на заплатата му до 5610 лева, считано от 15 декември 1941 г.С интерес слушах завещанието на майка му – Райна Гешева от 21 декември 1926 г. и доклада му от 12 юни 1930 г. за една от неговите първи успешни акции – залавянето на два сандъка – с машина за печатане и листовки с нелегална литература, намерени в дома на Димитър Братанов. След нея са и най-крупните му успехи – обезвреждането на ЦВК на БРП (к) на 8 април 1942 г., както и залавянето на групата на Александър Пеев, известна като „Боевой“ на 15 април 1943 г.Човек интелигентен, взискателен, упорит, встрастен в работата си, който до 1944 г. няма личен живот и все пак намира време за съпруга – Веселина, с която изживява кратък, но страстен романс в навечерието на преврата от 9 септември 1944 г.Сценарист, продуцент и режисьор са търсили най-адекватния подход към разкриването на личността на Гешев. Първоначалният вариант на сценария – с двама спорещи – единият от които лансира всеизвестните факти, а другият набляга на мълвите и легендите – отпада. Търси се комплексният подход. Залага се на езика на документите, на документалните кинокадри, на интервюта с интересни събеседници, които внасят допълнителна яснота към живота и делото на Гешев, а в добавка са използвани и игрални сцени, режисирани с вещина от Васил Барков, в които с тежката задача да изиграе прочутия полицай се заема продуцентът Пенко Русев.Разбрах, че това е било режисьорско хрумване, което се оказва колкото дръзко и хазартно, толкова и плодотворно. Пенко Русев не крие, че ключът към образа на Гешев се явява неговият клетвен лист, който попълва при постъпването си на работа в полицията на 1 август 1925 г., пазен като реликва, подпечатан, но и с подписа на осъществилия клетвата протойерей Д. Василев, стриктно спазващ основната си задача – да пази сигурността на царя и родината. Русев се стреми да

разкрие сложността и многообразието на Гешев, да изтъкне силата на характера му, неговата воля, но също професионализъм, галантност, когато е необходима – при разпита на госпожа Леви-Александрова (Свилена Врангова), на която поднася цветя за рождения й ден, при започналата интимна връзка с Веселина Гешева (Веселина Господинова), с която танцува изпълнен със страст танц, неконформизъм, нежелание да му се месят в работата отговорни фактори – разказана е от сина на Кирил Милев (д-р Росен Милев) прелюбопитната история, при която министърът на търговията, промишлеността и труда Никола Захариев измъква от ареста баща му инж. Кирил Милев, което предизвиква гнева на полицая, тъй като инцидентът е станал в негово отсъствие, и с какви усилия след преврата на 9 септември инженерът се мъчи да спаси с риск от провал на своята кариера благодетеля си и как това се оказва невъзможно…Гешев е разкрит в неговата пълнота и дълбочина като човек и професионалист, с неговите качества и привички – да се вози до работното си място в трамвай и без охрана, да не търпи вмешателство в делата си и да не се обвързва политически през всичките 19 години, в които работи в Дирекция на полицията.Сравнявах работата на Пенко Русев с постигнатото преди него. Има добри постижения при изграждането образа на Гешев – при това в сериозни продукции от големи актьори, от които най-малкото очакваме да ги видим в подобно амплоа. Споменавам Васил Михайлов в „Петимата от РМС“ (1977) на Владислав Икономов и Георги Георгиев – Гец в „Сами сред вълци“ (1979) на Зако Хеския. Смятам, че Пенко Русев се доближава до класическата матрица, оставена от Георги Черкелов (Велински – Гешев) от популярния сериал „На всеки километър“ (1969 – 1972) на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев и това е като че ли е най-големият комплимент, който може да се отправи за неговото присъствие.Допадна ми подборът и интервютата с поканените участници – не се прекалява с броя им, а и всеки от тях – акад. Георги Марков, д-р Росен Милев, Иван Бутовски, Анна Гешева, внучката на брата на Никола Гешев – Емануил – която произнася и съкровената фраза на финала: „Смятам, че не са заслужавали (братя Гешеви) съдбата си!“. Всеки от тях откроява

някакъв важен щрих към портрета на Гешев, казва нещо важно, което обогатява представата за него.Освен всичко друго във филма има кадри, снимани от морския бряг в Одеса – те всъщност представят изгнаника Гешев, както и от малко познатата, да не кажа неизвестна творба за родните подводничари, снимана в някогашен СССР „Сириус – звездата на братството“ (1984) на реж. Андрей Доброволский.„Гешев“ на Васил Барков приключва логично с прекратяването на разработката „Овен“ на 30 август – 1 септември 1960 г. ДС не успява да си изпълни задачата – да разкрие и залови Никола Гешев и да го върне в България, където го чака смъртна присъда, издадена вече от Народния съд и където неговите роднини са малтретирани, въдворявани и преследвани без всякакво законно основание.Продуцентът, консултантите (доц. Любомир Христов, проф. Дочо Боджаков, Константин Бонев) и режисьорът играят на сигурно – поднасят последния важен за повествованието документ – ясно е, че са работили ползотворно с ДА „Архиви“ и с Комисията по досиетата, въпреки че са можели да отбележат, че финансиране за издирването му се осигурява чак до 1979 г. Пазят се от произволни трактовки и от волни интерпретации за съдбата му след 9 септември 1944 г. Съгласни са обаче, че се измъква жив от България с мотопед, успява да пресече невредим турската граница и дори е забелязан в истанбулско кафене на следващата година. Цитира се признание на монсеньор Георги Елдъров и Павел Павлов, че Ванчо Михайлов го е приютил в Рим за два дни, т.е. разчита се на достоверни, проверени факти и данни.Каква е бъдещата съдба на Гешев авторите на филма отказват да гадаят. Ясно е, че не приемат утвърденото напоследък схващане, че умира в Мюнхен през 1984 г., и не го лансират публично. Това означава само едно, но то е вече моя хипотеза, че Гешев от Турция е прихванат и продължава да сътрудничи на една от победителките във Втората световна война. Защо да не е последвал съдбата на фелдмаршал Фридрих Паулус например? Имал е с какво да впечатли колегите си от КГБ – напуска България с два куфара, пълни с документи и микрофилми, а и с толкова тайни за тогавашните ни управници, вкл. Трайчо Костов и Тодор Живков. Защо да се учудваме, че първият е обесен на 16 декември 1949 г., а вторият бе толкова послушен пред Москва между 2 април 1956 и 10 ноември 1989 година?Пенко Русев и Васил Барков са си свършили добре работата. Новите изследователи и търсачи на скрити тайни за родния полицай №1 ще са им благодарни, тъй като са осигурили солиден фундамент, от който може да се продължи напред в толкова трудната и привлекателна тема „Никола Гешев“. А това не е никак малко, нали?

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

„Гешев“, 90 мин., реж. Васил Барков, прод. Пенко Русев, продукция на „Пи Арт Индъстри“ и „Одеса филм студио“, 2019.

„Гешев“, или Пътят към истината

6Литературен вестник 17-23.04.2019

в последно време. Освен това българската практика културните издания да излизат самостоятелно, а не като дебели притурки на някой популярен и авторитетен вестник, стори така, че във всекидневниците почти липсва тъкмо критика за книги – публикуват се по-скоро ревюта, а понякога направо откровено рекламни текстчета. Но съгласи се, че няма как всяка книга да бъде изключителна, всяка книга да е някакво бижу, както напоследък все по-често се говори (смее се). Критика е и това – да посочи онова, в което един стойностен автор не е смогнал достатъчно, а не само „Аууу, върхът!“ и „Ииих, голяма работа!“ Или пък друга книга, която вдигат на възбог, пък тя – менте! Добрата критика е „разум и чувства“, като на първо място е разумът, както и Джейн Остин е избрала да ги подреди, а не само и единствено чувства. Това е големият проблем и на повечето от т.нар. „блогъри“ – че тяхното говорене идва само от сърцето, главата почти не участва (смее се). Разбира се, няма лошо, за литературата не може да се говори без сърце, но и само със сърце май не става говоренето. Само че за тази критика, която се изказва за съвременната литература и от главата, почти не остана място, където да излиза. Второ, гледам понякога във филмите и завиждам – този критик, онази критичка така написали, онова казали… Постепенно разбираш – тези хора работят само това, работят само критици. Тук, в България, а, струва ми се, не само в България, а и в други страни от Източна, Югоизточна и Централна Европа това просто не е възможно. Ако перифразирам един мексикански преводач от български Рейнол Перес Васкес: „В България има много начини да живееш в безпаричие, но да се занимаваш с критика е един от най-сигурните“ (смее се). Критиката, оперативната критика не храни, което значи, че трябва да работиш и нещо друго, дори няколко други неща, и да пишеш критически отзиви. Това разкъсване обаче няма как да не повлияе върху качеството, а ако се окаже, че си човек по-скоро с трудно превключване на вниманието, отколкото с гъвкаво, работата става почти невъзможна. В този смисъл аз винаги съм казвал, че оперативната критика – поне в настоящите времена, е за хора със сангвиничен темперамент (смее се), които бързо преминават от едно занимание към друго, и са с бързи реакции. И още нещо, без което не може – любопитството. Ако пак перифразирам, този път апостол Павел: „Щом любопитство нямам, нищо (критик) не съм!“ (смее се). Защото само един много любопитен човек, който не се уморява да следи, да чете (а четенето, знаем, е бавен процес – книгата не е филм или театрален спектакъл да го изгледаш за час и половина-два, нито е песен, че да я чуеш за максимум десетина минути) с дни, със седмици някоя книга, да се обръщаш и към други, свързани по-пряко или по-косвено с нея (или към проблеми в историята, културата, науката, изкуството, които тя разглежда), та само такъв човек ще му доставя удоволствие и радост да се занимава с оперативна критика за дребни грошове. Трето, идва и проблемът със сравнително тънкия слой хора, които се занимават в България с интелектуален труд. И когато кажеш за нечия книга (или друг някакъв артистичен продукт), че може би не е докрай добър, не е изненадващо, че ти се сърдят. Светлозар Игов си е решил въпроса изключително

соломоновски: заявява, че не пише отрицателни рецензии и дори го обосновава с философска подплънка (смее

се). Само че според мен това е малко бягство от отговорност, затова аз не се страхувам да пиша и по-критично, за което, разбира се, си получавам съответната доза неприязън. Но твърдя, убеден съм, че не може иначе, „предприятието“, както казва Вазов, го изисква: не може на авторка като Катерина Хапсали, чиято първа книга „Гръцко кафе“ обявиха едва ли не за шедьовър и дори й връчиха първата награда „Перото“ за проза, да не й кажеш, че писането й е банално, пълно с клишета и далеч от истински художественото, въпреки напъните, които (й) личат. Объркването е, че у нас (пък и не само у нас) авторът до такава степен се идентифицира със своето произведение, че като кажеш, че то има някакви кусури, той или тя приемат това като лична обида – все едно си казал, че на този му е крив носът, а пък на тази краката, да речем (смее се). И използвам случая да призова: драги автори и авторки, когато някой критик каже за книгата ви, че не е сполучила, моля ви, той няма нищо против вашата личност и не ви мрази, просто е честен към продукта ви (смее се)! Все едно някой млекар да се обиди, когато му кажеш, че млякото му е прокиснало. Опитал си го – прокиснало е, какво да се прави, случва се. С книгите също се случва – има прокиснали книги и когато са такива, е редно това да се изрече, а не още някой да се излъже да посегне към рафта, където палмовото масло прелива ли, прелива (смее се)... Четвърто, идва и сериозният въпрос, може би най-сериозният въпрос на нашето време, който рефлектира и върху критиците – абсолютно изгубеното доверие към авторитета. Днес никой не вярва на никого: ти си приказвай колкото щеш, че „Стопанката на Господ“ е литературен фейк, ама кой ще те чуе и ще вземе думите ти сериозно? Ако изобщо стигне гласът ти до него… Понякога й се възхищавам на Силвия Недкова, която с някакво мазохистично упоение чете ли, чете квазиромани и след това им пише дълги и обосновани рецензии защо те всъщност не са литература. При което срещу нея се възправя яростно авторът/авторката, с наточено копие да брани недоносчето си. А зад него – цяла армия гноми, които лайкват, хейтят, ръмжат и приветстват (смее се). Разбира се, лайковете и приветствията са за недоносчето, хейтът и ръмженето – за Силвия. Но какво да му кажеш на такъв човек и как да го убедиш, след като я е прочел две книги на кръст, я не, а тръгнал да пише, че и за гений се има?! Както изрича Димитри Иванов по друг повод: два вагона книги трябва да прочетеш, за да станеш добър критик. Дори не два вагона, два товарни влака. Ала илитератът врещи: „Ами това е моето мнение!“, на което му отвръщам като американец: „Мнението е като задника, всеки си го има“ (смее се). Въпросът е, аланкоолу, дали

мнението ти е подплатено с аргументи, с доводи, с логически фигури, ако щеш, иначе с „Ах!“ и „Ох!“ всеки може. На това подплатяване аз му викам културен бекграунд, който се придобива с много четене, с много любопитство, с много постоянство. Само че и това са думи на вятъра, ще ми тегли игнорантът една и ще ме игнорира с моите претенции (смее се)... Пето, идва и проблемът с обозримостта. По груби изчисления в България излизат над 10 000 книги и брошури (това са данни на НСИ за 2017 г.), така че прави си сметка дали изобщо е възможно един човек да види, прочете, напише за всички тях. Аз в последния брой на сп. „Съвременник“ за 2018 г., където водя рубрика за критика, „Критически хроники“, отправих един апел към издателите и най-вече към Асоциацията да имат добрината да направят поне някакъв общ регистър, откъдето да можем да следим ние, които се занимаваме с оперативна критика, какво излиза. Само заглавие и автор, няма нужда от друго. Не че са ме чули, де (смее се), но това създава проблем: пишеш за книги, които са ти попаднали в полезрението, и пропускаш други, които може би са добри, но не са стигнали до теб. Разбира се, аз като любопитен и смея да твърдя, отговорен човек, проверявам периодично сайтовете на издателствата, макар че, честно казано, тяхна работа е да се обръщат към критиците с предложение да разгледат тази и тази книга и да решат дали да пишат за нея. Това пък измъква друга гърбавина – дали ще си достатъчно обективен, след като издателството ти е предоставило книгата. Това обаче е въпрос на съвестта на критика и на умереността на издателя, защото ясно е, че може и да не ти хареса книгата, и да си го кажеш. А издателят да приеме мнението ти със спокойствие, не да се сърди, че, видиш ли, не си похвалил изданието му. Та ето така е с днешния оперативен критик: почти никой не го търси да пише, пък ако той сам иска – няма къде; пише за стотинки направо; намразват го автори и техни почитатели; никой не го бръсне за слива; издателите буквално са го забравили и издават ли, издават, а той едва успява да докопа трошица от тяхната погача (смее се). И тогава какво, при толкова брадавици? Ами това: ако не обича да прави това, което прави, ако не му идва отвътре и не усеща, че ще се взриви, ако не напише онова нещо, което си е намислил – просто да зареже цялата работа. Тук вече наистина опираме до сърдечността на критиката – не сърдечност в смисъл, че трябва да е винаги усмихната, загладеничка и миличка, а емоционална сърдечност на отговорността към себе си и другите: пиша, защото искам да споделя нещо, което ме е накарало да хвърча; пиша, защото искам да предупредя за нещо, за което ме убеждават от всички страни, че ще хвърча, когато го прочета, пък то ме е накарало да плюя заради неприятния вкус в устата. И виж какво се получи с тоя дълъг отговор, посветен на критиката: че от оперативната критика, ако сериозно се занимаваш с нея, кой знае какви дивиденти не ще получиш, по-скоро задлъжняваш, така да се каже. Но пък да – дълг е тя, дълг (смее се). Разбира се, тук не включвам спорадичните отзиви на писатели и поети за други писатели и поети – не че не ги ценя, но те са друга бира; липсва им систематичност и методичност. Приятел/ка пише за приятел/ка – няма лошо, но под знака на оперативната критика те не биха могли да бъдат приютени. Просто не са за там. Каквото и да правят, и да не правят, критиците често са обругавани, или поне гледани с презрение. Кой е най-полезният ход за тях днес?Да си вършат работата, без да обръщат внимание на шума около себе си. Или, както казва известният израз: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“ (смее се). Аз и поради това се наех

с една съвсем доброволна задача: през декември, в месеца на Коледа, когато се раздават подаръци, всеки божи ден пиша във фейсбук за някоя книга, която ми е харесала. И въпреки че е и трудоемко, и енергоемко, и времеемко, правя го, защото съм убеден, че това е начин добра литература, истинска литература – по моята лична преценка, разбира се, да достига до по-широк кръг читатели. Човек трябва да си върши работата на критик, това е. Без да мисли за ползи – по-добре е да даряваш, мисля…

Така се случва, че не минава година без някакъв шумен литературен скандал. Тази година май все още няма такъв. Но какъв скандал липсва на днешната ни литература?Е, поразшумя се малко дали разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е влязъл в американските учебни програми (смее се), или не, но това беше само бегло разбунване. А на днешната наша литература й липсва скандал за смисъла; за това каква трябва да е тя, че да се превърне по някакъв начин и в поправител на хорските недъзи. Но не директно, не урбулешката, а с финес и деликатност. Няма нужда да се превръщаме в евтини литературни публицисти, каквито срещаме из графоманските писания, а и за съжаление, в много от писанията на членовете на Съюза на българските писатели. Литературата не е чук, нито наковалня, а гъше перо – неслучайно то се е превърнало в символ на писането. Гъше перо, което може да бъде и остро, да боде, но също така и нежно, да гали.

