Deviation in the Screen Reading (2002)

DEVIATION IN THE SCREEN READING

ДЕВИАЦИИ ПРИ ЕКРАННОТО ЧЕТЕНЕ

Milena Tsvetkova Милена Цветкова

[email protected] Sofia University "St. Kliment Ohridski"

Faculty of Journalism and Mass Communication Department of Press Journalism and Book Publishing

Публикации:

Цветкова, Милена. Култура на компютърната страница и девиации при екранното четене.

// Год. на Софийски университет "Св. Климент Охридски". Факултет по

журналистика и масова комуникация. Т. 9 [за 2001]. София, 2002, с. 133-150.

Цветкова, Милена. Информационна култура: Името на четенето. 2. доп. изд. – София:

Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2009. – 356 с.

Summary:

The present feature analyzes and compares traditional and е-reading. The main characteristics of

the „culture of computer page“ and digital text are traced and trying to find what will bi the effect

of it upon the reader. The accents of the analysis are upon hypertext and changes in the reading

practice, in the hypertext communication, in negative effects of the reading in digital

environment: screening, bricolage effect, browsing, plagiarism, hyperinteraction, nonsocial.

Резюме:

Статията анализира и съпоставя традиционното и е-четенето. Откриват се основните

черти на „културата на компютърната страница“, на дигиталния текст и се търси ефекта

върху читателя. Акцентите в анализа са върху хипертекста и промените в практиката на

четенето, в хипертекстовата комуникация, върху негативните ефекти от четенето в

електронната среда: „screening“, ефект на „bricolage“, browsing, плагиатство, цитатничество,

хиперконтактност, асоциалност.

mailto:%[email protected]

DEVIATION IN THE SCREEN READING 2

Аудиовизуалната култура и културна практика очерта плуралистичните

тенденции в културната среда, които според много хуманитаристи не доведоха до

нищо качествено ново, а просто до парализиране постиженията на писмената

„ветеранокултура“, до комплектуване или просто колажиране на вече открити

технологии и маниери, до своеобразно „цитиране“ на класиците с нови технически

средства. Технико-детерминираната метаморфоза, наречена „екранна култура“,

обаче „съвсем не може да се обясни от една гледна точка, не може да се редуцира до

просто „копиране“ или „мултиплициране“, тъй като теоретично засега се дели на

две фази: „култура на компютърната страница“ и „виртуална култура“. Втората фаза

е прецедент в еволюцията на цивилизациите и върху нея ще акцентирам

размислите си по-нататък. Екранната култура, като качествено нов тип среда са

общуване посредством дигитални текстове, ефективно си взаимодейства с

традиционните типове „междуличностна“, „писмена“ и „аудиовизуална“ култури и

се формира на основата на синтеза между компютъра и видеотехниката, но с

напълно нови средства за връзка и канали за предаване на информация,

образуващи в крайна сметка „инфраструктурата“ на глобалното пространство“1.

Кое е новото, което внесе в културния ни фон технико-детерминираната

екранна култура? На първо място, въведе технологичната дисциплина, като

коректив на дисциплината „на крак“, характерна за културите от конвейерната

индустрия, за културите на неподвижността, и основаваща се на мобилността

(буквална и ментална). На второ място, екранната култура ни предложи нов тип

общуване, свързано с възможността за свободно гравитиране в информационното

пространство (напр. за четене на електронен вестник от всяка точка на света и

отворен за контакт към всеки) и за пълноценен и наситен с обратни връзки

посредством екрана полилог. Екранната култура, на трето място, наложи нов тип

образование и мислене: срастване на логическото и образното, синтез между

понятийното и нагледното, визуализация на смисъла и материализация на

1 Прохоров, А., К. Разлогов и В. Рузин. Культура гредущего тысячилетия // Вопросы философии, 1989, №6, с. 17.


чувствата, реабилитация на чувството за историчност, „археологичната страст“ от

възможностите за „дълбинно“ и дистанционно сондиране чрез видео

компютърната „машина на времето“.

Може би най-противоречивата културна метаморфоза от края на XX век бе

легитимирана като „култура на компютърната страница“, като тип метаекранна

култура. Тя се появи на върха на така наречената „културна пирамида“, която

градира на базата на приемствеността между невербалната, писмената и

електронната култури. Компютърът, обаче, като най-съвършената засега

техническа екстензия на човека, освободи човешкия мозък от задължението да

усъвършенства знаковите системи, да диктува знаковите революции и се постулира

като самотрансформираща се знакова система. Трансформирането и на

цивилизацията посредством трите основни процеса в информатизацията:

дигитализация, интеракция и глобализация, пренастройва човешките сетива към

усвояването на новата - дигиталната култура. Според канадския учен Дерек де

Керкхове, дегитализацията превръща всичко в информация в името на

универсализацията (детайл от политиката на информационния неоимпериализъм).

Привърженикът на технократичния детерминизъм Никълас Нигропонте направи

следната прогноза през 1997 г. Физическите обекти - книги, вестници, телевизия,

видеокасети, компактдискове след около десет години ще отстъпят място на

дигиталните форми, съставени от битове, които нямат нито цвят, нито размер,

нито тегло и се разпространяват със скоростта на светлината. Посочените два

аспекта на дигитализация, в резултат на които човекът-потребител на информация

няма алтернатива, освен да борави само с информация, която при това е загубила

атомарната си структура, трансформират фундаменталните закони на човешката

ексзисетнция: вече не битието, а би́тът определя съзнанието.

