Нина Георге

Парижката книжарница

Copyright DAS LAVENDERZIMMER© 2013 by Nina GeorgeOriginally published in 2013 by Droemer Knaur

© Издателство „Слънце“, 2015 г.

© Ваня Пенева, преводач, 2015 г.

© Екатерина Коруджиева-Ангелова, художник, 2015 г.

ISBN 978-954-742-209-4

Издателство „Слънце“Основано 1937 г.

София, 2015 г.

Íèíà Ãåîðãå ПАРИЖКАТА КНИЖАРНИЦА

Посвещавам този роман на баща си, Йоахим Алберт Волфганг Георге, наречен Широкия Йо.

Заваде/Айхенвалдау, 20 март 1938 – 4 април 2011, Хамелн

Татко, с теб умря единственият човек, прочел всичко, което съм написала, откакто се научих да пиша.

Ще ми липсваш, винаги. Виждам те във всяка светлинка на вечерта

и във всяка морска вълнa. Ти вървеше през словото.

Нина Георге, януари 2013 г.

Посвещавам на изгубените.И на онези, които все още ги обичат.

1.

Как можа да се случи? Защо позволих да ме убедят?Двете дами, които командваха дом № 27 – собствени-

цата мадам Бернар и портиерката мадам Розалет (мосю Пердю ги наричаше „генералшите“), го издебнаха и го приклещиха между двете си партерни жилища.

– Този Льо П. се е отнесъл позорно към жена си.– Ужасяващо. Като молец към булчински воал.– Е, някои мъже си имат извинение. Достатъчно е

само да погледнеш съпругите им, за да ги разбереш. Ма-шини за лед в костюми на Шанел. Но и мъжете са чудо-вища.

– Мили дами, не разбирам какво...– Вие не сте от тях, мосю Пердю. Естествено. Вие сте

кашмир. Най-добрата материя, от която е изтъкан един мъж.

– Във всеки случай ще имаме нова наемателка. На четвъртия, а това е вашият етаж, мосю.

– Горката мадам си няма нищичко. Съвсем нищо, ясно ли ви е, само разбити илюзии. Нужно ѝ е всичко, буквално всичко.

– Време е да се включите в играта, мосю. Дайте какво-то можете. Всяко дарение е добре дошло.

– Разбира се. Може би някоя добра книга...– О, не, ние имаме предвид по-скоро нещо практич-

но. Маса например. Мадам си няма дори маса!– Да, да, разбрах...

Нина Георге / 8

Всъщност книжарят не разбираше какво би могло да бъде по-практично от книга. Въпреки това обеща да дари маса за новата наемателка. Защото имаше една излишна.

Мосю Пердю пъхна вратовръзката си между горни-те копчета на бялата, грижливо изгладена риза и вни-мателно нави ръкавите – по-точно ги надипли – чак до лактите. През цялото време гледаше като хипнотизиран етажерката с книги в коридора. Зад нея се намираше стая, в която не беше влизал от двайсет и една години.

Двайсет и една години. Двайсет и едно лета. Двайсет и една новогодишни утрини.

Обаче масата беше точно в тази стая. Мосю Пердю въздъхна, посегна наслуки към книгите

и извади от етажерката Оруел. „1984“. Книгата не се раз-падна. Даже не го ухапа по ръката като обидена котка.

Книжарят извади следващия роман. После два ед-новременно. Накрая бръкна с две ръце в етажерката и заработи с голяма бързина. Вадеше по няколко книги едновременно и ги трупаше на пода.

Купчината се превърна в дърво. В кула. В омагьоса-на планина. Пердю погледна последната книга в ръката си – „Среднощната градина на Том“. Приказка за пъту-ване във времето.

Ако вярваше в магии, щеше да го приеме като знак от небето.

Заудря с юмруци по дъските, за да ги отдели от ско-бите. После отстъпи крачка назад.

Ето я. Вече я виждаше. Зад стената от думи. Вратата към стаята, където...