Както и да те погледне човек, отвсякъде клониш към интердисциплинарност. Написа две книги за изобразителното изкуство. Какво ти дава това?О-о-о, ще има и трета, със сигурност (смее се)! Те впрочем са плод на любопитството ми, за което говорих вече. Знаеш ли, винаги ме е учудвала днешната незаинтересуваност, ригидност дори, ако щеш, на деятелите на едно или друго изкуство към онова, което правят техните колеги. Примерно писателите да се интересуват от художници, пък художниците – от театър и кино. Или от музика. Струва ми се, че в годините на социализма не е било така – хората са внимавали какво става и извън тяхната тясна артистична сфера. Обяснявам си го, че това е бил начинът да удържат на натиска на режима, да се сдобият със смисъл и с увереност в ценността на това, което правят. Сега, вероятно поради забързаното време, всеки нещо прави, създава, твори, пише проекти и кандидатства и няма време да погледне около себе си, да види какви добри художници имаме, какви композитори и актьори, певци и танцьори. Отчасти тази беше причината да започна в Портал „Култура“ една поредица – „Младежката лига“; разговори с млади хора, които са решили тук, в България, да се занимават с изкуство. Със сигурност ще ги издам интервютата, само трябва да реша кога. Пък и има още един-два разговора, които да направя (смее се). Та тези книги за художници, освен новото познание – нямаш идея колко нови и интересни неща научих, докато се рових около картините и техните създатели, ми удовлетворяват и любопитството. Между другото, замислил съм такава книга с есета и за музика, няма да са само художници и картини (смее се). Майко мила, в главата ми има толкова проекти и намерения, че едва ли ще ми стигне времето да осъществя всички. Както често казвам, ще си умра с отворени очи, ненаправил всичко, което искам (смее се).

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Митко Новков: Дали не е време да въведем понятие ...

от стр. 3

на стр. 14

Литературен вестник 17-23.04.2019 7

О Щ Е Е Д И Н П Р О Ч И Т

1.Един разказ на име „Кръв от къртица“ в последните седмици и месеци размърда блатото на родната културна и литературна провинция. Една къртица и нейната кръв донесоха вест чак от „Америка“ за текст, на който тамошни ученици ще правят разбор и ще откриват в него „неустоим хуманизъм“. Включен е в учебник. Разказът е кратък. Една жена с неизлечимо болен син от суеверие и отчаяние търси „кръв от къртица“. Била чувала, че помага за изцеление. Продавачка в магазин, въпреки че е на ръба на фалита и самата тя има нужда от утеха, проявява съчувствие към нея и се наранява леко, за да й даде няколко капки от собствената си „кръв“. След време отчаяната майка се връща с блага вест, символичните капки са помогнали. Финалът е зловещ, но сякаш остава „незабелязан“ и до този момент – тълпа от хора чакат с ножче и шишенце в ръка пред магазина. От една страна, защото всеки от тях вероятно има неизличима мъка или иска непременно щастие. В днешно време нещастието и мъката са недопустими, срамни, тъй както и бедността е „недопустима“ и скривана. Ще стигне ли кръвта на продавачката за всички? Не прилича ли чакащата тълпа на сбирщина от канибали? Или групата от хора е символ на признанието, което дължим на онзи, който вземе да ни пожали в критичен миг и ни помогне с каквото има и каквото може? Както е казано – пред Бога един лев и един милион са едно и също, зависи с какво сърце ги даваш…В интервю пред ТВ „Европа“ Здравка Евтимова сподели, че когато е писала този разказ, зад гърба й е имало пропаст. Виждала се е в жената, която търси невероятното изцеление, но добре че в действителност писателката се разминава с пропастта. Водещият Коритаров искаше тя да коментира края, той заговори за митовете, но Здравка каза, че просто не е била на себе си, когато е създавала този текст. Не може да каже докъде именно е стигнала и какво е имала тогава точно предвид. Тя спомена още, че разказът е „стар“, като че ли с известно неудобство. В смисъл, че е написан отдавна, а има по-нови неща и романи, също превеждани. Според мен това му придава още по-голяма стойност – отдавна написан, но не „остарял“ като тема и качество.Искам да отбележа, че поводът за това есе е единствено и само споменатият разказ, както и концентричните кръгове от мисли и чувства, от размисли и сравнения, които той предизвиква в много по-широк литературен и нелитературен смисъл. Нямам за цел да правя оценка на цялостното творчество на Здравка Евтимова, което през последните няколко години се развива постоянно.Причината за интереса ми е случайна и закономерна. Като писател и издател имам съприкосновения с разказа „Кръв от къртица“ преди той да се превърне в рекламна междуконтинентална балистична ракета, изстреляна от другия край на земното кълбо.

2.В своите записки първият балкански нобелов лауреат Иво Андрич говори, че истинският писател би следвало да има вярна мисъл, последователен живот и чиста кръв. Отново „кръвта“ се явява като залог!

3.Здравка Евтимова ми се обади един вторник към 20 ч. от Централна гара. Задържали я в Министерството на отбраната, където работи, за да превежда допълнително и едва към 20.30 ч. хваща влак за Перник. Ще пътува до там около един час, влаковете се изчаквали, за да се разминат и така се бавят. Пита ме: „Чете ли какво се пише?“ Не бях. Вече била „опръскана от един текст“, чиято авторка харесвала.

Бързо се превръща в обект на завист. „Защо ли ми завиждат?“, запита се реторично тя. „Да дойдат да видят къде живея.“ Дъщеря й в момента е безработна, съпругът – също. Утеших я с нещо, което ми казваше Йордан Радичков по повод издевателствата над него заради една регионална награда на името на „Йордан Йовков“. Дадоха му я, излъчиха интервю по радиото, а после я отнеха. Присвои си я отвсякъде съмнителният Марко Семов за „ранните“ си разкази. Та тогава бай Йордан каза: „Георги, в България има хора, които никога не могат да простят на някого, че е талантлив.“ Има го и в книгата „Изчезващ вид. Срещи с майстори“, 2013, издателство „Балкани“, второ допълнено издание.Здравка е колкото талантлива, толкова упорита и амбициозна. Но само чрез подобна междуконтинентална реклама у нас може да „влезеш масово“ в главите на все по-невежата ни публика. Както във всички консуматорски общества, тя консумира култура по само три начина – чрез праймтайм новините (рекламата цъфна там, сервирана като сензация), чрез екшън филмите, чрез поп (фолк) музиката. Думата „Америка“ е воблерът (изкуствена рибарска примамка), която мами и дразни, и която веднага бе налапана, защото тапата потъна и рибата се хвана.

4.Бедността не е за пред хората. Тя не е модерна, ако и да е масова. В най-бедната страна на Европейския съюз масовите медии са залети от игри и залагания на хазарт, непрекъснато някой губи, а друг печели. Това го няма и в Америка, макар да бях в Лас Вегас, Лос Анджелис и Сан Диего. Цялата страна България е едно казино и дори се знае кой е шефът на казиното, ползващо данъчни облекчения за разлика от останалите. Дневният ред на обществото е по байганьовски подменен от новите зависими собственици на медии, печатни и електронни. Така бедността пък е изтикана от престижни лайф теми. Лузърите са неприятни и миришат лошо. Когато обаче „Америка“ ни съобщи нещо за нашите лузъри, ни става интересно и доста рекламно. Някъде даже писаха, че май най-после сме били получили световно признание.

5.Вчера се срещнахме със Здравка Евтимова пред Народния театър „Иван Вазов“, близо е до работното й място. Подари ми новия сборник с разкази „Кръв от къртица“, 2019, издателство „Жанет-45“. Поисках да й направя снимка за спомен с книгата, но тя отказа да е сама. Тогава помолихме една случайно минаваща жена да ни фотографира с телефона ми. Тя е написала разказа „Кръв от къртица“ през 2003 г. С него участва в конкурса на издателство „Балкани“ на името на „Генчо Стоев“ за балкански автор и го спечели в 2004. Мнозина днес ще се запитат кой ли пък е той. Автор на романа шедьовър „Цената на златото“ от българските учебници по литература.Първата награда и първото отличаване на разказа „Кръв от къртица“ бе от издателство „Балкани“. Името Генчо Стоев чрез тази награда присъства в биографията на писателката Здравка Евтимова. Нещо повече – в лавината от медиен шум и прояви тя се появява с академично слово в Нов български университет на Трети март, където говори за чест и достойнство, видях го случайно в новините на телефона си. Но последната книга на Генчо Стоев се наричаше именно „Брод за достойнство“! В последните си месеци и години той беше загрижен за приемствеността и паметта като основни темели на културата. Дори предвиди появата на нов тип автор – нарече го всеяден бозайник, който ще замени „старата“ плътна и пластична психологическа проза с набързо скроени четива, които ще се целят в по-низките

инстинкти на публиката, затова пък ще се търгуват. Вие, издателите, казваше той, ще търсите тези автори и ще ги създавате! Само не можа да предвиди, че ще се появят автори като Здравка, които сами ще превеждат на английски разказите и романите си, за да потърсят нови измерения на своето творчество, които родната земя не им предлага. И дори ще започнат да пишат направо на английски. Макар професионалните преводачи по условие да превеждат художествен текст само и единствено на майчин език. Ами ако тя превеждаше творбите си на руски или на някой скандинавски език?! Как тогава нашата публика щеше да научи за разказа „Кръв от къртица“, щом рекламата нямаше да е от Америка?Бате Генчо, бате Генчо… Да можеше и ти да влезеш за малко в някой американски учебник, та така да се сетят и за теб по-масово съвременните български читатели. Или Йордан Йовков да можеше… Неговият разказ „Грехът на Иван Белин“ е първият български разказ, включен в световна антология на разказа, съставена от Томас Ман. Това обичаше да припомня Йордан Радичков. Именно той твърдеше, че писател са го направили учениците и студентите. Как да стане днес това, когато един студент се похвали публично по телевизията, че е завършил университета, без да прочете нито една книга.В този смисъл при съревнованието с класиците на българската литература Здравка Евтимова има несъмненото предимство на живите автори. Любопитството на масовата публика отваря врати. Звезден миг, който бързо отминава, а и не се повтаря. Какво ще открие обаче тази публика, като се взре?

6.Наскоро излезе на френски език сборник с разкази „Кръв от къртица“ в същото издателство „Супирай (Le Soupirail)“, („Прозорчето на мазето“ – в превод), където беше публикуван и моят роман „Плячка“ преди това.…Когато издадох в един том романите „Плячка“ и „Непотребния“ на корицата на книгата бе цитат и от Здравка Евтимова за романа „Непотребния“. Думи, които тя ми подари спонтанно, след като прочете романа:„Всеки българин, който иска да осъзнае в пълна мяра истината за собствения си живот и за онова, пред което е изправена България, трябва да прочете тази книга.“Поканих я да отидем като доброволци в социалната кухня в двора на черквата „Свети Кирил и Методий“, организирана от омбудсмана, за да не бъда сам. Да нахраним „непотребните“!, казах. Бяхме повече от десетина човека доброволци, за около час получиха храна към сто и шейсет човека. Подавахме на идващите гладни посетители порции с леща него ден. Смирените хора взимаха хляба със салфетката и пластмасовата лъжица, запечатаната топла кутия с леща и сядаха зад дървените маси в „шатрата на Мая Манолова“, както ехидно била кръстена кухнята. Бедността и гладът… Постоянни спътници на човешкия род. Наскоро бях на остров Родос по покана на Международния писателски център. Подобни благотворителни кухни там и въобще в Гърция има от годините на кризата, те не са само за изпаднали хора, а за всички. Всеки може да мине за един обяд, без да се срамува от това, ако прецени, че има нужда. Въпрос на солидарност и милосърдие. Милосърдието на омбудсмана у нас боде очите. Както неочаквано сработилата реклама с разказа „Кръв от къртица“ поставя много теми в съвсем неудобно измерение. Нужда от подобни кухни има във всеки град, във всеки квартал на София.Типът образи от разказите в новоиздадения сборник „Кръв от къртица“ са сходни от разказ в разказ.

Интригите са различни, но описваните типажи са на бедни хора, които се борят с безпаричието, липсата на бъдеще и надежда. Прототипи са бедните хора от Пернишко и от поречието на река Струма, хора от самото дъно на обществото. На безизходицата те противопоставят вътрешната си сила, а на околната грозота – вътрешната си красота. Обстоятелствата по правило са против тях, те губят битката, но печелят войната, защото опазват честта и достойнството си, вътрешната си хармония. Живеят трудно, ала в съгласие със себе си и с природата. Битът им е скучен, но писателката Здравка Евтимова го възвисява чрез мълниеносни метафори и сравнения. Така спасява текстовете си от баналността и от обикновения битовизъм като търси и намира възможност да проектира в по-широк, в небесен мащаб дилемите на героите си.Това са те ‒ типичните лица на неуспешния икономически български преход без край. Видях ги, български жени и майки, дето по двайсет и повече години гледат възрастни гърци или са домашни прислужници. Да е дошла една гръцка учителка да се грижи за някой български старец у нас?Разбира се, извечното утешение на бедните и неуспели народи и хора е в тяхното вътрешно духовно богатство.Именно от Америка обаче идва рецептата за успех. Има три условия: да не се срамуваш от произхода си, да си висококвалифициран, да потискаш импулсите си.Героите в сборника разкази не се срамуват от себе си и от произхода си, черпят духовната си сила от семейството, от рода, от земята си. Проблемът е може би в квалификацията и импулсите. Затова и тяхното вписване в новите времена е трудно или невъзможно. Те остават в своя примитивен и искрен свят на любов и мъка, на истина и лъжа, на печалба и загуба, застинали като в красиви акварелни рисунки. Това са хора на страстта, на чувството. Те са пожалени и погалени от своя летописец – писателката Здравка Евтимова, с много нежност и съчувствие.Със същата нежност и съчувствие тя посрещаше и пристъпящите към горещата леща по-млади или по-възрастни мъже и жени от нетърпеливата опашка, излезли сякаш от разказите й. По лицата и по външния им вид човек би могъл да прочете много. Говорихме с нея, че всяка човешка съдба е един роман… Макар Достоевски да е казвал, че за обмислянето на един роман трябват поне десет години.

ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ

За кръвта на писателя и кръвта на една къртица

8Литературен вестник 17-23.04.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Наградите:ПЪРВА НАГРАДА: Банко Банков за пиесата „Под Южния кръст“

ЧЕТИРИ ПООЩРЕНИЯ: – Мирослав Христов за пиесата „Пустония” – поощрителна награда за млад автор – Александър Мануилов за пиесата „Шарена гора” – поощрителна награда за куклена пиеса – Ганчо Ганчев за пиесата „35,5 градуса по Целзий“ – поощрителна награда за българска комедия – Валери Какачев за пиесата „Стари мускетари“ – поощрителна награда за плевенски автор

На 12 април в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен се проведе официалното награждаване от Десетото издание на Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“. Организатори на конкурса са Министерство на културата, Община Плевен и местният театър, който е и домакин на събитието. За първи път по случай юбилейното издание театърът направи публичен разговор-дискусия на журито с номинираните автори преди официалното награждаване. На този разговор авторите се представиха заедно със своите пиеси и журито накратко представи своите впечатления за постиженията в постъпилите текстове. Журито отново включваше според регламента на фестивала двама театроведи и един драматург. Тази година това бяха театроведът и преподавател в НАТФИЗ проф. Венета Дойчева, председател (както и в предходното издание от 2017 г.). Другите членове бяха Елена Ангелова, театровед и драматург на театъра, и Ясен Василев, драматург, който беше отличен с поощрителна награда за млад автор в предходното издание на конкурса с текста си „Жената от фара“. Тримата определиха десет номинации сред 45-те текста за театър, които постъпиха по електронната поща на театъра в периода 1 януари – 28 февруари. Пиесите включваха разнообразни текстове за драматичен и куклен за всички възрастови аудитории. От тях журито присъди номинации на:1. Александър Мануилов, „Шарена гора“2. Банко Банков, „Под Южния кръст“3. Валери Какачев, „Стари мускетари“4. Ганчо Ганчев, „35,5 градуса по Целзий“5. Иван Димитров, „Часът на тайните“6. Мирослав Христов, „Пустония“7. Наум Москов, „Танц със саби“8. Таня Шахова, „Четири“9. Теодора Георгиева, „Маркет“10. Савина Попова, „Любовта на Блатника“Всеки един от номинираните автори беше отличен с плакет за номинация в конкурса, а поощрителните награди тази година по случай 100-годишния сезон на театъра бяха четири (а не две, каквато е традицията в предходните издания на конкурса). Те включваха поощрителна награда за млад автор (на Мирослав Христов за пиесата „Пустония), поощрителна награда за куклена пиеса (на Александър Мануилов за пиесата „Шарена гора”), поощрителна награда за българска комедия (на Ганчо Ганчев за пиесата „35,5 градуса по Целзий”) и поощрителна награда за плевенски автор (на Валери Какачев за пиесата „Стари мускетари“). Победителят в юбилейното десето издание беше авторът Банко Банков с пиесата „Под Южния кръст“, като голямата награда беше връчена от кмета на Община Плевен г-н Георг Спартански заедно с традиционния за конкурса специален плакет, изработен от скулптора Георги Чапкънов. Паричният еквивалент на голямата награда е 2000 лв., която Община Плевен покрива заедно с поощренията.Любопитното в церемонията по награждаването беше сценичното четене на фрагменти от десетте номинирани текста, които зрителите видяха преди официалното награждаване. Режисьор и водещ на събитието беше Димо Дешев, а актьорите, които четяха кратките откъси, бяха от трупата на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Андрей

Филипов, Георги Ангелов, Генадий Николов, Мариета Калъпова и Камелия Хатиб. Събитието беше допълнено от майсторски изпълнения на флейта и цигулка от

възпитаниците на Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ – Плевен. Макар и естестски направена, на церемонията не липсваше и чувство за хумор, а зрителите станаха свидетели на рядко, празнично преживяване за българската драматургия. Един от запомнящите се моменти беше четенето на откъса от пиесата „Четири“ от Таня Шахова, в която самата авторка, също и актриса, се включи на сцената в една от ролите.

Непосредствено преди награждаването на авторите областният управител на Област Плевен отличи директора на театъра Васил Василев с почетен плакет за принос на театъра към културата на града. Минути по-късно журито връчи номинациите на отличените автори заедно с две от поощрителните награди. Директорът на театъра връчи поощрителната награда за млад автор на Мирослав Христов, като направи препратка към текста на пиесата „Пустония“ и пожела повече смелост и подкрепа за младите хора, които пишат за театър. Кметът на Община Плевен изказа благодарност на журито за положения труд, на чудесните актьори от Плевенския театър, на възпитаниците от Националното училище по изкуствата "Панайот Пипков" за професионалните изпълнения, на режисьора Димо Дешев, директора на Плевенския театър Васил Василев и на началника на отдел "Култура" в Община Плевен Стефка Григорова за оригиналния сценарий на вечерта и реализацията му при връчването на наградите, също както благодари на Общински съвет – Плевен и на председателя на Постоянната комисия по култура

Петя Василева за подкрепата. Той отбеляза, че днес все по-трудно се организират конкурси в областта на културата и трудно се поддържат традиции, но когато се обединяват усилия – всички и в една посока, те си заслужават резултата. След своята реч кметът връчи голямата награда заедно с плакета от скулптора Георги Чапкънов на победителя в конкурса Банко Банков, който сподели, че плевенският конкурс е доказал своята сериозност, професионализъм и традиции през годините и пожела на добър час в следващото издание.Ценен беше също и предварителният разговор на журито с авторите – на него проф. Дойчева отбеляза мотивацията, поради която журито е отличило именно тези десет текста – всеки един от тези автори е човек на театъра, който предоставя професионален, но и искрен текст, в който ясно проличава човекът и неговото пряко, непосредствено отношение към съвременния свят. В този ред на мисли всеки един от десетте текста носи едновременно авторовия глас, но и този на човека, който седи зад драматургичната творба и именно тази искреност при написването прави текста ценен за прочит както на хартия, така и на сцена. Друг важен мотив в селекцията именно на тези десет текста беше в разнопосочността на аудиторията, за която са предназначени – „Шарена гора“, „Любовта на блатника“ и „Маркет“ маркират все по-нарастващата нужда от добри текстове за театър за подрастващи и юноши, а конкурсът за драматургия в Плевен е един от малкото в България, които предоставят възможност за представяне именно на такъв тип драматургия. Разнопосочността на жанрове е видима и при другите отличени текстове за театър – като комедия и сатира биха могли да се определят „Стари мускетари“ от Валери Какачев и „35,5 градуса по Целзий“ от Ганчо Ганев, и двамата автори в областта на хумора и сценаристи на вече несъществуващото телевизионно предаване „Клуб НЛО”. Съвсем различна като език и насока за сценична реализация е пиесата „Пустония“ от Мирослав Христов, познат като автор с „Всичкоядецът“ (реж. Ани Васева, номинация за ИКАР 2013). „Под Южния кръст“ с автор Банко Банков е пиесата от конкурса, която предстои да излезе на плевенска сцена в следващия сезон на театъра. Да пожелаем на добър час на реализацията, както и на всички отличени автори.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА, член на журито

За десетото издание на Националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“ – Плевен

15-ото юбилейно издание на традиционния студентски Театрален и киномаратон в НАТФИЗ се проведе на 13 и 14 април във всички учебни аудитории, сцени и кинозали на академията.През изминалия уикенд от 10.00 ч. на 13 април (събота) до 23.30 ч. на 14 април (неделя) студентите от най-големия университет за театър и кино в България отвориха широко вратите му, за да представят работата си през изтичащата учебна година пред всички, които биха искали да я видят. Обширният афиш на Маратона включваше около 30 театрални представления на студенти по актьорство

за драматичен и куклен театър, по режисура и по съвременен танц, прожекции на студентски филми, открити часове на учебните сцени, изложби, срещи и дебати. Различните събития привлякоха над 4200 посетители. В продължение на 36 часа без прекъсване и при вход свободен всички любопитни – зрители и бъдещи кандидат-студенти, имаха възможност да се запознаят отблизо с начина и условията на обучение в НАТФИЗ, както и да видят много оригинални и интересни работи на студенти от всички курсове. ЛВ

36-часов Театрален и киномаратон в НАТФИЗ

Литературен вестник 17-23.04.2019 9

Пламен Дойнов

Показателно е как през 1946/1947 г. разправата на Комунистическата партия и доминирания от нея Отечествен фронт с опозицията преминава през ограничаване на свободата на словото и се състои най-вече в преследване на опозиционни фигури като автори на статии и книги. Репресията над политическия опонент се изразява предимно в санкционирането му като пишещ и говорещ човек. Ударите срещу свободното слово са подготвени от законодателство, което започва да се приема още в началото на 1945-а с участието на тогавашните министри и бъдещи опозиционни дейци Никола Петков и Григор Чешмеджиев. Това най-вече е заложено в Наредбата-закон за защита на народната власт (26 януари 1945 г.) – членове 5, 6 и 7, според които се преследват устни и писмени изказвания, предизвикващи неподчинение в народната войска или милиция и разпространяващи неверни слухове и съобщения от естество да подкопаят авторитета на военното началство и да отслабят дисциплината във войската. Този законов текст изглежда тясно формулиран, но дори и по него се откриват възможности за преследване на политическия опонент.На 28 януари в Плевен в реч пред областната организация на БРП (к) вътрешният министър Антон Югов загатва за планираната преди това в Политбюро на Комунистическата партия първа по-сериозна офанзива срещу опозицията:

„Със своето поведение тя [опозицията] се дискредитира напълно вътре и и вън от страната. Тъй като за опозицията не се разкриват никакви перспективи занапред, тя го удари през просото и премина на открити вражески позиции спрямо ОФ.[…]Те са си разпасали пояса и мислят, че в тази държава има закони, но те за тях не важат. Ние им дадохме всички възможности за свободно организиране и проява, но те злоупотребиха с тая свобода. Има достатъчно законни средства в нашата страна за запазване спокойствието на народа, тия закони важат за всички български граждани. […]Опозицията проигра всичките си козове с отказа си да изпълни московското решение“1.

Наистина се оказва, че в страната има закони за опозицията2.

*На 21 срещу 22 февруари в София бързо се разчува, че в дадения за печат брой на вестник „Свободен народ“ има скандална статия. Още през нощта в една от печатниците, където се върти вестникът, отказват да довършат печатането, а готовите 12 хиляди екземпляра заключват в склада си. В другата печатница, където се печата останалият тираж, опитът да спрат машините е неуспешен, но после под натиск на някакво лице от

1 Ковачев, Иван. Опозиционерите са си разпасали пояса и мислят, че в страната няма закони за тях. Речта на др. министър Антон Югов в Плевен – Работническо дело, бр. 17, 28.01.1946.2 Произволът по места в страната срещу представители на опозицията взема застрашителни размери именно през януари 1946 г. На тази тема има десетки публикации в опозиционната преса. Вж. например: Терорът над сдружените земеделци се засилва – Народно земеделско знаме, бр. 7, 12.01.1946; Арестите вземат застрашителен размер – Народно земеделско знаме, бр. 8, 13.01.1946; Против терора. Постъпките на ПП на БЗНС пред министър-председателя – Народно земеделско знаме, бр. 10, 16.01.1946; Терорът срещу българския народ е общ – Народно земеделско знаме, бр. 12, 18.01.1946; и др.

милицията отказват разпространението му. Едва след тежко заседание на управителния съвет на дружество „Стрела“ вестникът е пуснат в София в скромните 6000 бройки от подготвените общо 20 000. На 22-ри вечерта директорът по печата Владимир Топенчаров се обажда по телефона в редакцията на „Свободен народ“, за да ги уведоми, че по решение на правителството вестникът се спира за десет дни. На една бележка той написва причините за санкцията: за материали, „накърняващи националните интереси на страната и явно насочени към нарушаване на дисциплината в нашата армия“. На другия ден броят е конфискуван от всички места, на които все още се продава, дори се правят обиски по домовете на хора от „Свободен народ“, за да бъдат иззети единични екземпляри3. Същия ден милицията арестува члена на ЦК на БРСДП (о) Кръстьо Пастухов и главния секретар на същата партия и директор на „Свободен народ“ Коста Лулчев.Тази трескава акция на властта е заради неподписаната уводна статия „Защо ме изкушавате, лицемери“4, в която се критикува речта от 17 февруари на водача на БРП (к) Георги Димитров на обеда по случай патронния празник на Народното военно училище „Васил Левски“. След като бързо се разбира, че Пастухов е автор на статията, Лулчев е освободен. 72-годишният Пастухов остава в ареста, за да не излезе на свобода до смъртта си през 1949 г.5 Стойността на една статия се оказва равна на цената на един живот. Какво толкова има в нея?Въпреки че на празника на Военното училище говорят още премиерът Кимон Георгиев и военният министър Дамян Велчев, авторът на статията се фокусира почти изцяло върху речта на Георги Димитров – поне по две причини. Първата е формална, но съвсем основателна: Димитров по това време е партиен лидер и председател на парламентарната група на БРП (к), но не и представител на държавната власт, което прави дейното му участие в празника на военните неуместно. Това е квалифицирано от Пастухов като „проява на партизанство във войската“. Втората причина е в самите тези и идеи, съдържащи се в речта. Тях Пастухов залива с порой от точни аргументи и подривна ирония. Без да изписва изрично името на Димитров, Пастухов оголва лицемерието на комунистическия водач:

„Един заклет антимилитарист, чиято партия имаше за знаме лозунгите „долу войската“ и „долу отечеството“, сега на празника на Военното училище, се е почувствувал задължен, за да разсее съмненията всред офицерството, да запее друга песен, без обаче да се обясни за своето минало поведение, което е елементарен дълг на всеки общественик.[...] онези елементи, които й обявиха кръстоносен поход, подхвърлиха на гонения и унищожение офицерите ни, разстроиха дисциплината й, ръководени от властогонски

3 Вж. за това: Лулчев, Коста. Свободата и „Свободен народ“ – Свободен народ, бр. 52, 19.03.1946.4 Защо ме изкушавате, лицемери – Свободен народ, бр. 41, 22.01.1946.5 Кръстьо Пастухов е удушен в килията си от подставено лице (затворник) на 25 август 1949 г. – броени дни преди изтичането на присъдата му. Вж. това в: Цветков, Жоро. Съдът над опозиционните лидери, С., 1991, с. 47.

Началото на края на свободата на словотоЗа преследването на Кръстьо Пастухов и за цензурните закони от 1946 година

Пет стихотворения, или Биография на едно стихотворениеКъм физиология на поезията

Пламен Антов

Винаги съм твърдял, че стихотворението се създава наведнъж; оставеното за дописване на следващия ден стихотворение е вече друго стихотворение.Но това не означава, че създаването му не е продължителен процес със сложно, лутащо се, търсещо, самонадмогващо се развитие – своеобразна физиология на поетическото тяло. Преминаващо през различни фази, като насекомо или пеперуда – а може би през различни стихотворения, всяко от тях отделено от следващите, завършено в себе си, достатъчно. – Хрумна ми да разкажа за раждането на едно стихотворение; или за пет различни стихотворения, пролифериращи едно от друго.Както много често ми се случва, и през нощта между 1 и 2 декември се събудих в обичайния си пристъп на безсъница, напълно изгубен във времето, защото този път бях забравил да сложа предишната вечер часовника на нощното си шкафче, където стоеше обаче купчина различни книги, които четях в такива моменти, а и едно тефтерче – за всеки случай, макар че много отдавна, по-точно от Великден, не ми се бе случвало да запиша нищо в него.Светнах лампата и инстинктивно посегнах към най-горната книга в купчината, която вечерта бях чел – „Анна Каренина” (препрочитах я за втори път цялостно след едно отдавнашно четене преди повече от двайсет години). Вече я бях взел, когато неочаквано, мимолетно ми хрумна: защо пък да не напиша стихотворение? След толкова време би трябвало да се е понасъбрала някаква поетическа енергия в мен. Помислих си го съвсем на шега, дори със самоирония, но – някак неочаквано и за самия себе си – оставих „Анна Каренина” и посегнах към тефтерчето със забучена на гръбчето му химикалка. Но нямах никаква идея за стихотворение, никаква определена мисъл; просто исках да напиша стихотворение и нищо по-ясно – само едно голо желание за поезия. Силно, но съвсем неопределено, неясно, смътно. И може би затова ръката ми увисна във въздуха и вместо към тефтерчето посегна към няколкото томчета с поезия, които стояха на друга купчинка по-навътре в шкафчето, обилно прашясали. Дали исках, чувствайки желание за поезия, но липса на определена идея, да утоля порива си, четейки чужда поезия, или пък исках по този начин да възбудя собствения си нагон, както понякога ми се бе случвало? Най-отгоре беше едно малко синьо томче на Арсений Тарковски, разтворих го и зачетох. Думите отскачаха в съзнанието като топки за скуош. Не, май отдавна съм я надживял този тип поезия, сигурно някога би ми харесала... Оставих го и взех дебелия, неприлично солиден том на поет, когото извънредно ценях – един от любимите ми поети: Чеслав Милош. Разтворих наслука някъде по средата и зачетох. Но странно – топките продължаваха да отскачат. Продължих да чета, решавайки, че просто ми е нужно известно време, за да „вляза” – толкова време не бях се докосвал до поезия... Но и след четвъртото, петото стихотворение нищо не се промени: постоянно губех нишката и трябваше с нарочни усилия да се връщам и да препрочитам по няколко пъти едни и същи стихове. Докато накрая разбрах, че няма смисъл, че е безсмислено. Бях и изненадан, и някак разочарован от себе си; за пръв път ми се случваше подобно нещо. Дали пък не е време вече да изоставя поезията, дали тя не ме е изоставила? – И докато с привичен, нелишен от задоволство жест посягах към г-жа Каренина, стихът неясно, но някак остро, както би казал Толстой, блесна в съзнанието ми: „Доволен съм, когато музата не ме спохожда”. Само толкова; само една проста, необещаваща нищо рефлексия на случилото се. Поколебах се дали изобщо си струва труда да бъде записано, но – какво пък; и още докато записвах стиха някак от самосебе си, като сянка, изникна продължението – „с месеци или с години” (които – месеците и годините – после предпочетох да обърна в обратен ред). А записвайки този втори стих, се роди следващият, сякаш просто изтече от писеца на химикалката, заедно с мастилото, без никакво намерение, без никакви усилия от моя страна...