Дигиталната култура, която едновременно с налагането на нова сетивност,

ни принуждава и да ампутираме тактилните си сетива, предизвиква техно-

комуникационен парадокс: телекомуникации без алтернатива. Френският философ

Жан Бодрияр още през 1989 г. предупреди, че навлизаме в „примитивното общество


на бъдещето“, което, за разлика от архетипа, е ентропиращо, автономно и

неергономично. „При контакта си с интерактивната уеб-медия - пише Бодрияр -

ние си взаимодействаме, без да се докосваме, разговаряме помежду си, без да

произнасяме нито дума, дискутираме, без да се виждаме“2.

Вярно е, че дигитализацията реши проблемите за свободата в движението на

идеи и информация и за достъпа до тях. Но какво забравяме отново, увлечени от

технократична еуфория? Проблемът за субекта на културата. В неистовия си

стремеж да облекчаваме свръхнатоварените си сетива, създадохме мрежа от

технологични екстензии и вградихме в „паяжината“ и себе си. И за да влезем в

синхронен режим със „самотрансформиращата се система“. Трябваше да приемем

дигиталната култура като самодостатъчна. Защото единствено тя може да ни

посвети в тайните на интеракцията със света, който „не ни се налага да опознаваме“

(М. Фриш), а само да регистрираме. Тази тенденция не убягна на хуманитаристите,

които регистрираха и характеризираха дехуманитаризацията на културата само с

отрицания: при Карл Ясперс бе отчетена като разпадане на историческия спомен,

лишеност от дълбочинно знание, безпомощност по отношение на неизвестното

бъдеще; при Цветан Тодоров модерната дехуманизация се оказа детерминирана от

загубеното усещане за живот, от надценяване на средствата и от „декултурацията“,

разбирана като загуба - на традицията, без да сме получили знания как да се

освобождаваме от нея и да формираме нова култура; при Жан Бодрияр като

намаляване на количеството историческо съзнание, като максимум транслация и

нулев обществен резонанс, като култ към принципа на информацията и крах на

достоверността.

Дигиталният текст като продукт на дигиталната култура увеличи по

ненаблюдаван в еволюцията на текстовете механизъм информационните си

възможности: дигитализацията осигури компресиране на обема, ускоряване на

създаването, оптимизиране на разпространението и на търсенето. Под формата на

компютърна страница, дигиталният текст предложи съвсем нови възможности за

2 Бодрияр, Жан. След утопията: Примитивното общество на бъдещето // В края на века. София, 1998, с. 178-189.


своя потребител:

* възможност за диалог с екранния текст, при което „диалогът“ вече не

означава традиционното за естествените науки „взаимодействие“, а

„интерактивност“, спираловиден растеж на диалога, който вече се нарича „полилог“

(разширен обмен на значения и смиели, в който влиза всеки нов автори всеки нов

текст), а негов обект е „интертекста“, издигнал на качествено ново стъпало по

спиралата „полифонията“ на М. Бахтин;

* принципно нова поетика на екранния текст – полилогът надскача

повествованието и конструира общ културен текст, на индивидуален интертекст,

чийто прототип са компютърните игри;

* мобилност и неконстантност на съдържанието и на оформянето на

компютърната страница - това, което дефинира екранния текст като „мек“ текст

(аналогично на понятията hardware и Software), различаващ се от твърдия строго

фиксиран текст на писмената култура със своята безгранична и ежесекундна

готовност за трансформация (като пластелина или дори плазмата, която веднага

заема формата на съда, в който е поставена);

* използва езика на мултипликацията, посредством който настъпва

„анимация“ на книгата, одушевяване, придобиване на „способности“ за

видоизменяне на езика и стила, анимация, граничеща с „омнипотентността“

(Айзенщайн), с капацитета и фантазията на четящия-автора; този механизъм на

анимацията като специфична проява на триизмерното мислене, осъществява и

същинското предназначение на езика на мултипликацията: да бъде един от

основните методи за познание и прогнозиране чрез визуално моделиране на

обекти от реалността;

* потенциална свръхпоглъщаемост, която се гарантира от глобалната мрежа,

от свързването с експертни и интерфейс системи, с които се набавят непрекъснато

нови текстове и нови гледни точки: като резултат върху „компютърната страница“

се изписва електронна книга от безброй автори.

Електронната книга визира следващата метаморфоза в еволюцията на


текстовете, наречена хипертекст (от гръц. „над“, „отвъд“). „Хипертекстът“ е ключов

термин за компютърното моделиране още от 60-те години и се наложи като

нестандартен метод за създаване на виртуално-обемен текст с многослойна

структура, съхраняваща в компютърната памет различни етапи на търсене и

фиксиране на информацията. По-старите съотнасящи „хипермедийни“ матрици на

информационната памет структурираха информацията като дърво, при което, за да

се премине от един лист на един клон към друг лист върху друг клон, трябваше да

се премине непременно през дървото. Съвременната хиперсистема е като мрежа,

която дава възможност да се премине контекстуално от една информация към друга

без „възвратни“ движения. Чрез маркирани (с цвят, с различен шрифт или по друг

начин) думи или части от един екранен текст могат да се установят връзки („links“)

с друг документ, което дава нова възможност за свързване с друг текст и така до

безкрайност. Предимството на хипертекста е в неговата (а не на четящия)

способност чрез един начален документ (homepage) и чрез зададени от програмата

връзки да ни отведе до съвсем различни документи (електронни текстове), които

не се намират в нашия компютър, а са разпределени по целия Интернет, върху най-

разнообразни сървъри. Тази интензивност в търсенето на текст (website) към текст,

тази скачаща „от клон на клон“ комуникативна практика в ежедневния език се

обозначава със „сърфиране“.