Защо просто не купих нова маса?Мосю Пердю плъзна пръсти по устните си. Да, защо

не? Ще изтупа праха от книгите, ще ги подреди отново в етажерката и ще забрави за вратата. Ще купи маса и ще продължи да живее както през последните две десетиле-

Парижката книжарница / 9

тия. След двайсет години ще навърши седемдесет, а от там нататък вече никой не знае какво го очаква. Може пък да умре рано.

Страхливец!Треперещата му ръка се сключи около топката на бра-

вата. Отвори вратата много бавно. Блъсна я лекичко на-вътре, присви очи и... Само лунна светлина и сух въздух. Вдиша го през носа и затърси нещо, но не го намери.

Миризмата на *** е изчезнала.За двайсет и едно лета мосю Пердю бе овладял до съ-

вършенство изкуството да заобикаля мислите за ***. Правеше го инстинктивно, както заобикаляше отворе-ните канавки по улиците.

Обикновено си представяше името ѝ като ***. Като мълчание във върволицата на движещите се мисли. Като бяла стая сред картините от миналото. Като мрак сред чувствата. Научи се да измисля всякакви видове дупки.

Мосю Пердю се огледа. Колко тиха изглеждаше стаята. Бледа въпреки лавандуловосините тапети. Годините зад заключената врата бяха изстискали цвета от стените.

Светлината от коридора откри съвсем малко неща, които да хвърлят сянка. Стол от бистро. Кухненска маса. Ваза с лавандула, открадната от равнината край Валенсол преди повече от двайсет години. И един петдесетгодишен мъж, който седна на стола и се обгърна с две ръце.

Ей там имаше завеси. По-нататък картини, цветя и книги. На дивана спеше котка на име Грегор. Имаше свещници и шепот, музика и чаши, пълни с червено вино. Танцуващи сенки по стената, едната голяма, дру-гата чудно красива. В тази стая имаше любов.

А сега тук съм само аз.Мъжът стисна ръце в юмруци и ги притисна върху

парещите си очи. Преглътна. Преглътна още веднъж, за да пребори

Нина Георге / 10

сълзите. Гърлото му беше твърде тясно за дишане, а гър-бът му пламтеше от горещина и болка.

Когато отново започна да преглъща без болка, мосю Пердю стана и отвори двете крила на прозореца. От зад-ния двор нахлуха разни миризми.

Билките в градинката на Голденберг ухаеха. Розма-рин, мащерка... Към тях се добавяха масажните масла на Че, слепия подолог1, който лекуваше като шепнеше на стъпалата.

Примеси се миризма на палачинки, съчетана с пече-ните африкански ястия на Кофи, люти и месести. А над всички тези миризми се носеше юнският мирис на Па-риж, ухаещ на цъфнали липи и очакване.

Ала мосю Пердю не позволи на ароматите да го за-трогнат. Вложи всички сили, за да се противопостави на магията им. Отдавна се бе научил да пренебрегва всич-ко, което би могло по някакъв начин да събуди в сър-цето му копнеж. Изключваше от живота си миризми, мелодии... цялата красота на нещата.

Донесе от килерчето зад оскъдно обзаведената кухня вода и зелен сапун и започна да почиства дървената маса.

През цялото време се бореше срещу размитата кар-тина, натрапваща се в съзнанието му – как някога седе-ше край масата, и то не сам, а с ***.

Бършеше, търкаше, миеше и гонеше мъчителния въпрос какво ще прави оттук нататък, след като бе от-ворил вратата към стаята, в която бе погребал цялата си любов, мечтите, миналото.

Спомените са като вълци. Не можеш да ги сложиш зад решетки и да се надяваш, че няма да ти досаждат.

Мосю Пердю отнесе тясната маса до вратата, избута я през етажерката и покрай омагьосаната книжна плани-на, извлече я навън и спря пред отсрещното жилище.1 Специалист по лечебен педикюр. – Бел. прев.

Парижката книжарница / 11

Понечи да почука и в този миг чу познат звук.Задавено хълцане, прикрито от възглавница. Някой плачеше зад зелената врата на жилището.Жена. Плачеше така, сякаш много държеше никой,

ама наистина никой да не я чуе.

2.

Ж ената на онзи Льо П., нали го знаете. Всъщност бив шата му жена.