на стр. 11

БИОГРАФИЧНИ ЗАЛОЗИ БИОГРАФИЧНИ ЗАЛОЗИ

на стр. 10

10Литературен вестник 17-23.04.2019

И така за няколко секунди, сякаш изтичайки от писеца на химикалката, сливайки се напълно със самия процес на писането (със собствената си органичност), се написа едно кратко стихотворение, което метаописваше голото желание за (именно за, не на) собствената си поява, но невъзможността да се появи в действителност. Е, все пак и това е добре – от нищото стана нещо, помислих си със задоволство и по навик поставих под последния стих датата (все пак тази на утрешния ден, макар да не знаех дали астрономично не бях по-близо до вчерашния). А в момента, за да придам окончателна завършеност на стихотворението, му поставям и заглавие (тогава, при написването си, то нямаше такова); не се колебах дълго – творбата винаги израства от едно коренче и това е важно – то, коренчето, не е просто началото на една творба, а нейната същност, смисловата ядка, ядрото. Енергийният център. Това трябва да бъде уважено.

ДОВОЛЕН СЪМ КОГАТО МУЗАТА НЕ МЕ СПОХОЖДА

Доволен съм, когато музата не ме спохождагодини или месеци нареди думите край мене отминават незаписани,непроявени в тишинатасвята. – И тогавакакво, поете болен, ти остава,освен като слепец за тишината – за самата тишинада се улавяш – дете, което в проходилкасе учи да върви.

2 дек. 2018

Доволен от себе си, по-скоро от нещо извън мен, чийто осъществител някак случайно, незаслужено се бях оказал, разчитайки по-скоро на някаква техническа (академична) ловкост, счел работата за напълно приключена, понечих да затворя тефтерчето и да се отдам на ленивото удоволствие от четенето на Толстой докато отново ми се доспи или докато в прозореца започне да просветлява.Но не успях – не успях да затворя тефтерчето, защото последният стих, изглежда, беше на друго мнение; усетил се незавършен, той поиска продължението си, продължаваше да набъбва, сякаш пускаше филизи.Подчиних се на желанието му, обърнах страницата и записах краткото продължение в горния край на следващата. Така се получи второто стихотворение (оставям му същото заглавие):

ДОВОЛЕН СЪМ КОГАТО МУЗАТА НЕ МЕ СПОХОЖДА

Доволен съм, когато музата не ме спохождагодини или месеци нареди думите край мене отминават незаписани,непроявени в тишинатасвята. – И тогавакакво, поете болен, ти остава,освен като слепец за тишината – за самата тишинада се улавяш – дете, което в проходилкасе учи да върви, неподозирайкини то самото, нито майката щастливамайцеубиеца във него.

2 дек. 2018

Бях още по-доволен: много отдавна, винаги съм смятал поета – този патетичен словоохотливец – за убиец; за убиец не само на мъдрата тишина, но и на предметите, съставляващи света, който той „описва”, мъдрата и смълчана в себе си природа. Е, натрих ти носа, мерзавецо; мислиш се за невинен младенец, за птичка божия, а в тебе расте хладнокръвен масов убиец, майцеубиец. Получи си го!...И тук за втори път разтворих затвореното вече тефтерче, за да доизясня мисълта си – вече собствената си мисъл; да дозадоволя злорадството си, може би да го доаргументирам. Отново задрасках датата и добавих под нея; и понеже това беше моя, съзнателна мисъл, отделих с интервал добавеното. Така се получи трето стихотворение – едно съвсем различно стихотворение, с ново заглавие, което съвсем естествено се взе от последната, поантираща фраза:

КОГАТО Я НЯМА ПЛЯЧКАТА

Доволен съм, когато музата не ме спохождагодини или месеци нареди думите край мене отминават незаписани,непроявени в тишинатасвята. – И тогавакакво, поете болен, ти остава,освен като слепец за тишината – за самата тишинада се улавяш – дете, което в проходилкасе учи да върви, неподозирайкини то самото, нито майката щастливамайцеубиеца във него. Поете свят с инстинктана убиец – като хиената, коятопоглъща собствените си черва, когатоя няма плячката.

2 дек. 2018

Това, което бих могъл да добавя тук, е да призная, че след кратко колебание бях прибавил накрая още едно сравнение, което след още по-кратко, мигновено колебание задрасках. Ето така:

Поете свят с инстинктана убиец – като хиената, коятопоглъща собствените си черва, когатоя няма плячката, такати ръфаш тишината.

Да, нямаше нужда от такава буквализация, от разкриване на метафората; стихотворението трябваше да завърши именно със заглавието си. Нямаше нужда от обратно връщане към началото, към една предишна фаза, която в саморазгръщането си стихотворението бе преодоляло, бе отишло другаде, бе станало друго стихотворение. Окончателното стихотворение – именно като се бе превърнал в заглавие, краят го беше затворил по непоклатим начин.Сега вече затворих тефтерчето, но докато посягах да го оставя, усетих дразнещо глождене в мисълта; в съзнанието ми изплува спомен за едно много-много старо мое стихотворение, публикувано още във втората ми книга (1993, ако не се лъжа; или 94); стихотворението бях забравил, но помнех идеята, често по различни поводи си я бях припомнял през годините, спомням си, че я бях и нарисувал, съвсем ясно си спомням и сега рисунката, кой знае къде изгубена: гротескова, експресионистично несъразмерна човешка фигура с немощно, сякаш закърняло тяло и огромна, хищно озъбена глава, захапала небето, по-точно небесната празнота – така винаги си бях представял вярващия. Тази фигура, по-точно старата ми рисунка изникна в съзнанието ми, докато посягах да оставя тефтерчето – бе изникнала от задраскания стих. Настояваше да го замести. И тук за първи път се поколебах сериозно: във всяко стихотворение (или разказ, или каквото и да е) има една невидима граница, която не бива да се преминава. Която ако се премине, всичко се разпада. Рухва като идиоматичната къщичка от карти за игра, неуспяла да удържи тежестта на последната карта. Не беше ли тъкмо затварящата поанта-заглавие тази граница? Все пак – да, добавих висулката (pendant), успокоявайки се, че какво пък, винаги мога да я махна. В крайна сметка не я махнах и така се получи едно четвърто стихотворение – стихотворение с опашка; с религиозна опашка, така да се каже. Това:

КОГАТО Я НЯМА ПЛЯЧКАТА

Доволен съм, когато музата не ме спохождагодини или месеци нареди думите край мене отминават незаписани,непроявени в тишинатасвята. – И тогавакакво, поете болен, ти остава,освен като слепец за тишината – за самата тишинада се улавяш – дете, което в проходилкасе учи да върви, неподозирайкини то самото, нито майката щастливамайцеубиеца във него. Поете свят с инстинктана убиец – като хиената, коятопоглъща собствените си черва, когатоя няма плячката. И както вярващиятнебето е захапал и виси.

2 дек. 2018

Е, нищо фатално все пак, успокоявах се, тази постпоанта повдига стихотворението „на степен”. Прибавя, тъй да се каже, нов акцент. Умножава смислите, по-скоро разроява смисъла – единния, цялостен смисъл, който като светът в разбито огледало се размножава, едновременно един и различен. А това, че „виси” именно след поантата-заглавие, тоест извън рамката, я обособява не просто в паралелен акцент, а в едно друго, второ стихотворение, залепено като двойник-близнак за първото. – И в момента, в който започнах да мисля по този начин за стихотворението – за самото стихотворение, а не за онова, което то казваше, – с ужас разпознах една следваща опашка, която израсна от първата, залепи се за нея: опашка на опашката. Направил вече първата стъпка на компромиса, много по-лесно направих втората; единственото, с което се задоволих, беше да оградя тази нова добавка в скоби. Надявах се по този начин да се оневиня, тоест да загатна някак си на читателя, че това не са съвсем мои думи, че тук, накрая, стихотворението отново заговаря от свое име, за себе си – точно това-тук стихотворение – за самото себе си.И това беше вече краят – окончателният край:

КОГАТО Я НЯМА ПЛЯЧКАТА

Доволен съм, когато музата не ме спохождагодини или месеци нареди думите край мене отминават незаписани,непроявени в тишинатасвята. – И тогавакакво, поете болен, ти остава,освен като слепец за тишината – за самата тишинада се улавяш – дете, което в проходилкасе учи да върви, неподозирайкини то самото, нито майката щастливамайцеубиеца във него. Поете свят с инстинктана убиец – като хиената, коятопоглъща собствените си черва, когатоя няма плячката. И както вярващиятнебето е захапал и виси – (такаот себе си самотостихотворението ти израства, подобноноктите на мъртвия).

2 дек. 2018

А после – за да завърша и аз цялата история от свое име – си помислих, че не би било лошо за всеки случай да се оневиня, като честно и скрупульозно разкажа цялото раждане на стихотворението, цялата му история, къде с моето, къде без моето участие в нея, вдъхвайки несигурни дози кураж от „голямата” литературна история, от майстори като По и Томас Ман. Има поука в тези сюжети, несъмнено. И сигурно за да си придам допълнителна самоувереност, веднага съчиних и подзаглавието на начинанието си – „Към физиология на поезията”; исках да изтъкна вегетативния характер на цялото това прорастване на образ от образ, на идея от идея. Нарастването на стихотворението от самото себе си. Или роенето на различни стихотворения едно от друго (това колебание директно, по най-безхитростен начин реших да го закова в заглавието, както селякът Лутер беше постъпил със своите тезиси на портата на Витенбергската катедрала). Така като Пилат съвсем си измивах ръцете, предоставяйки на читателя не едно, а пет стихотворения; можеше пък което и да е от тях – не непременно последното, както аз бях решил – да е най-доброто, истинското. Нека той, читателят – последното звено в хранителната верига, върховният суверен – сам да реши; аз каквото можах – направих; толкова.И с това си измивам ръцете – безхитростно и хитро.

А да, датата (въпрос на елементарна коректност)...

2 дек. 2018

Пет стихотворения, или...

от стр. 9

Литературен вестник 17-23.04.2019 11

съображения извършиха непростителен грях. Той продължава още със стремежа за засилване на партийния дух в нейната среда. Това е новаторството на новите хора, които подражават образец при еднопартийната система. Направили в тая насока значителни завоевания със завземане ключови позиции от партийци, както и на политически командири, те, за да се оградят и препречат пътя на други конкуренти, надигат лицемерен глас против опартизаняването на войската. [...]Злото от опартизаняването ние по-рано от него сме посочвали. To ще бъде катастрофално, ако продължава в полза на която и да било партия, защото армията ще стане партийна, преторианска.Поради това тя трябва да бъде освободена от настанилите се там партийци, тъй като други групи нито се допущат, нито вършат такава пропаганда.Но това не е в плана на оратора. Напротив, той туря за задача на войската лишена от национални идеали, да пази и се бори за Отечественофронтовското правителство. [...]Само под режим на диктатура и еднопартийна система може да се допуска подобно отъждествяване на войската с правителството“6.

Противоречивото и непоследователно поведение на БРП (к) по военните въпроси; настаняването на партийци и политически командири в армията; подмяната на националните идеали с каузата да се пази правителството на ОФ; заплахата от еднопартийна система и тоталитаризъм – това са акценти, които безкомпромисно описват ситуацията.Впрочем изобличаването на „помощник-командирите“ в армията като „великолепен партиен апарат“, на който дори военният министър се чувства пленник, Пастухов извършва още в статията си „Нашата войска“7, която по-късно също се използва в обвинението срещу него и при мотивирането на присъдата.Досега изследователите приписват на Димитров просто пасивност или дистанцираност от съдебното преследване на Пастухов. Твърдят, че водачът на БРП (к) „не прави нищо“, за да разсее недоразумението8. Точно обратното обаче. Димитров се чувства силно уязвен от статията. Не само, че активно започва да прави нещо, но и сам се заема да обоснове задържането на Пастухов. Можем дори да допуснем, че по-късно вероятно лично дава указания за неизбежността и размера на присъдата. В дневника си на 5 март Георги Димитров записва: „Дадох статия в „РД“ [„Работническо дело“] по арестуването на Пастухов“9. Тя излиза, разбира се, веднага на другия ден – неподписана. Тогавашните читатели на червения официоз не знаят, че с обяснението по арестуването на Пастухов се е заел лично засегнатият – Димитров. Там, прикрит в анонимността, комунистическият водач невъзмутимо твърди, че арестуването на „този стар политически провокатор и шарлатанин“ е част от „строгото приложение на законите“, които са еднакви за всички и затова не може да се поставя Пастухов в „особено привилегировано положение“; той е задържан под стража, но все пак не е в условията на затворнически режим, а „при възможно по-леките условия на болницата в затвора“; това е „ясно предупреждение за всички, които, ръководейки се от чужди на народа съображения, считат, че стоят по-високо от законите на страната“10.Въпреки категоричността в обвиненията към Пастухов, в негова защита се обявяват огромен брой адвокати от цялата страна, които подкрепят своя колега. Протестната вълна плисва няколко пъти в пресата11. Активират се всички, които си правят илюзии, че могат да издействат освобождаването му.Процесът срещу Пастухов започва едва на 6 юни 1946 г. Седмица преди това (на 29 май) е открит друг процес – срещу избягалия от страната Г. М. Димитров. Това е само началото на съгласувани съдебни преследвания срещу опозиционни фигури, които целят поне три неща: очернянето и елиминирането на съдените лица от политическата сцена и изобщо от публичността; дискредитирането на партийните формации, към които принадлежат; каскадна подготовка за следващи свързани обвинения и процеси срещу други политически опоненти на властта. Делото „Пастухов“ е едно от онези обаче, които имат и специфичен личен залог.Опозиционните социалдемократи не просто си дават сметка за поръчковия процес, но и знаят кое лице стои зад него. Това личи поне от едно издайническо изречение в уводната статия на „Свободен народ“ от 19 юни 1946 г.:

6 Защо ме изкушавате, лицемери...7 Вж. Пастухов, Кръстю. Нашата войска – Свободен народ, бр. 228, 14.10.1945.8 Вж. например Цветков, Жоро. Съдът над опозиционните лидери..., с. 40: „Дързостта на К. Пастухов да опонира и „петни името“ на „партийния вожд“ се приема като ерес. Г. Димитров не прави нищо, за да разсее това чувство.“9 Димитров, Георги. Дневник. 9 март 1933 – 6 февруари 1949, С., 1997, с. 521.10 По арестуването на Кръстю Пастухов – Работническо дело, бр. 6.03.1946.11 Вж. Софийски правници за задържането на др. Кр. Пастухов – Свободен народ, бр. 51, 17.03.1946; Правници от провинцията за арестуването на др. Кр. Пастухов – Свободен народ, бр. 68, 5.04.1946.

„Но вън от материалите по делото и от желанията и средствата на защитата и съда стои един всесилен заповедник, който иска на всяка цена да превърне делото „Кръстю Пастухов“ в политически процес от най-широк мащаб“12.