Пример за една от първите хипертекстови системи беше „Хиперкарта“,

демонстрирана в Бостън от „Ейпъл“: на компютърния екран се появява

изображение на каубой; с индикатора („стрелката“) се посочва шапката му, след

което на екрана се появяват различни видове шапки; когато се индикира, например,

бейзболна шапка, се появяват всякакви изображения, обвързани със спорта

„бейзбол“. Вероятно точно тази „игра“ с паметта на компютъра, от която се

извличат многобройни асоциации и съотношения, имаше предвид А. Тофлър,

когато обеща на „сърфиращите“ върху Третата вълна „зашеметяваща нова свобода“.

Новата свобода върху „картата“ на Интернет-географията донесе нови възможности

и за авторите на класически текстове. Ако един автор иска да напише футуристичен


роман, може да снове на воля и с въображение из складираното знание: превключва

и обхожда всички заглавия на научно-фантастични романи, които са на пазара, към

имената на авторите, към техните биографии, към имената на героите, към

видеоклипове и екранизации, към футурологични научни изследвания, към

технологии на бъдещото, към екологични проекти, към социологически

проучвания на читателските интереси и на глада за футуристична литература.

Хипертекстовите системи увеличават неимоверно обема на възможните за

използване знания, което на свой ред стимулира свежи хрумвания и необичайни

съпоставки, дори помагат при търсене, когато потребителят не е сигурен какво

точно му трябва. Но е нужно да имаме предвид и две обстоятелства, които могат и

да вледенят еуфорията от „хипертекстовата свобода“: първо, чрез този метод се

отварят вратите и на произволността (в негативен план) и второ, всички стъпки,

скокове, превключвания са зависими от предумисъла на програмиста, който

предшества съотнасянето на файловете из глобалната мрежа.

Когато говорим, обаче, за „хиперлитература“ виждаме, че промените излизат

далеч извън проблема за търсенето на знания и идеи. Самата виртуализация на

текстовете подмени понятието „reading“ (четене) с „screening“ (пресяване), защото

хиперлитературата оперира не с текстове, а с текстопораждащи (при това

омнипотентни) системи, сравнявани успешно с биологичното „размножаване чрез

делене“3. Зададеният от автора виртуален хипертекст може да се прочете

единствено с помощта на компютъра и в резултат на интерактивната нагласа на

читателя, който сам избира пътя за развитие на действието и „спуска“ в него нови

епизоди и персонажи.

Специфичните за хипертекстовата комуникация механизми са най-общо:

* нелинейност - възхождане към разклоняващи се текстови вектори;

* ризоматчност - последователно свързване и хетерогенност (на чиято

основа Ж. Дельоз и Ф. Гатари4 диференцираха „класическата книга” от „книгата на

3 Культурология ХХ века: Словарь. Санкт Петербург: Унив. книга, 1997, с. 74

4 Дельоз, Жил и Феликс Гатари. Анти-Едип: Капитализъм и шизофрения. София: Критика и хуманизъм, 2003.


бъдещето“ и чиито принципи движат механизма на „електронната книга“);

* интертекстуалност – съобразно постулата от спектъра на междутекстуалните

отношения, че всеки текст е съставна част от широкия културен контекст; област, в

която „моят“ текст си взаимодейства с „чуждия“ текст.

Механизмът на нелинейността изразява необичайната за линейната

писменост и изказност възможност да се прекъсва текстът в точно определена

дума, абзац или фрагмент и да се прескочи моментално на друга негова част или на

съвсем друг текст от базата данни, като по този начин се нарушава зададената от

автора на текста логика. (Например, едновременно върху екрана си можем да

разположим VIII и XXIV глава от „Трусовете на властта“ на А. Тофлър и предговора

от „Прогностика“ на Я. Янков). Хипертекстът се обяснява най-често именно с

нелинейността: „текст, който не се развива линеарно“ (дефиниция на Т. Нелсън от

1964 г., приета от в-к „Льо Леонд дипломатик“, цит. във в-к „Култура“, 23 февр. 1996).

Нелинейното писмо действително е извикано от все по-приоритетното и

печелившо нелинейно мислене в науката и литературата. То съществува

благодарение на едноплоскостната структура на езика, както твърди и Ж. Дерида, в

която текстовете (думи, изречения, фразеологизми) са свързани едновременно и с

всички останали чрез своите елементи. В този ред на мисли обаче възниква

съмнението дали изобщо нелинейното писмо може да бъде наричано „писмо“, при

положение, че Маршъл Маклуън „узакони“ писаното слово като извънорганична

медия, като продължение или „екстензия“ на зъбите – единствената праволинейна

конфигурация в човешкото тяло.

Това, че хипертекстът е нелинейно организиран, не означава, че е вътрешно

хаотичен, че сам по себе си е с нарушена линейна структура (написан като

„пунктир“ или на „зиг-заг“). В идеалния си вариант нелинейността би трябвало да

сигнализира на читателя, че след всеки окончателен прочит всеки един текст или

фрагмент от текст се разклонява, по-точно се разтваря като ветрило: за по-

нататъшното си четене субектът открива няколко възможни вектора или маршрута,

по които да продължи. Или хипертекстът провокира поредица от дилемни


ситуации: какво да чета оттук нататък?