Не, не знаеше. Мосю Пердю не четеше клюкарски-те страници на вестниците. Късно вечерта в четвъртък мадам Катрин льо П. се прибрала вкъщи, след като цял ден водила кореспонденцията на своя известен съпруг, виден съвременен творец, в агенцията му. Опитала се да отвори, но ключът не влязъл в ключалката. На стълби-щето я чакал куфар, върху него лежали документите за развод. Мъжът ѝ бил заминал незнайно закъде. Взел със себе си стари мебели и нова жена.

Катрин, вече бивша съпруга на господин мръсника, не притежавала нищо освен дрехите си. И прозрението, че е повече от глупаво да вярва в любовта, която съпру-гът ѝ някога изпитвал към нея. Защото тази любов, пър-во, не ѝ осигурила човешко отношение при раздялата и второ, не ѝ попречила да опознае съпруга си достатъчно добре, за да не се изненада от поведението му.

– Широко разпространена заблуда – изкоментира ма-дам Бернар, собственицата на къщата, между две дръп-вания от лулата. – Жената разбира какъв е бил мъжът ѝ едва когато той я напусне.

Мосю Пердю все още не бе видял жената, изхвърлена така безмилостно от собствения ѝ живот.

Нина Георге / 12

Сега стоеше и се вслушваше в самотния ѝ плач, въ-преки че тя отчаяно се стараеше да го заглуши, може би с ръце или с кухненска кърпа. Дали да почука и да я постави в неудобно положение? Реши първо да донесе вазата и стола.

Тихо измина пътя между своето и нейното жилище. Много добре знаеше какъв издайник е тази горда стара къща. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка допъл-нителна тънка стена и всяка скрита шахта, която се изя-вяваше като високоговорител.

Щом влезеше в празната дневна и се наведеше над своя пъзел от 18 000 части, за да попълни още някоя страна на географската карта, къщата започваше да му докладва за живота на другите.

Голденбергови се караха (Той: „Не можеш ли да...? Защо си...? Не ти ли казах...?“. Тя: „Всеки път ли трябва ...? Ни-кога не правиш... Искам ти да...“). Познаваше ги още от времето, когато бяха младоженци. Тогава често се смееха. После дойдоха децата и родителите се раздалечиха като континентите.

Чуваше как електрическият инвалиден стол на Клара Виолет минава през ръбовете на килимите, търкаля се по паркета и преодолява праговете. Помнеше как мла-дата някога пианистка танцуваше и се смееше.

Чуваше как Че и младият Кофи готвят. Че непрекъс-нато разбъркваше яденето. Открай време си беше сляп, но твърдеше, че вижда света като следи от миризми и ехото, което оставяли човешките чувства и мисли. Че винаги усещаше дали в стаята, в която влиза, са правили любов, или са се карали.

В неделя Пердю чуваше как мадам Боме и приятелките ѝ вдовици се кискат над мръсните книжки, които лично той им бе набавил зад гърба на добронравните им роднини.

Дом № 27 на улица „Монтаняр“ представляваше море

Парижката книжарница / 13

от свидетелства за живот, разбиващи се като вълни в мълчаливия остров на Пердю.

Слушаше ги от двайсет години. Познаваше съседите си толкова добре, че понякога се учудваше защо те зна-ят толкова малко за него – въпреки че в действителност искаше точно това. Те изобщо не подозираха, че той не притежава почти никакви мебели освен легло, стол и закачалка за дрехи, че няма телевизор и стереоуредба, картини и албуми със снимки, диван и кресла, че съ-довете и приборите му са само за един човек. Нямаха представа, че доброволно е избрал да живее така скром-но. Двете стаи, които все още обитаваше, бяха толкова празни, че всяко изкашляне отекваше като гръм. На пода в дневната бе разпрострян огромният географски пъзел. В спалнята му имаше матрак, дъска за гладене, лампа за четене и подвижна закачалка с три абсолютно еднакви комплекта дрехи: сив панталон, бяла риза, ка-фяв пуловер с остро деколте. В кухнята нямаше нищо друго освен котлон, кутия с кафе и етажерка с хранител-ни продукти, подредени по азбучен ред. Никой от съ-седите му не знаеше как живее той. Въпреки това мoсю Пердю хранеше топли чувства към обитателите на дом № 27. Не можеше да си обясни защо, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че всичко им е наред. Опитваше се да дава своя принос към подобряването на живота им, без да вдига излишен шум около себе си. Книгите му помагаха много. Стараеше се да остава на заден план. Понякога се сравняваше с грунда на една картина, дока-то истинският живот се разиграва навън.