Волята на всесилния заповедник е решаваща, когато започва офанзивата от съдебни процеси срещу опозиционери, но особено срещу Пастухов. Може би затова съдът не се вслушва нито в аргументите на защитата, нито в гласа на самия Пастухов в неговата финална декларация-заявление.Присъдата е произнесена на 27 юни „в присъствието на подсъдимия и защитниците му, на множество български и чуждестранни кореспонденти и на многобройна публика“: пет години строг тъмничен затвор за това, че със статиите си „Нашата войска“ и „Защо ме изкушавате, лицемери?“ обвиняемият „е накърнил достойнството и боевата сила на българската войска и е разпространил сведения от естество да подронят престижа на военното началство и да отклонят войската от нейната задача, а също така да всее смут и колебание във войската“13. Свободното слово на Пастухов му струва през 1946 г. пет години несвобода, а в перспектива – живота му. През годината се публикуват едни от най-скъпо струващите думи в историята на българската журналистика и литература. Пастухов плаща пръв.Само след дни започналата мащабна чистка в армията потвърждава думите от неговите инкриминирани статии. Отново окуражен и подтикнат от Сталин да вземе „по-решителен курс“ без да се съобразява „с мнението и настроението на англичаните и американците и тяхната агентура в България“14, Георги Димитров придвижва своя план за армията и „реакционните елементи“ в НС „Звено“15 тъкмо в дните на процеса срещу Пастухов.В началото на юли е създадена правителствена комисия за прочистване на армията, а в средата на месеца започва периодичното публикуване на дълги списъци с имена на уволнени офицери – „за груби фашистки прояви“, „за антидемократични реставраторски прояви“16 или само „в интереса на службата“17. Впрочем по същото време аналогични чистки протичат във външното министерство, в държавната администрация, сред преподавателите в университета, учителството и т.н. Така ударът е насочен срещу „всички фашисти, саботьори и вредители, които след 9 септември, организирано или не, поощрени от предателските опозиционни групи, или от лъжеотечественофронтовските деятели в някои отечественофронтовски партии, направиха всичко възможно за да компрометират нашата народна власт“18.Прагматичната цел на тази офанзива е заздравяването на редиците на ОФ преди референдума и планираните след него избори за ВНС и лишаването на опозицонната общност от база сред армията, дипломацията, интелигенцията и държавния апарат. В дългосрочна перспектива обаче изглежда по-важен психологическият натиск над опозиционно настроените и „неутрални“ слоеве и конкретни личности – всяване на страх, че всяко тяхно слово може да бъде тълкувано като нелоялно политическо действие, което ще бъде наказано чрез присъда и/или уволнение.

*Пролетта на 1946 г. идва с подготовката на изменения и допълнения в два закона, които служат колкото за засилване на цензурата върху опозиционния сектор, толкова и за разправа чрез отстраняване от публичността и вкарване в затвора на всеки, който се осмели да критикува властовите институции. Не е случайно, че Законът за изменение и допълнение в наредбата-закон за защита на народната власт и Закона за допълнение на закона за печата са приети „по спешност“ и „в пакет“ на първо и второ четене в един и същи ден (19 април, Разпети петък) от ХХVI Обикновено народно събрание. Те взаимно се допълват, за да държат под съдебен обстрел всякакво противопоставяне на властта. Ключови са новите две алинеи към чл. 7 към Наредбата-закон за защита на народната власт:

„ал. 4. Който... разгласява обидни или клеветнически или неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта изобщо или към някой неин орган, или да внесат смущение в обществото, се наказва с тъмничен затвор не по-малко от три месеца и с глоба от 5 000 до 50 000 лева.ал. 5. Със същото наказание се наказва и онзи, който по същия начин дава преценки или разгласява факти и

12 На подсъдимата скамейка – Свободен народ, бр. 123, 19.06.1946.13 Цит. по: Присъдата срещу Кръстю Пастухов – Работническо дело, бр. 142, 28.06.1946.14 Вж. този съвет на Сталин към Димитров в запис от 6 юни 1946 г. в: Димитров, Георги. Дневник..., с. 527.15 Вж. записи от юни и юли 1946 г. – Пак там, с. 529–530.16 Вж. Прочистването на армията от фашисти започна – Работническо дело, бр. 158, 17.07.1946; 17 Вж. Третата група офицери, уволнени за груба фашистка дейност и в интереса на службата – Работническо дело, бр. 166, 26.07.1946.18 Чистката – Отечествен фронт, бр. 592, 10.08.1946.

обстоятелства, които са от естество да увредят добрите отношения с приятелска държава или с нейни власти, или да уронят престижа на такава държава или на нейните власти“19.

В Закона за печата се появява само един нов член, но достатъчен, за да въведе жестока следпубликационна цензура, налагана от изпълнителната власт и неподлежаща на съдебен контрол. Според него, ако „при списването на някое печатно периодично издание или ежедневник се прокарват тенденции от естество да увредят общодържавните интереси, да създадат настроения, опасни за обществения ред и спокойствие или да смутят отношенията ни с чужди държави“, се прилагат четири мерки, сред които най-тежките са спиране на изданието до 10 броя от министъра на информацията и изкуствата и спиране за повече от 10 броя или завинаги с решение на Министерския съвет20.По това време опозицията е извънпарламентарна, но не мълчи. Впрочем и преди нейни вестници са спирани за кратко време21 или печатарски работници от ОРПС понякога просто отказват да ги печатат, или пък стават умишлени пожари и аварии в печатниците, където се въртят опозицонните издания22, но след края на април 1946 г. произволните санкции вече стават законни. В „Народно земедеделско знаме“ обявяват, че сега „нашата страна с право ще заеме първо място между всички най-реакционни режими в света“23. Александър Гиргинов в „Знаме“ аргументирано преценява, че „създаденият нов режим за „престъпленията по делата за печата“ е явно неконституционен“24. Трифон Кунев предупреждава, че законите позволяват на властта „да прикове на кръст всеки „злостен“ опозиционер, който не гледа като влюбен идиот с умиление и възторг към прелестната хубавица оф власт“25. Иван Коларов в „Свободен народ“ твърди, че правителството е поело „по пътя на фашистите“, че всеки негов произвол вече „може да бъде облечен в законна форма“ и последната промяна в закона за печата е „най-големият атентант след 9.09.1944 г. против свободата на печата и на народа“26.Наистина много бързо се оказва, че формулировките в двата закона позволяват достатъчно широко и нарочно тълкуване, което да изпрати автора на инкриминираните текстове зад решетките, а изданието да бъде спряно – за 3 дни, за 10 броя, за 10 дни, за 20 дни и дори завинаги. В следващата една година (между април 1946 и април 1947 г.) вестниците на опозицията търпят различни санкции, наложени от министъра на информацията и изкуствата и от министерския съвет, докато последователно са спрени завинаги – първо младежките опозиционни издания, после вестник „Знаме“ в края на декември 1946 г., а накрая през април и май 1947 г., съответно – „Свободен народ“ и „Народно земеделско знаме“. Опозиционното пространство се свива и изчезва от медийната публичност малко преди да бъде унищожена самата опозиция през лятото на 1947-а. Вече извън повелите на цензурните закони, въпрос на малко време е да изчезнат, макар и не опозиционни, но алтернативни издания като „Стожер“ (през юни 1947 г.) и като списание „Балкански преглед“, задържало се до 1949 г.Началото на края на свободата на словото в България.

19 Вж. Държавен вестник, бр. 97, 30.04.1946.20 Пак там.21 Вж. например сведения за спирането на вестник „Знаме“ – за 5 дни през януари 1946 г., по предложение на Съюзническата контролна комисия, и за 10 броя от 8 февруари 1946 г. – в: Спирането на в. „Знаме“ – Знаме, бр. 159, 5.08.1946, както и решението на ЦК на Лигата за защита правата на човека и гражданина да направи постъпки пред правителството против спиранията за определено време на столични вестници от министерския съвет, определени като противоправни действия, защото не почиват на закон: В защита на свободата на печата у нас – Народно земеделско знаме, бр. 52, 7.03.1946.22 Вж. това в: Пожарът в печатницата, където се печата вестникът ни – Народно земеделско знаме, бр. 3, 5.01.1946.23 Атентат срещу свободата – Народно земеделско знаме, бр. 80, 20.04.1946.24 Гиргинов, Александър. Свободата на печата – Знаме, бр. 135, 26.04.1946.25 Кунев, Трифон. Свършиха я като кучето на нивата... – Народно земеделско знаме, бр. 80, 20.04.1946.26 Коларов, Иван. По пътя на фашистите – Свободен народ, бр. 81, 20.04.1946.

Началото на края на свободата на словотоот стр. 9

12Литературен вестник 17-23.04.2019

Катя Зографова

За разлика от Александър Добринов, художникът Чудомир ни е оставил значително по-малко портрети на интелектуалци и артисти. „Нашенците“ доминират като типаж в образните му галерии. Кои са майсторите (и недотам майсторите) на перото и четката, портретувани от него? Кирил Христов, 1909; Сирак Скитник, 1911; Константин Щъркелов, 1911; Пенчо Славейков („Нашият траур“), 1912; Владимир Димитров – Майстора, Константин Бозвелиев, Любомир Бобевски, Иван Енчев – Видю. Към тях можем да добавим и условно литературните теми като „Саломе“ от 1910 г.1, всъщност политическа карикатура, с вариант „Раболепие“, в която персонажът подава на властодържеца собствената си глава. А „Подвижен плакат“ сякаш илюстрира известното стихотворение – обръщение към лицемерното човечество от Атанас Далчев...Из словесните галерии на Чудомир обаче откриваме множество интригуващи зарисовки на писатели: Елин Пелин, Рачо Стоянов, чичо Стоян, Борю Зевзека, Сава Злъчкин, Иван Ст. Андрейчин, Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Багряна, Любомир Бобевски, Георги Райчев, Ана Карима, на учени като библиографа проф. Никола Михов, народопсихолога Иван Хаджийски, на ред заслужили казанлъшки културни деятели като диригента Емануил Манолов, оперния певец Петър Райчев, бай Петър (П. Топузов), дори на Чудомир за Чудомир...Освен че прониква в индивидуалното съзнание на словопортретуваните, авторът често анализира и дълбинната ни народопсихология. Сурово критичен е към съвременниците на Димчо Дебелянов: „Голям беше той, а нашето зрение беше твърде слабо тогава“. И продължава размислите си, че „ако съществува колективно съзнание“, то би трябвало „да чувствува болезнено разкаяние за този грях. Това обаче е немислимо, защото колкото индивидуалното съзнание е ясновидещо – толкова колективното е тъмно, непонятно, разрушително. Из неговите лабиринти минава, като реката Стикс през ада, пътят на индивидуалната съдба“2. Това прозрение датира от 1936 г., но с течение на времето, особено при възцаряването на комунистическия режим, то ще се оказва все по-валидно. Жалко, че не съм познавала написаното от Чудомир за Дебелянов преди участието си в новия игрално-документален филм за поета „Блян за щастие“, щях непременно да го спомена и разтълкувам... Защото едни от най-правдивите портрети от натура, които съм срещала сред стотиците, оставени в българската мемоарна литература, принадлежат на Чудомир. Сред тях бих откроила тези на Димитър Подвързачов, Димчо и Константин Щъркелов. Голямата тема за приятелствата тук фокусирам върху най-редките и ценните, преминали през въртопите на времето и оцелели въпреки политическите режими. Например това в епизода „Ал. Жендов в Казанлък“3 – впечатляващ разказ без външно изразен сантимент, който обаче отеква ударно – като внезапната политическа немилост, на която е осъден художникът. Драмата на твореца е формулирана афористично като в майсторска акварелна скица. Познанството на Чудомир с Жендов датира още от 1918-19 г. – гимназиалните им години в Казанлък. Показателно е, че то продължава и след политическото низвергване на художника през 1950 г. По „случая Жендов“ Чудомир е категоричен: „През цялото време Жендов беше добър марксист и войник на партията, но когато през времето на култа бе обруган и изключен, поради спора с близкия си приятел Червенков, той сякаш изчезна от столицата. Колкото пъти отивах в София и питах за него, всички вдигаха рамене“4. Прави впечатление упоритостта на художника, дошъл от Казанлък, да открие приятеля си, когато всички други нехаят за съдбата му. Чудомир ходи няколко пъти в гостилницата, в която научава, че се храни Жендов, за

1 През същата година в „Антология на българската поезия“, съставена от Дебелянов и Подвързачов, откриваме и „Саломе“ на Александър Балабанов. Повече за „Митологичната жена през 1910 г.“ вж. Зографова, К. „Знаменити. Забравени. Забранени“, 2015 и "Световете на Яворов", 2019.2 Чудомир. Събрани съчинения в шест тома. Подбор и редакция Пеньо Терзиев. Т. 3, ВТ, 2013, с. 323.3 Публикувано е в бр. 13 на в. „Искра“ през 1965 г.4 Чудомир. Събрани съчинения в шест тома. т.3, . ВТ, 2013, с. 284.

да го срещне. Когато това се случва, той получава един горчив, но точен отговор на въпроса какво е „да изпаднеш в немилост и да си афоресан“: „Голяма част от познатите ми, като ме видят, отбиват се встрани, а ако ме срещнат, преструват се, че не са ме забелязали. Другите пък, по-близките, аз избягвам да ги срещам, за да не ги изложа. И така – пълна изолация“.Краят на текста звучи като обвинение: „наскоро и без това слабият му организъм не издържа това

тежко състояние и той почина млад, и крайно необходим за днешното време“5.Дословно това означава, че Чудомир оспорва партийното решение, според което Жендов е изключен от БКП и впоследствие, оставен без никакви творчески поръчки, практически е обречен. Тази жестока агония смекчават единствено приятели като Васка Емануилова, която му дава работа „под прикритие", за да не умре от гладна смърт, а по време на боледуването му тайно изписва и лекарства от чужбина... От цитирания спомен узнаваме, че Чудомир е бил вторият от истинските приятели на гаснещия от рак Жендов.Стигаме и до сложния казус – поведението на Константин Щъркелов в процеса срещу Вапцаров и неговите другари през 1942 г. За да изясня истината за болезнения и до днес сюжет за наличието и размерите на „вината“ на Константин Щъркелов, съпоставих „Дневника“ на Чудомир6 с томчето „Писма от Голо бърдо“7, съставено от Цочо Билярски и с „Животоописание“-то на Константин Щъркелов (също подготвено от Цочо Билярски в партньорство с Ива Бурилкова)8. Печално известните думи на Хр. Радевски са приведени и в книгата-разследване „Горещо червено“, посветена на Райко Алексиев.9

Първото, което прави впечатление, е фактът, че Щъркелов е подложен на няколко разпита, в които е трябвало да направи признания за сътрудничеството си във в. „Зора“, за пътуването си в Германия по време на войната, за отношението си към германците и не на последно място – за изчезването на Гео Милев и Христо Ясенов, както и за смъртта на Никола Вапцаров... От целия обвиняващ патос на дознанията остава единствено съмнението за вина спрямо Вапцаров, независимо от факта, че иде реч за суров процес, в който не е имало пощада дори към Антон Попов, венчал се преди разстрела с напразната надежда за помилване... (Повод за разсъждение обаче е „изпадането“ от списъка на обречените на Трайчо Костов, стоящ най-високо в партийната йерархия.)Когато говори за Ясенов, Щъркелов е категоричен, както и по отношение гибелта на Гео: „...абсолютно нищо не знам. С Чудомир сме скърбили най-много“10. Въпреки това следва ново дознание от 22.ХІ.1944 г., водено от Никола Ланков, само по въпроса за отношенията с Ясенов. Щъркелов, без пак да декларира скръбта си по близкия още от Художествената академия приятел, разказва цялата сага на тяхното приятелско и взаимоподкрепяне и по този начин препотвърждава предишното pro domo sua. Казусът с Вапцаров е най-обърканият. Ето показанията на К. Щъркелов в „Дознанието“ от 13.ХІ.1944 г. относно „свидетелстването ми по делото на Никола Йонков Вапцаров“, както са записани в Протокола за разпит: „Миналата година бях повикан като свидетел по делото на Н. Й. Вапцаров. След клетвата дадох пред съда следните показания: Познавам семейството Йонко Вапцаров още от 1915 г. Ходил съм години наред у тях. У тях съм гостувал винаги и оттам съм ходил по Пирин да рисувам, също и в гр. Банско.Подсъдимият Никола Йонков Вапцаров го познавам като добър момък и талантлив поет.От известно време насам, след смъртта на баща му, не му знам делата“11.Удивително е несъвпадението на онова, което твърди самият Щъркелов и свидетелствата на Младен Исаев и Хр. Радевски. Само първото от тях е пряко, тъй

5 Чудомир. Събрани съчинения в шест тома.6 Чудомир. Дневник (1947-1967), С.,1994.7 С подзаглавие "Кореспонденция, документи, пародии и карикатури", С., 2005.8 Щъркелов, К. Животоописание. Дневници, спомени, отзиви, есета, стихове, писма. С., 1999.9 Александрова, Ив. С., 2007.10 Пак там, с. 107.11 Пак там.