Кога обаче понятието „хипертекст“ влиза в противоречие с понятието

„писмен текст“ на М. Маклуън? Когато изведем ключовата за настоящата текстова

метаморфоза дума „система“. Системата, в случая лингвистичната система, е

съвкупност от възможности, съдържащи се във всеки естествен език. Конкретната

лингвистична единица може да се интерпретира чрез друга, думата може да се

дефинира чрез друга и т. н. Тоест, ако Маклуън сравни писаното слово като буквен

наниз с редиците на човешките зъби, би трябвало всеки един зъб да бъде подменян

с друг или да влиза в различни конфигурации с другите, което от чисто

физиологична гледна точка е невъзможно. Писаното слово не е съвкупност от

възможности за безкрайни комбинации (дори в рамките на едно изречение).

Докато системите може да са крайни, но във всички случаи са необозрими.

Напълно по логиката на спиралата. Спираловидното движение започва от

инфинитива (ad infinitum) и продължава до безкрайност, в зависимост от волята на

писателя/читателя. Истина е, че всяко произведение се извежда от даден подбран

речников фонд и съответната граматика. Следователно, ако разполагаме с речника

на Юрген Хабермас би трябвало да можем да напишем и „Теория на

комуникативното действие“, и „Философия на езика“. Остроумни и находчиви

кибер-езиковеди изследваха наскоро съвкупността от изказвания и официални

обръщения на Симеон Сакскобургготски и с цел да изготвят специално помагало -

самописачка на речи в „царски“ стил (вж http: //free.bot.bg/simeonsk):

Алгоритъм за царски речи действа безотказно. Според създателите на

остроумното помагало то осъществява директна връзка с вътрешномозъчния

предавател на премиера. Фразеологичните комбинации са 10 000. Че електронния

мозък не отстъпва на биологичния, демонстрира фразата: „Не зависимо от това

създаването на програмата на кабината ще продължи, надяваме се, да ни следва и в

тезата за непрекъснатото повишаване на жизненото равнище на нашия народ. “

Програмният продукт се нарича СИМП генератор. Инициалите означават:

случайно изречение от моделираната проза. Приложено е указание за използване:


Избирате едно случайно четирицифрено число, например 2467, след което

прочитате фраза 2 от модул А, фраза 4 от модул Б, фраза 6 от модул В и фраза 7

от модул Г. В резултат ще получите едно СИМП изречение. Прибавяте още

няколко четирицифрени числа и съставяте СИМП абзац. Няколко СИМП абзаца и

речта ви пред парламента (кабинета) е готова. Комбинациите са 10 000. След тези

указания следва съдържанието на модулите:

А В

1. Вервайте ми 2. От друга страна 3. Очевидно 4. Когато му дойде времето, ще кажем, че 5. Следователно 6. В този аспект 7. Имайки предвид това 8. В условията на започващата световна репресия 9. Независимо от това 10. Като се има предвид конкретната цел

1. Трябва да спомогне за образованието на 2. Представлява изключително интересен пример за 3. Ще продължи, надяваме се, да ни следва 4. Ще послужи, надяваме се, за 5. Ще получи, може би, интересна реализация чрез 6. Навярно издига стойността на 7. Качествено променя отношението към 8. Предизвиква напълно оправдан интерес във връзка с обогатяването и утвърждаването на 9. Показва значенето на някои други такива и едновременно с това необходимостта от 10. Изисква конкретни знания, за да се стигне до

Б Г

1. Въпросът, който възниква в процеса на работата ни след формиране на националното движение 2. Началото, което положихме с появата на националното движение 3. Основният белег на националното движение 4. Успехът, която постигнахме на изборите 5. Създаването на програмата на кабинета 6. Трудът, който вложихме за създаването на националното движение

1. Тезата за непрекъснатото повишаване на жизненото равнище на нашия народ 2. По-подходящото прилагане на нашата програма в живота 3. По-продуктивното мислене и действие 4. Практичното начало в нашата работа 5. Критичното начало в рамките на 800-те дни 6. Правилната и трезва оценка на бъдещото положение в страната и света


7. Базата, върху която се гради успехът на прогреса 8. Напълно интегрираната работа на всички министри 9. Мисията на нашето управление 10. Плодотворната работа, която извършихме от 17 юни насам

7. Предварително определените цели и задачи - просперитет на всички граждани 8. Появата на нови, още по-прогресивни и икономически обосновани отношения 9. Бъдещото развитие на обществените отношения по такъв начин, че това да бъде удовлетворително за всеки 10. Действително по-голямата ефективност от отношенията между националното движение и останалите наши политически партньори.

Точно това преследва и хипертекстовата система – разрешава на всеки да

стане автор. Само че текстовете на са лингвистични системи. Те съкращават

безкрайността и неопределеността на системата и формират закрит универсум,

завършено културно поле. Текстовете не са и енциклопедични системи: романът

„Параграф 22“ може да се интерпретира безброй пъти, но е неспособен да ни

информира нито за биографията на Уди Алън, нито за формулата на живака.

Хипертекстът може да съществува като текст само доколкото се основава на

азбуката. Той е добър за работа в система, под формата на справочник или

енциклопедия, но не продуцира текстове за четене.