Само Максимилиан Жордан, новият наемател от третия етаж, не оставяше мосю Пердю на мира. Жор-дан носеше изработени по мярка тапи за уши, върху тях наушници, а при студено време и вълнена шапка. Млад писател, чието първо произведение буквално го бе из-

Нина Георге / 14

стреляло на върха на славата, той отчаяно се опитваше да избяга от феновете си, които горяха от желание да се нанесат при него. Незнайно защо, Жордан силно се ин-тересуваше от живота на мосю Пердю.

Докато Пердю подреждаше стола, кухненската маса и вазата върху нея пред вратата на отсрещното жилище, плачът вътре престана.

Вместо това се чу скърцане на дъска. Някой стъпва-ше по нея много внимателно, за да не вдига шум, но не успяваше.

Мосю Пердю погледна през малкото прозорче с млеч-но стъкло и почука тихо два пъти.

Приближи се лице. Размит светъл овал.– Да? – попита шепнешком овалът.– Нося ви стол и маса.Овалът не отговори.Трябва да ѝ говоря мило. Плакала е дълго и сега сигурно

се чувства пресъхнала. Ако викам, ще се разпадне.– И ваза за цветя. Примерно червени цветя. Ще из-

глеждат много красиво върху бялата маса.Мосю Пердю почти притисна буза върху млечнобя-

лото стъкло.– Мога да ви дам и книга, ако искате – пошепна едва чуто.Светлината на стълбището угасна.– Каква книга? – пошепна овалът.– Книга, която утешава.– Но аз трябва да плача още, иначе ще се удавя. Раз-

бирате ли?– Разбирам. Понякога човек плува в неизплакани

сълзи и ако продължи да ги пази в себе си, може да по-тъне в тях.

Аз съм на дъното на едно такова море.– Тогава ще ви донеса книга за плач.– Кога?

Парижката книжарница / 15

– Утре. Обещайте ми дотогава да ядете и пиете. После ще продължите да плачете.

Учуди се как си позволява да говори така. Сигурно заради вратата, която ги разделяше.

Дъхът ѝ замъгли стъклото на прозорчето.– Да – отговори тя. – Да.Някой запали лампите на стълбището и овалът се от-

дръпна уплашено.Мосю Пердю сложи ръка върху стъклото. На място-

то, където преди секунди беше лицето ѝ.Ако тя се нуждае от още нещо, например от скрин или

белачка за картофи, ще ги купя и ще кажа, че са от мен.Той се върна в празното си жилище и спусна резето.

Вратата към стаята зад планината от книги все още сто-еше отворена. Колкото по-дълго се взираше вътре, тол-кова по-ясно виждаше как от пода се издига и се завръ-ща лятото на 1992 г. Котката с кадифени бели лапички скочи от дивана и се протегна. Слънцето докосна нечий гол гръб. Гърбът се обърна към него и се превърна в ***. Тя се усмихна на мосю Пердю, надигна се и се запъти към него. Съвсем гола, с книга в ръка.

– Готов ли си най-сетне? – попита ***.Мосю Пердю затръшна вратата.Не.

3.

–Н е – каза мосю Пердю на следващата сутрин. – Предпочитам да не ви продам тази книга.

Внимателно взе „Нощта“ от ръката на клиентката. Сред многото романи в неговия книжен кораб с име

Нина Георге / 16

„Литературна аптека“ тя бе избрала точно скандалния бестселър на Максимилиан или Макс Жордан. На мла-дия писател с наушници, който живееше на третия етаж на улица „Монтаняр“.