като Исаев е подсъдим в същия процес. Дали можем да приемем думите и на двамата за безпристрастна истина? Едва ли. Неслучайно документалистът Цочо Билярски ги квалифицира като „доноси“ в сборника с Чудомировите писма и настоява, че те са причината за ареста на художника. Уви, спекулациите са били и остават възможни, защото Дело № 585/1942 г. в процеса срещу ЦК на БКП е воден, без да бъдат записвани показанията на свидетелите, призовани в него. Всичко, достигнало до нас, се крепи върху несигурния терен на устните спомени!..Думите, че Вапцаров-син е „добър момък и талантлив писател“, уви, не фигурират никъде другаде у пристрастните съвременници. Напротив, в същата поредица дознания откриваме приложени филипиките на Младен Исаев и Хр. Радевски. На 12.ХІІ.1944 г. Исаев описва случилото се така: „...Чух свидетелски показания на Щъркелов пред съда. Той каза:– Не познавам Вапцарова. Не мога да свидетелствувам за един комунист. Щом е виновен, нека си понесе заслуженото наказание.Това бе точният смисъл на Щъркеловите показания пред съда. Тези показания услужиха на съда, за да бъде др. Вапцаров осъден и разстрелян“.Още по-брутален е разказът на Хр. Радевски за Константин Щъркелов, той граничи с художествена измислица, със сатиричен анекдот: „След свидетелствуването си против др. Н. Вапцаров, когото застреляха, К. Щъркелов отишъл в аперитива „Луката“ и казал: „Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов“ (За по-подробна справка да се повика Ал. Жендов)“.Нямаме сведения, че последният е бил призован (неговото символно „бесене“ предстои след 8 години!), но след тези злостни донесения Щъркелов попада в затвора. Продължава да рисува – това е неговото спасително „бягство“ от реалността... Чудомир пък великодушно го убеждава, че затворът е... университет! Наистина братска е грижата към приятеля в тежките години, която остава и до края на живота му. По време на бомбардировките през 1944 г. кооперацията, в която живеят Щъркелови, пострадва, изгарят безценни платна и на акварелиста, и на класици като Айвазовски, които е притежавал. Семейството се преселва във Варна, където Щъркелов изживява моменти на отчаяние. Чудомир го уверява: „никога не са ме смущавали уличните слухове и интриги, понеже познавах чистата ти съвест и душа“12. И за да усили оптимистичния ефект, „тегли проповеди“ като следната, заменяйки образа на затвора с евфемизма на висша житейска школа: „Този университет, през който премина, е единствен и незаменим. Само там човек има възможност да направи пълна преоценка на ценностите и да види точния си и безпогрешен образ като в огледало. Само там и никъде другаде човек може да види грешките и увлеченията си и да ги осъзнае. Аз вярвам дълбоко, че след всичко това ти, запазил любовта си към изкуството и калил духа си, ще му се отдадеш с жар отново и с удвоена енергия в скоро време ще ни дадеш още по-съдържателни и по-углъбени творби“13.Разбира се, подобна романтична версия се бие с изпитанията на реалния живот. Когато Чудомир научава, че Щъркелов е пратил песимистично писмо до техен общ приятел, бърза да повдигне духа му в писмо от 5 юли, 1945 г.: „...Бездомно мое Щръкле, аз знам, че често плачеш по старото топло гнездо, тъй жестоко разрушено, но аз те помня още по-бездомен и безприютен как, по-твърдо от всички ни, понасяше това и с упорство, по-голямо от това на всички ни, се стремеше да го преодолееш. Затова пак повтарям: горе главата и весело ме гледай!“14 Това удивително писмо продължава като универсално възвисяващо духа послание към всички големи творци във времена на политически репресии:„Политически кариерист ли си, или спекулант черноборсов? Тъмен заговорник ли си, или ловък въжеиграч, та да се боиш от пречки и спънки в живота? Кому е нужна смъртта на славея, сив и незначителен на вид, който в ранно пее за другарката си, за себе си, за всички – пее и унася скрит и невидим из тъмните клонаци? Кой ще дръзне да строши палитрата на първомайстора на баграта у нас и на певеца-лирик, недостигнат и ненадминат?“Блестящи есеистични редове, в които Чудомир също се проявява като ненадминат майстор на целебното проникновение в душата на човека: „Не, Кочо, не! Хората не са тъй зли, както изглеждат понякога. Бурята ще мине и въздухът ще добие бодрия мирис на колендро. Ценните хора ще си намерят пак 12 Чудомир. Писма от Голо бърдо. С., 2005, с. 72.13 Писмото е от 23.02.1945 – Цит. съч., с.72.14 Чудомир. Писма от Голо бърдо, с. 75.

Приятелствата на Чудомирв/въпреки изпитанията на политическите режими

Литературен вестник 17-23.04.2019 13

своето място в живота и пак ще му бъдат полезни[...] Ще работим с вяра, защото ни са открити челата и съвестта чиста. Защото сме служили на изкуството честно и безкористно. Защото не сме дирили ни слава, ни връзки и познанства, а те сами са дошли при нас; защото никога не сме се пречупили и продали и защото сме верни и честни служители в храма на доброто и красотата. Защото, най-сетне, сме достигнали до там, докъдето сме, по стръмния и трънлив път на живота сам-сами, без ничия чужда помощ”.На 1 март Щъркелов му е споделил горчилката си: „...Никога няма да разбера и вечно ще се чудя – на мръсната мълва и на гнъсните обвинения, с които искаха да ме стегнат малките душички, които се крият един зад други“. Продължил е писмото си с неправдоподобната визия за затвора, предложена от приятеля му, като твърди, че се радва, задето „трябваше да доде тоя ден – да се изправя пред тримата – наистина добросъвестни обвинители, да разчепкат отвсякъде клеветата и да се убедят в моята невинност“... Заклинателно нежен е финалът на тази епистола на един наивник на средна възраст: „ЦЕЛУВАМ ТИ СЪРЦЕТО, ДРАГИЙ МИ МИТКО...“ Той звучи пророчески спрямо брулената им от идеологическите стихии дружба, защото именно емоционалната привързаност към „родственика по избор“ от ранните студентски дни ще се окаже доминанта в неразрешимия де юре казус за политическата вина спрямо съдения поет. И приятелството ще оцелее. Тук ще отворя една необходима скоба. През 1934 г. „Царят на акварела“ подарява три чудесни пейзажа, които и днес се пазят в софийския музей на поета, за сватбата на Никола и Бойка Вапцарови. На свой ред Никола Вапцаров написва великолепното си есе „Мирът на Щъркелов“15. Струва ми се, че дори само заради този апологетичен жест, на процеса художникът би трябвало по-решително и да защити младия поет. Както е постъпил през 1941 г. Светослав Минков, при това без да познава лично Вапцаров16. Интересно е, че моралният акт на Св. Минков по отношение на Вапцаров му е донесъл по-късни психологически терзания, че ако не беше оправдателнатата присъда, която нито Вапцаров, нито приятелите му са очаквали, може би нямаше да се стигне до въвличането му като сътрудник на Военната комисия и смъртта му на 23 юли 1942 г. Сложни наистина са душите на артистите.В същото време Щъркелов, комуто е вменявана чудовищната вина за смъртта на поета, не е изпитвал абсолютно никакви угризения на съвестта... Стигаме и до въпроса как е изглеждал във въртопа на социополитическите противоречия Чудомир? За него сякаш има предел на морална допустимост, до която обвиненията спрямо човек като Щъркелов могат да градират. И доверието към близкия в крайна сметка

15 В. „Пирин“, 10.02.1935 г.16 След процеса по Соболевата акция през 1941 г., по време на който вече е в сила ЗЗД, стратегията на защитата е била да се пледира, че Вапцаров е утвърден поет. Затова е привлечен младият, но вече авторитетен писател Св. Минков и той се справя блестящо със задачата си... Вапцаров е напълно оправдан. Уви, вторият, фатален процес от 1942 г. е безпощаден. За това свидетелства и фактът, че шестимата обвиняеми по Дело № 585, осъдени на смърт, имат общ служебен защитник, при това „звенар“ – Петър Попзлатев. В същото време Младен Исаев разполага с блестящата адвокатска защита на социалдемократа Сотир Янев. Интересно е, че моралният акт на Св. Минков по отношение на Вапцаров му е донесъл по-късни психологически терзания, че ако не беше оправдателнатата присъда, която нито Вапцаров, нито приятелите му са очаквали, може би нямаше да се стигне до въвличането му като сътрудник на Военната комисия и смъртта му на 23 юли 1942 г. Сложни наистина са душите на артистите!

ще надделее над клеветите или може би преувеличени сторени „грехове“. Чудомировият етичен модел по принцип е антипод на синдрома Павлик Морозов, тоест на поставянето на партийността дори над родствените връзки, както и на редукцията на „вражеския елемент“ до „гад“ или „бивш човек“. Мисленето на твореца изключва принизяването на човека до политическа гротеска, затова и карикатурата му като цяло има съвършено друг характер.На 8.ІІ. 1946 г. Щъркелов пише и до Ал. Божинов, като обобщава престраданото: „Мили Сашо, миналата година на този ден изхвръкнах от затвора. Нямам в душата си по-тягостен и мръсен спомен от този. Човек е най-търпеливото и слабо животно, всяка муха може да го хапе и плюе“17.На същата дата и следващата година той пише на драгия Сашо за затвора, като отклонява идеята му да подадат молби за ново приемане в СБХ. Изрично подчертава, че Съюзът „би трябвало да ни се извини и да ни покани, ако е разбрал сторената си грешка“. Следват яростни характеристики на „бездарните кариеристи“, имали „безсрамието да ни припишат разни обвинения и да ни тикнат в затвора“18. Като че ли всичко е изяснено. Но... Колкото и ядовит да е Щъркелов, неговите хейтъри (в модерния термин от социалните мрежи) също са непреклонно, стоманено категорични. Колко ли смутен и объркан е бил в този момент Чудомир, чиято съвест е пронизана от волтовата дъга на двете антагонистични позиции – на обвинения и на неговите обвинители. Защото през същата 1947 г. омразата към „убиеца“ на Вапцаров съвсем не е стихнала, макар той вече да е излязъл от затвора. Такава ще бъде тя и двадесет години по-късно, когато идва ред на активното мероприятие срещу следващата „виновница“ за Вапцаровата гибел – безпартийната, буржоазната Елисавета Багряна! Ето какво е записал в Дневника си Чудомир на 24 юли 1947 г.: „Видяхме се с Г. Караславов... [...] Говори ми за К. Щъркелов и открито го обвини, че е станал причина за смъртта на Ясенов и Н. Вапцаров. Майката на Никола Вапцаров била дала писмо на Щъркелов за Цар Бориса, който беше приятел на баща му, но Щъркелов не предал писмото на царя и не могли да го спасят. Чудни неща, страшни обвинения, които не мога да приема, не мога да им повярвам. У Щъркелов се е крил с месеци бащата на Вапцаров. Там се е крил дълго време и Перо Шанданов. Кочо ми е разправял много хубави неща за това семейство, където е гостувал толкова пъти. Просто не знам какво да мисля. [Във] всеки случай, знам, че Щ.[ъркелов] беше свидетел по делото и не защити младия поет, син на приятеля му Йонко Вапцаров. Майка му някъде подчерта това и то беше печатано в някой вестник...”19

Тук вече не иде реч за свидетелстването пред съда, а за непредадено писмо до Царя... Иначе казано – обвинителите се множат, обвиненията варират, но не секват. Появява се нов комунистически „играч“ – Георги Караславов, който въвлича и фигурата на майката – Елена Вапцарова, която Щъркелов особено почита като честна и силна българка, съпруга на приятеля му Йонко, с които ги свързва близко приятелство... Очевидно обаче „вината“ на Щъркелов не е била толкова голяма, щом самата Елена Вапцаров му е простила! Известно е, че през 1959 г. век художникът отново, като в добрите стари времена, е гостувал на Вапцарови.

17 Пак там, с. 200.18 Пак там, с. 202.19 Чудомир. Дневник (1947-1967), С., 1994, с. 31.

Бил е вдъхновен: „Никога досега не помня така да съм рисувал“ (Банско, Успение Богородично, 1959). Останал е няколко месеца и пише на семейството си с видима доза задоволство: „...Цялото Банско говори за мен възторжено. Навсякъде ме канят, посрещат и от внимание дори ми пречат...“ (13 май)20. Не само разговаря с часове, но рисува и маслен потрет на баба Елена, която почтително нарича „г-жа Вапцарова“ (виждала съм във вестникарски черно-бял отпечатък този едновременно строг и благ портрет)21. Запазена е самооценката на художника в писмо до Соня от 28.09: „Постигнах най-важното в нея – Майката – израз общочовешки – Майката въобще, но, разбира се, и с голяма прилика“22. В писмата от Банско художникът обявява още: „Аз обещах да нарисувам един свестен портрет и на Кольо. Тука в музея нямат хубав...“В крайна сметка Чудомир се е оказал прав в човешката си реакция, в доверчивостта, в съхранената нормалност спрямо приятеля си, политическия грешник К. Щъркелов. Опрощаването с Вапцарови го потвърждава. В годините Чудомир неизменно е подкрепял приятеля си със силно слово, в което го окуражава да работи, дори назовава точно кого да рисува – „хубавите си деца, Соня, старите, почернелите копачки, далечните сиви фабрични комини, градинката, цветята и каквото сърцето му подскаже“... Това е поддръжка не само на думи, но и на дела. Чудомир осигурява спасителни поръчки, при това монументални (като стенописването на храм-паметника на връх Столетов заедно с Ал. Божинов) или по-скромни, но жизненоважни откупки за музея. В края на 50-те записва в Дневника безпокойствата си: „Кочо Щъркелов мизерствува. Живее все още в къща със стаи без врати и подове...“ (17.Х.1957) или: „Кочо Щъркелов гладува. Защо така жестоко постъпиха с този човек? Една малка пенсийка поне не можеше ли да се отпусне. Какви му са греховете? Че се познава с цар Бориса ли? Какво е виновен, че рисуваше хубави акварели и ги купуваха богати хора, министри и царе?...“ (7 март 1958).Като красив акорд на това повече от половинвековно образцово приятелство звучи записът в дневника му в деня на внезапната кончина на "Царя на акварела" на 29.04.1961 г. В него Чудомир ни е дал окончателния си извод от наблюденията (може би и съмненията) си относно живота и смъртта на приятеля си: „...Той е жертва преди всичко на завист и злоба... Интересно е, че починал на другия ден, след като получил орден „Кирил и Методий“ І степен“.На финала дочуваме сребърното звънче на Чудомировата ирония, която няма да го изостави и при изумителните „закачки“ в хрониката на собственото му умиране. Рядък психологически феномен, познат ни единствено от предсмъртните фейлетони и дневници на Христо Смирненски...А какво е нашето обобщение за чудото Чудомир – Щъркелов? То е категорично: безценно обстоятелство е било да си приятел на Чудомир. Такова приятелство е дар от съдбата, емоционална благодат, триумф на хуманността, ревниво опазване честта и достойнството на твореца.

20 Щъркелов, К. Животоописание. С., 1999, с. 225.21 По сведения на Вапцаровите наследници днес той е в колекцията на Боян Радев.22 Пак там, с. 227.