Във виртуалния сюжет на хиперлитературата са заложени и сериозни

психологически последствия. Безвъзвратното обезкореняване дори на класическата

литература вече е възможно благодарение и на заложените в хиперсистемата

механизми за експерименти от страна на психологически неудовлетворения

читател. Умберто Еко ни провокира към размисъл с подобен експеримент върху

„Война и мир“5: с помощта на интерактивния хипертекст читателят може да не

приеме ухажванията на негодника Анатолий към Наташа Ростова, може да го убие,

5 Еко Умберто. Бъдещето на книгите // Култура, XL, № 23, 7 юни 1996, с. 10-11. Също и в: Eco, Umberto. Internet to

Gutenberg: A lecture presented by U. Eco at the Italian Academy Studies in America. 1996. Available from:

http://www.columbia.ed/cu/casaitaliana/internet.htm; Эко, Умберто. От Интернета к Гуттенбергу: текст и гипертекст:

Лекция. Моск. Госуд. Унив. 20.05.1998. Available from: http://iner.net.ru.808./10/32.htm; Эко, Умберто. От

Интернета к Гуттенбергу: Текст и гипертекст // Общество и книга: От Гутенберга до Интернета. Москва, 2000, с.

275-279.


може да омъжи Наташа за княз Андрей, който пък да не умре и да живее с

героинята до дълбоки старини. Може Пиер Безухов да убие Наполеон или

Наполеон да победи Кутузов. Вярно е, че хипертекстовият роман разрешава

изобретателността и ексцентричността, насърчава свободата и въображението. Но

само класическият, написаният върху хартия роман „Война и мир“ може да покаже

как се живее и мисли в реалността, под „принудата“ на уроците за живота и

смъртта, според закона на Джон Лок за необратимостта на съдбата.

Съгласно принципа на „огледалната симетрия“ новите текстови форми

автоматично моделират ново читателско поведение. Проблемът за

метаморфозата на възприемането днес вече се усложни, след като Умберто Еко

произнесе своето „Медиумът предхожда съобщението“, което означава ни повече,

ни по-малко, че новата медия очаква не просто адаптирано, а бързо, екстремно,

хиперболизирано рецептивно поведение.

Както изследванията, така и практиката показват, че една нова медия никога

досега не е изместила старата медия. Но новите медии променят формите и

функциите на старите. Когато казваме, че на компютърния екран отново се „чете“

трябва да сме наясно какво променя в четенето електронната среда, какво усилва в

процеса компютърната екстензия. Предвид метаморфозите на текста като субект в

писмената екранна комуникация можем да диференцираме усилване както на

позитивите, така и на негативите в читателското поведение. Сред усилените

позитиви ще посочим:

* максимално до абсолютно задоволяване на информационните

потребности;

* неограничен избор на текстове;

* индивидуален контрол на времето;

* възможност за многократна рекомуникация;

* съпоставяне с други източници на информация (особено при хипертекста):

* възможност за анализиране на текстове (паузи за замисляне);

* водене на записки, конспект върху прочетеното (при екранното четене -


директно върху екранното поле).

Кои негативни аспекти на традиционното четене може да усили

компютърната среда? Засега можем само да ги предпоставим, а доказването им ще

принадлежи на практиката. Традиционно приетият негатив на писаното слово,

прехвърлен и върху четенето, е неприязънта на Платон към буквите, които според

него ще направят учащите се забравящи, защото няма повече да упражняват

паметта си, а ще се доверяват на написаното и ще се опитват да си припомнят чрез

външни знаци, а не чрез силата на вътрешната си същност. Доста по-късно

откриваме ръкописа на Йохан Готфрид Хохе. озаглавен „Доверителни писма за

днешната приключенска страст към четенето и за влиянието му върху

намаляването на домашното и общественото щастие“. През 1460 г. (веднага след

изобретението на Гутенберг) един монах от Южна Германия си записва, че лошото

ще дойде, когато новата практика на книгопечатането открие пред очите на хората

и лошите, и греховните ръкописи, че книгопечатането ще донесе вреда и за

изкуството на писането. Пак с негативите на четенето са свързани и медицинските

трудове „Относно здравето, на хората на умствения труд“ на Самюел Огюст Тисо

(1768 г.). „Заболяванията на литераторите и учените“ на Хер Николай Херкенл (1790

г.) и „За книгите, при преработката на които са умирали учени“ на Йохан Адам

Бернхард (1718 г.).

Екранното четене реално може да усили практиката на немотивираното,

случайното, небрежното четене, описана в книгата „Приспособяване на

грамотността“ на Ричард Хогарт (на фр. ез. „Култура на бедняка“). Това е четенето,

което не се „брои“, четенето на текстове без литературна или научна стойност, и

неговото качество се определя от типа потребление, което предполага случайно,

спонтанно, инцидентно, повърхностно. Четенето на „отворените“ хипертекстове

пък може да хиперболизира традиционните за читателя болести „плагиатство“,

„компилаторство“, „цитатничество“, „ерудитство“. В допира до огромния масив от

информация в мрежата плагиатството може да се оневини вече като невинен

„информационен обмен“ или като „адаптирано чуждо знание“ със съзнанието, че


първоизточникът бързо е изчезнал в „паяжината“ или пък че друг едва ли ще

стигне до него. Ако плагиаторът бъде разобличен, не му остава нищо друго освен

да възкликне: „Проклети да са онези, които преди нас са изрекли нашите мисли!“.