Клиентката го погледна смаяно.– Но как така?– Макс Жордан не ви подхожда.– Макс Жордан не ми подхожда?– Точно така. Той не е вашият тип.– Моят тип? Аха. Простете, скъпи господине, но се

налага да ви припомня, че съм дошла на вашия книжен кораб да си избера книга, а не съпруг.

– Позволете да ви отговоря: в дългосрочен план оно-ва, което четете, е много по-важно за живота ви от мъжа, с когото ще се обвържете, скъпа госпожо.

Дамата го огледа с присвити очи.– Дайте ми книгата, приберете си парите и двамата

ще се направим, че денят е хубав.– Денят наистина е хубав. Доколкото знам, утре за-

почва лятото, но вие няма да купите тази книга. Не и от мен. Ще позволите ли да ви предложа няколко други?

– Така значи! Искате да ми натрапите някой дърт класик, защото ви мързи да го хвърлите през борда, та да трови рибите!

Отначало дамата говореше тихо, но сега почти викаше.– Книгите не са яйца. Само защото една книга е на

повече години, още не означава, че е лошокачествена. – И мосю Пердю заговори с остър тон. – Какво всъщност означава да си стар? Старостта не е болест. Всички оста-ряваме, книгите също. Нима вие, или който и да било друг, струвате по-малко или сте по-малко важ на само защото сте се появили на света по-отдавна от други?

– Смешно е как извъртате нещата. Признайте, че прос-то не искате да ми продадете тъпата „Нощ“. Това е, нали?

Парижката книжарница / 17

Клиентката – или по-скоро не-клиентката – пусна портмонето си в скъпата кожена чанта и дръпна ципа, но той заяде.

Пердю усети как в гърдите му се надига гняв. Чув-ството беше безумно, необуздано, напрягаше го – но главното беше, че нямаше нищо общо с тази жена. Въп-реки това не успя да се удържи. Тръгна след дамата, ко-ято ядно тропаше на високите си токчета през трюма на книжния кораб, и извика между дългите редици ета-жерки в полумрака:

– Имате избор, мадам! Можете да си отидете и да плюете на мнението ми. Другата възможност е да си спестите хиляди часове на бъдещи мъчения, точно от този миг нататък.

– Благодаря, вече започнах да си ги спестявам.– По-добре влезте в съкровищницата на книгите, вмес-

то да завързвате безполезни връзки с мъже, които един ден със сигурност ще ви изоставят, или пък да се поддаде-те на лудостта на диетите, защото един мъж ви намира за недостатъчно тънка, а друг – за недостатъчно глупава.

Дамата спря пред дългата редица от прозорчета към Сена, обърна се и го прониза с гневен поглед.

– Какво си позволявате?– Книгите предпазват от глупостта. От фалшивите на-

дежди и неподходящите мъже. Те дават любов, сила, зна-ние. Те вдъхват живот отвътре. Изберете. Книга или...

Преди да довърши изречението, се появи едно от излетните параходчета. Зад парапета стояха десетина китайки под чадъри. Като видяха известната плаваща литературна аптека на Париж, моментално защракаха с фотоапаратите.

Параходът раздели водите на Сена. Към книжния ко-раб се понесе висока водна вълна и го разклати силно.

Клиентката, нестабилна върху високите токчета, за-

Нина Георге / 18

губи равновесие. Вместо да ѝ подаде ръка, Пердю про-тегна към нея „Елегантността на таралежа“1.

Дамата инстинктивно посегна към романа и се зало-ви за него.

Пердю не се отказа. Заговори ѝ успокоително, тихо и нежно:

– Трябва да имате стая само за себе си. Не твърде светла, с млада котка, която да ви прави компания. И тази книга. Моля ви да я четете бавно. От време на вре-ме си почивайте. Ще размишлявате много и вероятно ще плачете. За себе си. За годините. После обаче ще се почувствате по-добре. Ще проумеете, че няма да умрете сега, макар да се чувствате ужасно, защото онзи тип е бил непочтен с вас. Вече няма да смятате, че сте грозна и наивна, и отново ще започнете да се харесвате.