Чудомир с приятели на младини

Чудомир на откриване на изложба на Константин Щъркелов

14Литературен вестник 17-23.04.2019

Какво дава и какво отнема от една картина изговарянето й, тълкуването й в текст?Ох, това е сложен, много сложен въпрос. Трябва да си призная обаче – картината е само повод. Повод за разсъждаване върху други неща, някои от които може да се сторят на читателя на тези есета твърде далечни от самата картина. Но като ги завъртиш, като преминеш през една река, друга река, трета река – ето го насреща морето, което те е примамило; сиреч картината, която ти е дала толкова поводи да се въртиш като дервиш около нея и да й се радваш. Да, ти можеш да я разкажеш, но това няма как да даде представа за красотата й – трябва да се види, не може без погледа; заедно с това обаче тя, благодарение на думите, сякаш пораства, набъбва, става по-голяма – превръща се в любопитни истории, в анекдоти, ако щеш. Ние нямаме идея какви интересни случки са ставали с българските художници, и не само с тях. Че в дома на Бинка Вазова – дъщерята на Елисавета Консулова-Вазова и Борис Вазов, най-малкия брат на Иван Вазов, са се разигравали истински куклени спектакли, които са дали по някакъв начин началото на българския куклен театър. Спектакли, в които са участвали Александър Божинов, Константин Щъркелов, Борис Денев… Че същите тези сформират знаменитата музикална тайфа „Бръмбъзъците“, благодарение на които в читалище „Славянска беседа“ се открива куклена сцена… Че същият този Александър Божинов се е разхождал под ръка с Елисавета, докато още е била госпожица, и всички очаквали (Павел Генадиев пише за това), че ще се съберат като семейство… Че Борис Денев е ръмжал като лъв в клетка, когато новата комунистическа власт му забранила да рисува пленер – той, един от най-добрите български пейзажисти!… И че дъщеря му, Славка Денева, са я върнали от екскурзия в Гърция, направо са я свалили от автобуса и тя никога не е напускала през живота си България… Това са истории, които знам благодарение на моето занимание с българските художници и картини, и това са важни истории, защото говорят много и за времето, и за хората на това време. Някои от които са устоявали въпреки всичко…

Има ли картина, за която искаш да напишеш есе, но не можеш или не смееш? Не, едва ли. По-скоро се страхувам, че няма да ми стигне времето да напиша за всички картини, за които искам. Едно Разпятие например на Салвадор Дали, което той е видял от горе – защо? Или момите на Владимир Димитров – Майстора – защо е този гъсто изрисуван фон отзад, страх от празното, horror vacui, ли е имал той? И защо на картините му ябълки, круши, грозде, но няма череши? Аз поне, разглеждайки толкова негови платна, не съм видял изобразени череши, но може и да греша. Или картината „Приказка“ на Златю Бояджиев, в която овчарите са преплели криваците в буквата Ж – случайно ли е? Или големият художник, след сполетелия го инсулт, е използвал българската азбука, за да рисува картините си – във всяка една, ако се вгледа човек внимателно, може да открие някоя буква от азбуката, включително изхвърлените голяма носовка, ятова гласна и т.н. Или прочутата картина на Пусен „И в Аркадия съм“ (Et in Arcadia ego), или „Юбю император“ на Макс Ернст… Едно сравнение между Лика Янко и Кольо Карамфилов? Нахъсал съм се за есета за прекрасни днешни художници: Маргарита Войнова, Иван Шишков – Шишо, Калия Калъчева, Минко Йовчев… Ох, то моето край няма (смее се)…

Преди време издаде и книга с интервюта с чуждестранни българисти, посветили се на превода от български, на българската литература изобщо. Ако трябва да обобщиш, как би характеризирал отдадения на българското слово чужденец?Аз съм го написал в предговора, дори съм дал и формула (смее се): 3хС=С. Най-силно впечатление ми направи фактът, че повечето от българистите в чужбина попадат някак случайно в българския – това е едното С (смее се), но след това, вече попаднали, му се отдават с цялата си страст, на която са способни. Това са самоотвержени хора, стоици (другите две С), превърнали българския език, литература и култура в своя съдба – ето и последното С, резултантното (смее се). През последните години, особено на тежките кризи, тия хора бяха оставени на произвола и въпреки това, въпреки това не се отказаха от българския език. За жалост, нашата държава все още няма промислено отношение към тях, а те са безценни – доземи трябва да им се кланяме за себеотрицателността и служенето им и да ги кътаме като писани яйца. И то на институционално равнище непременно! А тъкмо там някак сме изпуснали конците и тотално сме ги объркали. Наскоро между другото

Министерството на културата извади цяла 100-странична (проект за) стратегия за развитие и популяризиране на

българската култура и у нас, и по света, но за тези хора – почти нищо. Говори се там за Центровете, но те нищо не могат да направят без тези наши съратници, които са на място. Да не споменавам, че понякога начело на тия български центрове в чужбина застават хора – мани, мани, ум да ти зайде (смее се)!… Докато ние имаме изваяни, по-скоро самоизваяли се посланици на нашата култура и към тях трябва да се обърнем, за да постигне тя що-годе осезаемо присъствие извън границите на България. Да идват тук, да ги запознаваме с писатели, да се провеждат срещи, симпозиуми… Някога е имало такива в Балчик, ама, доколкото знам, от времето на Надежда Захариева като зам.-министър такава среща не е правена. Да не споменавам спада в интереса към българистиката, макар че сега, като членове на Европейския съюз, българският е един от официалните езици на Европа и това трябва да се използва – да се разкриват специалности, да се настоява, че – е, добре, малък език сме, но пък в същото време като знаеш един или два големи плюс този малък език в обществените структури и икономическите пространства на Европа във всякаква посока ще можеш да намериш професионална реализация. Да почитаме вече възрастните българисти, да ухажваме младите, да търсим нови предани на българския език – това е абсолютно необходимо!

Какво беше най-похвалното и най-негативното, което чу от тях за българската литература?Различни бяха в оценките си, това е нормално, различни хора са. Ако започна с добрата новина (смее се), те всички определяха като най-представителният жанр на българската литература разказа. И са прави, разбира се, днешното време го потвърждава – какви сборници с разкази излизат, майко мила, вълшебни! Другото е – и това ме изненада, признавам, пиететът, който проявяваха и проявяват към „Записките по българските въстания“ на Захарий Стоянов. Просто съжаляваха, че нямат своя такава книга, съчетаваща и документ, и патос, и фикция, и честност. Тогава си дадох сметка за голямото добро, извършено от проф. Александър Балабанов, който връща Захарий в лоното на българската литература. Само вметка: може и да не си даваме сметка, но и през ХХ век имаме летописец от такъв ранг – проф. Вера Мутафчиева. Ние днес сякаш наблягаме на други моменти от нейната биография, по-жълти, по-конфузни – сътрудничеството й с ДС, да речем, но ще мине време (прочее, на 28 март се навършиха 90 г. от рождението й), когато ще я оценяваме тъкмо в това поле от дейността й – че тя даде на българите произведения равни по сила, а някои дори и по-силни от тези на Захарий Стоянов. Накрая (и това е донякъде свързано с горното), възхитата от достойното поведение на мнозина наши поети и писатели – Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев в годините, когато напорът върху честта, достойнството и нравствеността просто са били почти непосилни за издържане. Колкото до лошата новина (смее се), най-критичен като че ли беше австриецът Александър Зицман. Той например посочи нещо, което слава богу сякаш срещаме вече все по-малко – небрежността, нехайството дори, и на автори, и на издатели към литературния текст. Учудваше се просто как е възможно да не се работи стриктно и прецизно върху текста, как се прави той на книга, без да е докрай готов, поради което, вместо

да се получи фино произведение, получава се претупана работа. Как е възможно без редактори?! Но това попремина, струва ми се… За другата лоша новина вече говорих – огорчението, че българистичните центрове и специалности все пї намаляват, че българската държава не се грижи и те просто се изпаряват. Рейнол Перес Васкес говореше за селския характер на българската литература, което я правело не докрай атрактивна за испаноезичния свят, но и това се промени. Обаче като че ли най-силно впечатление у мен остави прозрението на сръбската преводачка Євана Стоичков – че ние, българите, не се харесваме. Може би като съсед и горе-долу човек от нашата черга, шарената балканска, много е мислила и внимавала, за да установи това. И си дадох сметка – абсолютно права е! И мрънкането ни, и черногледството ни, и апатията ни – всичко това, твърдя, идва от този кусур, че не се харесваме. Себе си не харесваме като българи, затова и другите българи не харесваме. Не се харесваме, не сме си любопитни сами на себе си и затова не четем български книги, не гледаме български филми, спектакли и картини, не познаваме творчеството на българските композитори. Донякъде импулс да напиша книгата „От Мърквичка до Минотавъра“ ми даде и това: да покажа, че в българското културно пространство има образци на световно равнище, а също че и в българската културна история има случки и събития не по-малко оригинални и увлекателни, каквито има в световната. Ами да вземем само ръченицата на Стоян Попов, знаменития Чичо Стоян, написал стихотворението за Сърдит Петко, която той в началото на своята кариера изиграва над развалините на мечтата си – да постави театрален спектакъл. Щяло да се случи на първото, ако не греша, Пловдивско изложение, подлъгал той баща си да му даде пари – семейството му не одобрявало увлечението му по карагьозлъка, но той успял да ги убеди, че всичко това е минало, дал му баща му пари да отвори дюкян, а той – право в Пловдив. Построяват сцена, скеле, всичко както си му е редът за театър на открито, на другия ден ще играят, но… Но през нощта се извива страхотна буря и събаря всичко. И на другия ден, вярно, не играят театро (някаква италианска пиеса е трябвало да представят), но пък Стоян Попов играе ръченица над отломките. Страхотна история, Зорбас Гъркът ряпа да яде (смее се)! Или пък ревността пак на Чичо Стоян към Хрисан Цанков, който се влюбил в жена му, актрисата Роза Попова (тъкмо Стоян Попов я насърчил да се отдаде на сцената), дори щял да го убива… Ние не се познаваме, не си знаем страхотните личности, страхотните истории – и артистични, и политически, и всичко това е, понеже не се харесваме, както казва Євана. Е, време е най-сетне да започнем да се харесваме, но не с примитивното удряне в гърдите: „Булгар! Булгар!“, а като четем и се интересуваме точно от тези фигури и събития, които биха правили чест на всеки цивилизован народ.

Знаеш, че мечтата за „пробив“ в чужбина живее у мнозина български писатели. Научи ли някоя рецепта за такъв „пробив“, че да я споделиш?Пак ще прибягна до думи на моя приятел Рейнол, който се чуди на българските творци що били тъй петимни да ги преведат в чужбина. Но ето пример за това как всеки гледа от собствената си камбанария: той не си дава сметка, че да пишеш на испански имаш след това читатели от четири континента и не знам си колко острова (смее се), докато ние с малкия си български език и тънкия си слой четящи (който изтънява все повече, направо по отношение на четенето в България сме като озонова дупка (смее се), нямаме друг избор за повече публика освен превода. И още нещо, изрече го Анджела Родел – също отдаден до мозъка на костите си на българската литература (а и музика) преводач: мечтаният „пробив“ не може да стане поединично, трябват общи усилия. Преведен български автор, който да препоръча друг, когото е харесал, и така по веригата… Проф. Дел’Агата го казва това: от един на друг на трети на четвърти – верижен български език (смее се). А не само егоистично за собствените си писания да се грижиш, пък другите кучета ги яли! Впрочем Европейската литературна награда и изобщо европейските програми за превод вече много променят в това отношение: ето, преводачи от български пробиват и печелят награди в страните си, заради свои творчески постижения, претворяване на книги именно от български – Анджела, Давид Бернщайн в Чехия, проф. Мари Врина във Франция… Но това са отдадени, ама наистина отдадени до дъното на душата си на българския език, литература и култура хора; безкрайно влюбени. Което е още един повод да изпитаме удовлетворение: веднъж влезли в българското, те повече нямат никакво желание да го напуснат. С нещо ги привличаме, значи, не сме чак толкова отблъскващи (смее се). А формулата или рецептата, както ти казваш, за „пробив“ май е една-единствена: прави си нещата с любов, без да мислиш за нататък – колко ще продадеш, колко ще те харесат, дали ще те преведат, и ако ги правиш качествено, без много-много да се вземаш на сериозно – все някога ще стане. Но

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

от стр. 6

Литературен вестник 17-23.04.2019 15

преди да стане, трябва да се помни: камъкът си тежи на мястото…

Къде и защо пишеш в момента? Имам предвид в кои медии.Писал съм в много, ама наистина в много. Аз обичам да пиша, доставя ми удоволствие и това е начинът да не минеш в графата на графоманите (смее се) – да пишеш на различни места и върху различни проблеми, както и в различни жанрове и дори видове писане. Ако тръгнем от вестниците, където публикувам в момента: „Литературен вестник“, разбира се, често във вестник „Сега“, дълго време в „Култура“ (настоящия „К“), но отдавна вече не. В списания: „Съвременник“, „Култура“, „Икономист“, понякога „Страница“, „Море“, алманаха „Света гора“. Наскоро направих голям текст за списанието на българите от Унгария, двуезичното „Хемус“, в който направих обзор на преведените на български унгарски книги. Прочее ти го знаеш това: няма страна в Европа, където преводите от български да са повече от преводите на съответния език в България. Ето още нещо, върху което Министерството на културата трябва да помисли, макар че то е ясно – създаване на фонд – гъвкав и добре финансово подплатен, който да подпомага излизането на български книги в чужбина. Сайтове: Портал „Култура“, „Дебати“, „Маргиналия“, „Факел“… „Площад „Славейков“ пусна откъс от „Минотавъра“, за което съм им благодарен. Както ти казах – във фейсбук всеки декември, всеки ден, от 1-ви до 31-ви (смее се). Но водя и предаване по програма „Христо Ботев“ „Премълчаната история“, ръководя и Радиотеатъра – това отнема много време, така че в сравнение с преди – на сравнително по-малко места пиша (смее се). Пък и качествените места за публикуване се свиват все повече. Макар че и мен са ме изкушавали от разни пї така издания срещу приличен хонорар, жълтеещи имам предвид, обаче съм отказвал. Човек трябва да има както хигиена на четене, така също и хигиена на публикуване. А защо пиша? Казах ти – обичам, доставя ми удоволствие. Дай Боже всекиму да работи това, което като дете му е било забавление и хоби (смее се)!

А къде говориш? Защото ти си известен и като говорещ, представящ критик...Е, да, канят ме хората, каза скромно той (смее се). Сега сериозно: за начина, по който се представя една книга, съм мислил още в Бургас, докато живеех там. Имаше тогава изграден такъв сценарий – негласен, но се спазваше: някой нещо прочете за книгата – подчертавам, написано, следва музикална интермедия, обикновено класика, но от типа „ноктюрно“, после авторът (по-рядко) или актьор/актриса (по-често) четат нещо от книгата, пак интермедия-ноктюрно, след това думата за изказвания и въпроси, които почти отсъстват. Скучно, минорно, кахърно, докато аз все съм си мислил – да пишеш е радост, писането е радост, защо тогава тази меланхолия и утрепаност?! Разбира се, наясно съм, представянето е важен момент от живота на една книга, то е като нейно кръщение, следователно не може без него. Ако продължа това сравнение, то бих могъл да кажа, че литературата е като църква, има нужда от ритуали. Аз съм расъл на село, знам колко са важни традициите – да се спазват и да се почитат. От свещенически род съм – дядо ми е бил свещеник, гордост за фамилията, той умира през февруари 1945 г., след като е пребит в занданите на народната милиция в Берковица. На него съм кръстен, затова съм и Митко – за разлика от евреите, в северозападния край не се дава пълното име на починал човек; той е Димитър, аз – Митко. Спомням си и чичо ми – също свещеник. И знам колко е важно кой изпълнява ритуалите – при чичко Кона (Костадин се казваше) се стичаха хора от сума ти села от Берковската околия, за да чуят медения му глас и проповедите му (смее се). Феноменален беше, да бди Господ над душата му! Та литературата също си има нужда от ритуали. Аз в тази посока съм традиционалист, дори бих казал консерватор донякъде (смее се), но е важно и как тези ритуали се изпълняват. И говоренето за една книга е точно ритуал, кръщава се тя и този процес не бива да е скучен, умърлушен, минорен – това е радостно събитие, извиква положителни емоции. Да прочетеш текст – не че не съм го правил, правил съм го, обаче тогава малко се формализира събитието, от радостно преминава в официалност, деловитост. А когато говориш, ти се радваш заедно с книгата и с нейния автор, че ето – има я, появила се е на белия свят, кръщава се тя и се пуска по пътя й. Хем си извършил ритуала, спазил си го, тъй да се рече, точ-в-точ, хем в същото време не си бил скучен, досаден, мрънкащ на носа си. Затова обичам, наистина обичам да говоря за книги, защото споделям заедно с тях радостта, че ги има, че са успели да се явят и да се заявят. Представянето на една книга е пиршество, тържество, купон, ако щеш – следователно влизаш в купона и танцуваш, и пееш с

всички. А не хълцаш и сълзиш…Впрочем какво ти дава не писането, а говоренето за книги? Нали изречените думи все пак отлитат...Вярно, отлитат – verba volant, scripta manent, както са казали древните римляни. Остава обаче настроението от празника, споделената емоция от представянето на книгата. Та тъкмо това, усещането за празничност, за карнавал, ако щеш. Ани Илков навремето се вайкаше – мисля, че в интервю точно за „Литературен вестник“, че карнавалът на 90-те, политическият карнавал на 90-те е бил прекъснат, несвършен. Което е донякъде вярно, донякъде невярно. Вярно, доколкото в политиката вече няма карнавал, през 2013-а беше последното му издание, но пък този карнавал, ще ми се да мисля, прескочи в пространството на литературата и изобщо изкуството. Неслучайно се появиха толкова нетрадиционни места за представяне на книги – кафенета, барове, всякакви заведения, и това е израз точно на този, да го наречем така, преместен, изместил се карнавал. И усещането за общност, за споделеност, за взаимност – това е, което дава словото. Една емоция на непосредственото общуване, която остава винаги като приятен и мил спомен.