Компилаторът в мрежата е максимално облекчен, в сравнение със своите

предшественици, въоръжени с „лепило и ножица“. Разполагайки с колосална база

от „анонимни“ разпечатки, мрежевият „автор“ се втурва сръчно да комбинира, да

разбърква „остапбендерски коктейли“ от полусмлени чужди идеи (Ив. Славов), от

подхвърлени фрагменти и „откачени“ от системата мисли и да ги публикува от свой

„адрес“. Цитатничеството, характерно като цяло и за постмодерната литература, е

вече не толкова демонстрация на информираност и ерудитство, колкото липса на

време за „обработка“ под натиска на компютърния хронометър или от липса на

собствена мисъл, ангажирана с другата мисъл, с подозрението, че е изпреварвана

някъде от някого.

Като маниер на четене и на мислене цитатничеството представлява усилване

на практиката на маркирането – първоначално с цветен текстмаркер върху

хартията, а впоследствие – с команда върху компютърния екран. Маркирането, за

разлика от конспектирането , резюмирането и реферирането, не е извличане на

основното в кондензиран вид, а отрязване на най-подходящото или най-доброто.

Тази практика е не просто отклонение, а подмяна на логиката на дедуктивния

подход с логиката на изрезката и на клипинга.

Хипертекстовото четене актуализира и практиката на „обратния цитат“,

наблюдавана при опитите да се включват собствени мисли в репликите на героя

или на чужди думи в авторовите размисли. „Обратно цитиране“ имаме още при

Платон, който „проследява“ диалога на Сократ, в резултат на което недоверието на

самия Платон към писаното слово често се преписва като специфично за Сократ.

„Обратно цитиране“ от най-ново време демонстрира и проф. Иван Славов, който

приписа на Блез Паскал два свои афоризма: „Дай на глупака криле и той ще тръгне

да мете с тях улицата“ и „Който много пояснява, обижда“. За случаите на „обратно

цитиране“ литературоведите предлагат ограждане с „обратни кавички“ - което е


изискване за научните комуникации. Но как да се отбележи и означи и дали някой

ще го спазва при „съавторската“ игра на хипертекст?

А хипертекстовото четене действително е игра, деструкция и конструкция на

„бриколажи“ (фр. bricolage – самоделно устройство за интелектуална игра), на

потоци и скелети от текстове. Но това игрово поведение съвсем не е

хиперболизйрана версия на „бързото четене“. То е рефлексия на „интерактивното“

поведение на телевизионния зрител с дистанционно управление в ръка.

Дерегулацията на медиите от 80-те години предложи богат Channel Repertoire

(репертоар от канали), който доведе до появата на индивидуални техники на

разпокъсване, на раздробяване на екранния поток, до формиране на трайно гъвкаво

зрителско поведение. То беше определяно и като селективно, и като активно, а

самите „прескачащи“ техники получиха и адекватни имена: sweitching, zapping,

grazing, flipping, zipping.6 Но тези прескачащи от канал на канал зрители се

отличават с особено повърхностен стил на възприемане на медиаинформацията.

Уловените чрез grazing, zapping късчета информация не са предназначени за

задълбочена обработка, а по-скоро за „игрово изпразване от смисъл на

прескачаните програми“ (К. Дьолкер). Този стил на телевизионно потребление се

провокира и от емоционалната наситеност на програмите: вниманието се задържа

там, където ексцентричността, невинността, актуалността, нагледността са в

изобилие. Същата емоционалност на информационния глад, както видяхме, се е

прехвърлила и в Интернет.

Усещането за удобство на посочените зрителски техники тук прераства в

усещане за освободеност, в самочувствие за власт над текстовете, в непокорност

пред възпитанието в подчиняване на един автор или една медия. С това нарастват и

6 Специална терминология на формите на движение по каналите (Chanel-Hopping) в зрителското поведение:

„sweitching” (навикът да се сменят нагоре-надолу каналите с помощта на дистанционното управление, да не се

следи нито едно предаване от начало до край, а за кратко време да се маркират всички протичащи паралелно

предавания), „zapping” ( превключване на друг канал и смяна на предаването, особенно за избягване на

рекламите; също и прескачане на рекламата при записване на програми чрез натискане на бутона за пауза),

„grazing” (преравяне на всички канали, които са на разположение, опоскването им в търсене на нещо интересно),

„flipping” (избягване на рекламния блок с прескачане на друго предаване), “zipping” (бързо превъртане на

записани програми, гледани на видео, за избягване на рекламните блокове). Виж повече в: Буркарт, Роланд. Наука

за комуникацията. В. Търново: ПИК, 2000, с. 252-256.


предпоставките за девиации в задълбоченото и последователното четене:

практиката на щракане с дистанционното пред телевизионния екран, продължена

от кликането с мишката върху компютърната страница правят „културата на

нетърпението” и внезапното прекъсване на нечий словесен поток основни белези

на модерния синкретичен тип читателско поведение. И никак не е случайно и

самоцелно откритието, което направи Клео Протохристова в етимологичния си

анализ на стандартния и емблематичен за екранното четене термин „Browsing“7

който в едно от значенията си на английски език означава и „пощипвам трева“,

„бръскам“ като коза, аналогично на телевизионната консумация, където

императивът е „превключване“, фундаменталното предписание за четенето в

мрежата се оказва, че е „поскането“. Което автоматично внушава съвсем не

оптимистични мисли за четенето чрез browsing – сблъсък между двете

комуникационни парадигми на линейното и нелинейното четене.