Едва след тези обяснения книжарят пусна книгата. Кли-ентката го гледаше ужасено и Пердю веднага разбра, че е улучил в десятката. След миг жената захвърли романа.

– Вие сте тотално луд – пошепна задъхано тя, обърна му гръб и затрака на високите си токчета към кея. Гла-вата ѝ все повече се свеждаше.

Мосю Пердю вдигна „Таралежа“. При падането гръб-чето на книгата се бе разкъсало. Май ще се наложи да продаде романа на Мюриъл Бърбъри за едно-две евро на някого от букинистите, които обикаляха кейовете със сандъци стари книги.

Проследи клиентката с поглед. Как си пробиваше път през навалицата зяпачи. Как раменете ѝ под скъпия кос-тюм се тресяха.

Тя плачеше. Плачеше като човек, който знае, че няма да рухне, естествено, заради една малка драма. Ала е дълбоко наранен от несправедливостта, която го е спо-

1 За книгите и авторите вж. справочника в края на книгата. – Бел. прев.

Парижката книжарница / 19

летяла – точно него, точно сега. Тя беше наранена, бру-тално и дълбоко. Нима това не беше достатъчно, та се бе появил и този жесток търговец на книги?

Мосю Пердю предположи, че дамата незабавно ще впише тъпата му литературна аптека на едно от първи-те места в своя списък с идиоти.

Той беше съгласен с нея. Избухването му, нечувстви-телното му деспотично поведение вероятно се дължеше на случилото се миналата нощ в онази стая. Иначе беше много по-търпелив.

По принцип не се тревожеше от желанията, ругатните и странностите на клиентите си. Подреждаше ги в три ка-тегории. В първата влизаха онези, за които книгите бяха единствената глътка свеж въздух в задушното всекидне-вие. Любимите му клиенти. Те му вярваха, очакваха да им каже от какво се нуждаят. Доверяваха му болките си, например казваха: „Моля, не ми давайте романи, в които има високи планини, асансьори или простори, защото ме е страх от височината“. Някои му пееха детски песнички, по-скоро тананикаха или ръмжаха: „Тра-ра-ра, там-там-там… Това го знаете, нали?“. Надяваха се книжарят да си ги спомни вместо тях и да им даде книга, в която мелоди-ите от детството им играят главна роля. В повечето слу-чаи мосю Пердю знаеше песничките. Имаше време, кога-то беше пял много. Към втората категория принадлежаха хората, които идваха на неговия „Лулу“, книжния кораб на кея „Шанз Елизе“, привлечени от името на книжарни-цата: La pharmacie litteraire – Литературна аптека.

Те си купуваха оригинални пощенски картички („Че-тенето застрашава предразсъдъците“ или „Който чете, не лъже – или поне не едновременно“), книжки джобен формат или миниатюри в кафяви медицински шишен-ца и правеха снимки.

Ала тези клиенти бяха направо златни в сравнение с

Нина Георге / 20

хората от третата категория, които се смятаха за царе, но не се държаха като такива. Без да кажат „добър ден“ и без да го погледнат, те задаваха обвинителни въпроси, опипваха всяка книга с мазни пръсти, с които бяха хап-нали пържени картофи. „Защо нямате томчета със сти-хове? Къде е тоалетната хартия със серии криминалета? Защо не продавате надуваеми пътнически възглавници, това е най-подходящата стока за книжна аптека!“

Майката на Пердю, Лирабел Берние, разведена с ба-щата Пердю, го бе посъветвала да продава билкова ра-кия и чорапи за разширени вени, защото след една опре-делена възраст жените се оплаквали от болки в краката след дълго четене в креслото.

През някои дни чорапите вървяха по-добре от белет-ристиката.

Пердю въздъхна.Защо клиентката толкова държеше да прочете „Нощ-

та“ тъкмо в сегашното си крехко душевно състояние?Е, сигурно нямаше да ѝ навреди. Или поне не много. Вестник „Льо Монд“ бе определил романа и автора

му Макс Жордан като „новия глас на гневната младеж“. Женските списания възхваляваха „момчето с гладуващо сърце“ и публикуваха огромни снимки на автора, по-големи от корицата на книгата му. На снимките Макс Жордан винаги изглеждаше малко учуден.