Каква авторска книга да чакаме от теб скоро?Както ти казах, толкова много неща имам в главата си, че напълно не ми ги побира умът кога ще успея да ги свърша (смее се). Предстои книгата с интервюта „Младежката лига“, може би ще трябва да издам и докторския си труд, където, струва ми се, казвам важни неща за това защо сме на това социално-политическо дередже в момента, със сигурност още един сборник с есета за български художници и картини, дори знам как ще се казва – „От Майстора до Маргарита“, друга с есета за световни художници и картини… За музиката, особено за съвременната, която се състоява на границата на тишината според мен: това го виждаме, слушаме по-скоро (смее се), в музиката на Георги Арнаудов – Джо, но не само – знаменитата „4’33’’“ на Джон Кейдж какво е? Една книга, която ще се казва „Ферови приказки“ – има името си от покойното ми куче Феро, порода чау-чау, с което сума ти книги – и български, и чужди – изчетохме в парка „Гео Милев“ и из улиците на квартала (смее се). Но в момента съм хванат – и то здраво хванат, от един проект, за който изобщо не смятах, че ще се окаже толкова комплициран, продължителен, изискващ. Малко хора знаят – ти си от тях, че първата ми книга не е с критически текстове, а както аз ги наричам, западни коани – „Изядената ябълка. 101 Управител’ски истории“. Прочее точно тя спечели наградата на община Бургас за проза през 2000 г. Та ми хрумна, че няма да е лошо към историите за този Управител – една личност хем не особено приятна, хем в същото време никак не глупава, да прибавя коментари от трима източни учители, всеки от които се отнася по различен начин към него – един го възхвалява, друг го осъжда, а третият лавира между двамата и се опитва да ги примири. Само че постепенно се намесиха други персонажи, други сюжети, книгата взе да набъбва и сега ме държи така здраво в хватката си, че ми е невъзможно да се измъкна (смее се). Управител’ят ме подчини (смее се), стори ме своя Приближен, литературен Приближен (смее се). С него се веселя в момента, когато остане време, защото непрестанно излизат поръчки за критически текстове, интервюта, публицистични материали, четене на пиеси и книги за различни конкурси. Но тъкър-тъкър, бавничко, движи се Управител’ят и се надявам до началото на лятото да стигне където съм предвидил. Само да даде Бог живот и здраве!…

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

ЕКО-ЛОГИИ

Пламен Павлов

МАРС

Чудовищни камъни, кратери, пропасти, облаци прах, две луни...

Хладно свети далечното слънце.Каналите на Скиапарели, Лицето, Пирамидата... Бредбъри, Бредбъри...

Чужд свят.

Човек съм аз подобието на Създателя, човек съмискам да облагородявам.

Създаването дреме, ври, крещи, напира в генетичната ми памет

и неспокойната фантазия твори от този мъртъв, чужд, абсурден свят

Нов свят.

И все забравя как без жал убива своя.

АРАЛ

След милиони години вълни чайки риби живот живот за някакви си двадесет години са останалидве-три солени локви

мъртви пристанища на петдесет километра навътре в сушата море по-мъртво от Мъртво море

море, което не съществува, и сякаш никога не го е имало Плавам с оня ръждясал кораб насред пустинята между мъртвите черупкии се питам

има ли нещо по-безнадеждно от убийството на едно море... И не намирам отговор.

ЛУННА СВЕТЛИНА

В тишината на замрялото пристанище,под обстрела на убийствения фарлуната се промъква като скитник

а долу върху водното мъртвилоя чакат с присмех някакви петна,люлеещи се най-самодоволно

ех, лунната пътека... вехта глупост проблясъци от ято мъртви рибив аквариума мътен на живота

там някъде от храсталакаразвратно стене някаква китаралениво тяло, сладостно и кухо

а горе е луната, осветяващасвета неизлечимо апатиченв напразния си опит да присъства

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Димитър Петров

Посвещавам на рода Възелови Със специални благодарности към Тодор Възелов

„Ивайло, Ивайлооо... – мислеше Тодор Кандиларов наум, – защо ни оставяш баш на Бъдни вечер...”. Седнал в механа „Боровете” в градския парк, недалеч от гробищата, отпиваше от чашата си червено вино и гледаше през прозореца падащия сняг. Бе починал съученик, приятел от махалата, посветен в тайните му. Не че това бяха някакви неведоми тайни, но беше самият му живот, низ от събития, свързани с родители и близки, малко по-различен от този на съучениците и момчурляшката дружина от махалата.Този съученик, починалият, бе Ивайло Стойнев, син на известен партиен и стопански ръководител, както биха казали в близкото минало. Въпреки различията в семействата на двамата приятели, те си оставаха близки.

Когато Ивайло се разболя, потърси своя приятел Тодор, Тошката, за да се видят. Беше се преместил в апартамента на майка си. Лежеше в хола на голям креват и посрещаше гостите си там. Пропускаше само тези, които искаше да види. Не му оставаше много време. Била лоша болестта. Нещо скоротечно на лимфните възли с въздействие върху белите дробове, носещо странното име – болест на Хочкин.

Тодор Кандиларов седеше в механа „Боровете”. Бе отишъл в любимата кръчма на Ивайло след погребението. Имаше нужда да остане сам. Отпи поредната глътка червено вино и си припомни.

Ивайло лежеше. До него бе седнал Тодор и му говореше нещо, което минаваше покрай ушите на болния: „...ще се оправиш... ти си велик приятел... няма да те изоставя...”, ей такива неща. Ивайло мигаше и сякаш очакваше нещо да се случи. В този миг вратата тихичко се отвори и майка му, доста възрастна жена, кимна с глава. Тодор Кандиларов се надигна да си ходи, но Ивайло го хвана здраво за ръката.

– Чакай, чакай – каза с немощен глас лежащият. – Искам да ти дам нещо. Да ти подаря на изпроводяк...

В стаята влезе дребно, плешиво човече със зеленикаво сако от кадифе, с протрити ръкавели и увиснали зелени кадифени джинси. Носеше плоска кожена кафява чанта. Леля Керанка, майката на Ивайло, приближи стол, за да седне зеленикавият, с големите очила. Всички затаиха дъх и зачакаха да се случи нещото. Леля Керанка помогна на болния си син да се надигне на възглавницата. Оправи завивката му и се отдалечи с тихи стъпки и насълзени очи. Стаята бе заградена от масивна дъбова секция. Тежки жълтокафяви завеси не пропускаха светлина. Огромен кристален полилей мъждукаше едва-едва. Във витрините имаше наредени книги. Първо Балзак, до него Тургенев, следваха ги Стендал, Достоевски, Флобер... Чарлз Дикенс дебелееше с томовете си накрая... От поредицата на Достоевски липсваше един том. На другата стена също имаше скринове. Във витрините блестяха чаши, лъскав самовар и табли, понесли стъклени фигури на кончета и делфини. Механичен стенен часовник в дъбов цвят отмерваше времето с огромно махало.

На Тодор му се стори, че щракането на секундите се усили, отмервайки с железните си сегменти щрак, щрак, щрак... Ивайло се размърда леко. Всички се обърнаха към него. Той се позакашля леко и каза:– Тодор Иванов Кандиларов, днес тук при нас е нотариус Цоко Пенкин. Той ще засвидетелства и подпечата документа, който ще ти дам.Погледна майка си и продължи:– Да влязат свидетелите. В стаята влязоха семейство Лена и Георги Спасови – съседи на Ивайло.Болникът се обърна, пресегна се със забавено движение и взе от нощното шкафче лист хартия. Под него се показа липсващият том на Достоевски – „Престъпление и наказание”. Нотариусът се наведе, извади от кожената си чанта зеленикава папка, писалка с мастило и печат. Сложи си други очила. Подаде папката с документа, който Ивайло Стойнев подписа и се усмихна с крива усмивка. Подписаха и семейство Спасови.След това Ивайло бавно се обърна към Тодор с думите:– Това е за теб, приятелю! Давам цялата си фирма. На теб... Защото си най-верният другар и най-доброто

момче от махалата. Ще те помоля да наглеждаш мама. Виж тук, подпиши и ти, че приемаш.

Отначало Тодор не разбра точно какво става, но след като нотариус Пенкин, изправен, изчете тържествено документа, погледна изумено лежащия. След няколко реплики и обяснения, след укорния поглед на леля Керанка, подписа. Нотариусът постави печат, с движение, подчертаващо важността на случващото се. Погледна творението си с възхита и въздъхна доволен. На тръгване получи плик с пари, които прибра рутинно в плоската чанта.

*Това се бе случило преди дни. Днес погребаха Ивайло, през деня на 24 декември, точно преди Бъдни вечер.Тодор седеше в механа „Боровете” самичък на масата в ъгъла и пиеше голяма чаша червено вино. Дааа, току-що бе изпратил най-добрия си приятел. Извади от вътрешния джоб на сакото сгънат документ и го погледна – нотариален акт на негово име за придобивка чрез дарение на фирма „Имоти и екскурзии зад граница”, с всички активи, офиси в градчето, в София и във Виена, банкови сметки и структура. Бръкна още веднъж в джоба на сакото си и извади сгънат плик. Бе го чел няколко пъти. Но пак го зачете:

До Тодор КандиларовКогато четеш това писмо, аз няма да съм между живите. Искам да се обърна към теб с „приятелю от детството“, но ми е трудно... И все пак:Приятелю мой!Трябва да ти кажа нещо важно. За пръв и последен път.Понеже нямам много време, ще карам направо. Помниш оня случай, когато вкъщи получихте писмо от Австрийското посолство. През 1979 година. Писмото много разтревожи органите. Така каза баща ми. Сигурно по негова идея мен ме извикаха милиционерите от ДС и ми казаха да ти стана още по-голям приятел. Разбрах, че искат да те следя и да им докладвам. Първо им отказах, но баща ми каза, че било мой дълг и т.н. Знаеш как беше. Трябваше да бъда повече време с теб и да ги информирам. И без това бяхме почти всеки ден заедно – първо в махалата, после във Варна в Икономическия. Хубави години бяха – квартирата, момичетата. Няма да забравя, когато ходехме заедно на купони и станеше някой бой, първо пазеше мен и после мислеше за себе си. Но и аз те пазех. Каквото и да питаха, винаги съм им казвал, че си свястно момче. После, когато се върнахме тук, не беше случайност, че заедно започнахме работа в Домостроителния комбинат. Аз не исках да бъда главен счетоводител, но баща ми настоя. Честна дума, карах го да сложат теб за главен счетоводител, а аз да съм нещо друго, но той ми вика: „С този произход Тошко да се благодари, че изобщо има работа“.За мен беше важно, че пак бяхме заедно всеки ден. За малко да се скараме заради Ирина, но тя реши да бъде с теб. После ти се чудеше защо ме няма на снимките от сватбата ви. Тогава ме беше яд на нея, но после й се възхищавах. И ти заявявам, че нямам нищо общо с уволнението на баща й. Дори съм правил постъпки да го реабилитират. Но били по-сложни нещата, така каза баща ми. Може би затова не се ожених. Не можех да гледам как хора като теб, уж без кариера, живеят щастливо оженени, а аз който можех да имам най-хубавата работа, стоя необичан и сам. Понякога ти се дразнех, но никога не съм казал или написал лоша дума за теб. Никога!Когато баща ми почина, ти надмина себе си. Всъщност това беше преди това, като му правиха първия път операция. Ти веднага дари кръв. Само твоята кръвна група била АВ. На погребението му видях, че ти плака много, защото си добър човек. Но стига с тая история.Сега – по конкретната работа. След идването на демокрацията фирмата ми успя. Имам достатъчно капитал. Но още навремето, като разбрах, че семейството ви има имот във Виена, макар че беше странен имот, си казах, че ще правя, ще струвам, но и аз ще имам имот там. Така и стана.Честна дума! За всичко това е виновно онова писмо от Виена през 1979 година. Ти нищо не знаеш. Беше истински приятел, но и аз не съм дявол. Някой може да ме нарече доносник, но ми е все едно. Аз ти бях приятел и не съм те окалял с нищо. Напротив, казах ти вече, че те пазех. Сега ти подарявам всичко мое. То е твое. Аз си отивам и искам да мога да заспя със спокойна съвест. С прошка.

П.П.Когато сядаш в „Боровете”, пийвай чаша вино и за мен.Твой Ивайло

*Един студен и ветровит ден влязох с компания в механа „Боровете“. Тодор Кандиларов стоеше сам на своята маса и пиеше любимото си червено вино. Познавах го отдавна, затова се приближих и го поздравих:– Здравейте, господин Кандиларов!Тодор се стресна. – Здравей – отвърна той. – Научих новината за дарението. Честито!Работех като журналист на свободна практика в местния вестник и знаех горе-долу какво се случва в малкия ни градец.– Да, да – рече замислено Тодор. – Ако имаш време, седни за малко.Не чаках втора покана.Извиних се пред моите приятели и се върнах на масата при Тодор. Той ми подаде лист и ме подкани да го прочета. Прочетох го и попитах:– А какво е това „виенско писмо”, господин Кандиларов? За какво става дума? – То е причината за всичко... – отговори Тодор.И заразказва родовата си история: – Преди Освобождението прапрадядо ми Тодор Кандиларов, родом от Казанлък, учил и търгувал в Румъния и Русия. Забогатял. Изучил се, говорел няколко езика. Пътувал често до Виена. Живеел в Гюргево. След като се освободила България от османска власт, станал главен съветник на първия руски губернатор в Русе. В началото на 1879 г. се разболяла жена му. Отпътувал с кораб до Виена, за да я лекува. Там престояли шест месеца, но тя починала. Върнал се и заживял първо в Попово, после в Разград. Неговите потомци направили първите книжарници в градчето. Имали транспортна кантора, имоти. Разбира се, след 1944 г. им отнели всичко...Моят събеседник замълча, пое въздух, сякаш за да побере в дъха си неразказаното време, и продължи:– Докато един прекрасен летен ден... Но дали беше „прекрасен летен ден“?... Както и да е, един ден през 1979 година вкъщи на улица „Раковски” се получи писмо от Австрийското посолство. В писмото пишеше, че гробът на починалата ни баба Анастасия Кандиларова във Виена е бил платен за 100 години от съпруга й Тодор Кандиларов, за да се грижат местните власти за него. Този срок бил изтекъл и питат ще продължим ли да го поддържаме, сиреч ще платим ли за още време. Тук Тодор отпи глътка вино, погледна ме с някаква едва доловима усмивка и продължи:– От този момент нататък нещо се промени. Ние по-малките първо много не го усещахме, но постепенно се озовахме в особен свят, в който всичко е под наблюдение. Не ни оставяха на мира. Разпитваха баща ми десетки пъти за „имота” в чужбина. Дори го питали дали няма торба с жълтици оставена там. Разбира се, никой от семейството не можеше и да си помисли да излезе зад граница. Нямаше кой да ни повярва, че не знаем нищо нито за гроба на прапрабаба Анастасия, нито за делата на прапрадядо Тодор Кандиларов. Началникът на милиционерите знаещо ни се подсмихваше. Тази усмивка беше нашата бариера в живота. И така… до дарението на Стойнев.

Тодор замълча и бавно допи чашата с вино. Мълчах и аз.

*Тодор Кандиларов продължи да управлява дарената му фирма. След като влезе във владение на имота във Виена, отиде и намери гроба на прапрабаба си. Той си стоеше така, както е бил от 1879 г. Продължи да го поддържа.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Имот зад граница