Показателно за актуалността на този сблъсък е впечатлението, което проф.

Богдан Богданов сподели на международната конференция „Четенето в епохата на

медии, компютри и Интернет”: „Когато минавам от книга към книга и от човек на

човек, и от мечта на мечта, и от сън към сън, аз се движа сред двойни текстове, в

които винаги има нещо конкретно и в същото време се споделя някаква парадигма.

А когато търча по това, което ми предлага Интернет, общо взето попадам на една и

съща парадигма, т.е. аз не общувам. Важното при преминаването от текст към текст

е смяната на парадигмите, а в четенето важното е секвенцията”.8

Въпреки че днес психологичната функция на компютърната реалност не е

разкрита, наличните индикации за дискомфорт и отклонения от традиционното

познавателно поведение наложиха извода за различното функционално

предназначение на културата на печатния текст и културата на компютърната

страница. От една страна, в печатната (а около нея е и живата) културна реалност

7 Протохристова, Клео. Книгата и четенето в контекста на постгутенберговото състояние // Лит. вестник, Х, №14,

12-18 април 2000, с. 9. 8 Богданов, Богдан. Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет // // Лит. вестник, Х, №10, 8-14 март 2000,

с. 9.


четящият участва в „игра на знания”, осъзнава различни парадигми и светове, а

компютърната реалност е просто част, отрязък от неговото време, просто ниша за

ежедневно търсене. Субектът тук е предимно ученият. От друга страна,

компютърната реалност, сама за себе си, е различна и от света на печатната

култура, и от живата реалност, защото не отразява социалната действителност, а е

свят на произволното, анонимното, свят на нетрайното и архаичното. За разлика от

литературната, хипертекстовата реалност не предполага катарзис. Функционалното

й предназначение е „информационната игра”, а нейн потребител е нелитературната

маса, която ежедневно търси текстове за развлечение, за релаксация или просто за

адаптация.

Компютърно-екранната комуникация изисква владеене на играта в целия й

спектър: от прякото участие и хиперспейсното сърфиране, през безучастното, но

интересно гледане, до гледането с други цели. Въвличането, за разлика от

телевизията винаги е гарантирано. Независимо дали е съзнателна интерактивност

или скитничество. Можем да посочим няколко девиации в „игровото“ четене:

* тотална „карнавализация“ на дейността - докато по дефиниция „играта“ е

състояние на безкористно занимание, пауза, която прекъсва еднообразието на

ежедневните задачи, карнавализацията е завладяване на цялото ежедневие от

играта: откакто властта се премести от комуникатора към реципиента, се

осъществи мечтата на К. Маркс – оръдията на труда и средствата за производство са

вече в ръцете на производителите, установи У. Еко в статията си „Съществуването

като безкраен карнавал“ (сп. „Курие ентернасионал“, март 2001); в резултат на

тоталната компютъризация и на повсеместните дисплейни текстове,

професионалната дейност се сля с играта: вече не свободното, а работното време се

карнавализира:

* скитническо четене – типично за залуталия се в хипертекстуална или по-

точно мултимедийна среда, където обучаващият се не е подготвен нито откъде да

започне, нито как да чете, просто защото отсъства учителят - навигатор; „user“ -

скитникът е започнал като пътешественик, хиперболизация на „гласа на


желанието“ за пътешествие, породено от срещата н виртуалния текст9 воайяжиста,

мобилният, „седящ“, понесъл се да емигрира през „стелажите“, номадстващият в

лабиринта на виртуалната библиотека; това е практиката на игровото четене, от

което не се очаква никаква реална полза; но и хаосът на безцелното, безтелесното и

безтегловното изчезване на четенето като практика;

* четенето като „дисплейна демокрация“ – сравняването на литературното

творчество като компютърна игра премахва „цензурата“ на авторството, на жанра,

на завършеното произведение, на ценностите и нормите, а налага пародийното

като цел, инструменталното (конструкторско-инженерното) като ценност и

електронният ритъм като поетика на литературата; читателят се превръща в

„цербер“ на „хартата за правата на хиперсистемата“, а правото му на свобода за

изход от киберспейс се превръща във функция.

Културата на компютърната страница освобождава в най-висока степен

зародилата се в постмодерната печатна култура тенденция на т. нар. триумф на

коментарите. В условията на хипертекстовата комуникация тази тенденция

провокира появата на хиперболизирани форми и маниери на читателско

поведение. Нейните корени бихме могли да открием в усилията за прецизиране и

концептуализиране на академичните тестове, на научните издания, подплатени с

бележки под линия, препратки, библиографски списъци, коментари и критични

статии. Респективно, четенето на научна литература предполагаше концентриране

на читателското внимание първо върху пристатийната или прикнижната

библиография. Защото не е тайна, че опитният професионалист умее само чрез

поглед върху използваните източници да прецени не само дали си струва да се чете

публикуваният текст, а и в известна степен да реконструира неговото съдържание.

Имитацията на академичните маниери заедно с безграничната свобода на

съвременния потребител на информация да коментира и интерпретира и научни, и

художествени произведения могат да изместят центъра на тежестта при четенето в

хипертек-стова среда. Когато публикуваният оригинален текст отстъпва по обем на

9 Личева, Амелия. Четенето: гласове на желанието // Култура, № 38, 29 септ. 2000, с.12.