И наранен, помисли си Пердю.Дебютният роман на Жордан беше препълнен с мъже,

които от страх да не изгубят себе си се отнасяха към лю-бовта с омраза и цинично равнодушие. Един критик въодушевено заяви, че „Нощта“ е „манифест на новата мъжественост“.

Според Пердю романът не беше чак толкова висо-копарен. По-скоро представляваше отчаяна инвента-

Парижката книжарница / 21

ризация на вътрешния живот на млад мъж, влюбен за първи път. Той не разбира как е възможно да започне да обича, губейки контрол над себе си, и как е възможно да престане да обича, също без участие на уж свободната си воля. Чувства се напълно объркан, защото осъзнава, че не той е решил кого да обича, от кого да бъде обичан, къде започва и къде свършва любовта и колко ужасява-що непредвидимо е онова по средата.

Любовта. Диктаторка, от която мъжете се страхуват до смърт. Нищо чудно, че мъжът бяга от тази тиранка. Милиони жени четяха книгата, за да разберат защо мъ-жете са жестоки с тях. Защо сменят ключалки, приключ-ват връзката с есемес, спят с най-добрата им приятелка. Само за да покажат на диктаторката: „Виждаш ли, мен няма да ме надвиеш, не и мен“.

Дали заключенията на автора утешаваха жените?„Нощта“ бе преведена на 29 езика. Продаваха я даже

в Белгия, както му бе казала портиерката мадам Розалет. Виж ги ти белгийците, ами да, чистите французи поне си имаха своите здравословни предразсъдъци.

Макс Жордан се нанесе в дом № 27 на улица „Монта-няр“ точно преди седем седмици. Живееше на третия етаж, срещу семейство Голденберг. Все още нито един от феновете, които го преследваха с любовни писма, те-лефонни обаждания и изповеди, не бе открил новото му жилище. В интернет бе създаден форум за „Нощта“, къ-дето феновете си обменяха мисли. За бившите приятелки на автора (такива не бяха известни и съвсем естествено възникна големият въпрос: да не би пък Жордан да е още девствен?), за ексцентричните му хобита (ходи с наушни-ци), за възможния му адрес (Париж, Антиб, Лондон).

В „Литературната аптека“ често идваха маниаци на тема „Нощта“. Носеха наушници и на колене умоляваха мосю Пердю да организира четене с участието на идола

Нина Георге / 22

им. Книжарят наистина помоли новия си съсед да поче-те от книгата, но 21-годишният младеж пребледня като смъртник. Сценична треска, прецени Пердю.

Според него Жордан беше млад мъж, който бяга. Дете, въздигнато в ранг на литератор, без никой да го е попитал. Според много мъже Жордан бе предател на мъжкия род, на мъжката емоционалност. В мрежата имаше и форуми, чиито членове не криеха омразата си. Анонимни писачи разкъсваха романа на парчета, подиг раваха се с автора и го приканваха да направи същото, което бе извършил от-чаяният му протагонист1 в книгата: след като осъзнава, че не е в състояние да контролира любовта, героят се хвърля от една корсиканска скала в морето.

Най-възхитителното в „Нощта“ бе опасно за авто-ра, защото той разказваше за вътрешния свят на мъжа честно, като никой мъж преди него. Стъпкваше мъжки-те идеали и разрушаваше обичайната представа за мъжа в литературата. Представата за „цялостен тип“, за „мъж, беден откъм емоции“, или „вълк единак“. „И мъжете са само хора“ бе написало едно феминистко списание по повод дебюта на Жордан.

Пердю харесваше смелостта на младия автор. От дру-га страна, възприемаше романа като гаспачо, непрекъс-нато преливащо от супената чиния. Творецът му беше небрежен в споделянето на чувствата си, лишен от бро-ня около сърцето си. Той олицетворяваше позитива, в сравнение с негатива на Пердю.

Книжарят неволно се запита какво ли е усещането, когато изпитваш толкова силни емоции и въпреки това оцеляваш.

1 Главен герой, главно действащо лице. – Бел. ред.