съпътстващия го материал - коментари, статии, интервюта, биографични и

библиографски препратки, същинският текст става просто повод за разговор,

предмет на изследване, анализ или ново творчество. Читателското внимание се

насочва към коментарите и препратките, а основният, каноничният текст по

парадоксален начин се превръща в тяхна илюстрация. Публикуването на

традиционни книжни издания, изобилстващи с паралелни и паратекстове,

подготви по естествен път нелинейното четене в хипертекстова среда. Като пример

за превъзходството на коментарите, пояснителните бележки, интерпретациите и

всякакви други съпътстващи материали можем да посочим изданието на

Аристотеловата „Топика“10. От общ обем 439 страници печатен текст оригиналното

произведение заема 213 страници. Останалото е научен предговор (5 стр.), критика

и интерпретации, представени от седем автори (134 стр.), коментар към текста (49

стр.), библиография, списък на съкращенията и символните означения, именен и

предметен показалец (27 стр.). Нелинейността, фрагментарността и

синкретичността на четенето на подобно издание е подготвена и провокирана от

множествеността и откритостта на сценариите за четене.

Бихме могли да посочим поне три сценария, по които четенето на

хипертекстове се отклонява от първоначалната си линейност: „четене около“,

„четене вместо“ и „четене в кръг“11. Един художествен текст, отразен и

интерпретиран в стотици коментари, обзори, сборници и справочници и поставен

в хипертекстова среда, добива облика на мозаечна окръжност, която по принципа

на калейдоскопа може да се преобразява в забавни и живописни конфигурации.

Четенето се отклонява от центъра (автентичния текст) не поради появата на нов

качествен коментар, а просто заради количеството все по-нови и нови асоциации,

които поражда всяка ключова дума от изходния текст. Движението на читателя е

отворено за отклонения по следната схема:

10

Аристотел. Топика. София: Захарий Стоянов, 1998. 440 с. 11

Михеев, А. Вокруг, около и вместо // Иностранная литература, 2001, №3, с. 156-159.


Въпреки че говорим за отклонения от авторовата „магистрала“, тук те не са

невъзвратни. В центъра на читателското внимание е основният текст, от него в

различни посоки се „разбягват“ различни и непресичащи се асоциативни

коментари, но пътят назад, към изходния текст, е винаги гарантиран.

Отклоняване от линейността при компютърноекранното четене се забелязва

и при търсене само на коментари, на реферати, резюмета, на обзори и дайджести,

които в голямата си част се оказва, че се отнасят не толкова към автентичния

авторски текст, а към други коментари. В този случай читателят тръгва по пътя на

хипертекстови асоциации, прикачени една към друга подобно на синджир,

автентичният текст е само повод, а коментарите израстват един от друг като клони

на огромно дърво. Сценарият на подобно алтернативно четене следва друга схема, в

която изходният текст отсъства:

Третият тип нелинейно четене е в най-голяма степен освободено и отворено

за внезапни обрати. Докато предходните два типа четене бяха центробежни,

четенето в кръг е центростремително. Наблюдава се при хиперкомуникативна

среда, изобилстваща с несвързани коментари и вторични текстове около

неизвестен, неточно идентифициран или нелокализиран, дори несъществуващ

първичен текст. Единствената нишка, която следва читателят, са повтарящите се


мотиви, фрагменти и най-често - препратки към едни и същи публикации.

Визуализацията на този тип четене показва, че движението на читателя не е нито в

лабиринт, нито по периферия, нито по спирала, а по принципа на компютърните

провокативни игри „върви нанякъде, не знам накъде и направи нещо, не знам

точно какво“:

Въпреки че е центростремително, четенето в този случай не разполага с

център, а допуска, предполага, търси център. Центърът (автентичният текст или

фундаменталният факт) съществува виртуално, само върху усещането, че има

„нещо“, което е обкръжено от толкова много намеци и знаци. Рискът при четенето в

кръг е невъзможността да се открие правилният път, който да приближи

максимално читателя до обозначения център. Дори само на основата на посочените

три схеми на отклонения от линейното четене можем да си позволим едно

оперативно заключение. Докато традиционното четене се извършваше

постъпателно, последователно и по непрекъсната спирала, прочитът в Интернет се

трансформира в четене на извадки, прескачане от фрагмент на фрагмент в

различни посоки, без дискурсивна рамка и без опората на единствения автор и на

смислоподдържащия контекст. Във всеки един миг читателят може да превключи

към друг тип игра, за да бъде въвлечен в нов лабиринт и дори в турбуленция, в

зависимост от това коя от посочените схеми ще се „отвори“ с прочита на току-що

открития текст.

Ако продължим с парадигмата на играта, ще установяваме непрекъснато, че

четенето като четене, още повече - като четене за познание, не е нито нелинейна,


нито прескачаща, нито скитаща, нито карнавална практика. Когато наричаме

участието в хипертекста четене, забравяме едно много важно обстоятелство.

Човешката психика е приспособена от хилядолетия към последователно

възприемане на информация (макар и в първобитния си вариант възприемането да

е било полисетивно „хипертекстуално“). Когато четем голям текст (техническа или

философска книга), ръководство за ползване на Мрежата или дори пояснителна

забележка, хипертекстуалните маниери съвсем не на място (не и според

програмиста) ще ни разсейват. През всеки 5-10 думи се сблъскваме с препратка към

някакъв URL. Проследяваме я и попадаме на ново „царство“ от препратки.

Хипертекстовите системи могат да се сравнят с книга, при която в края на всяко

изречение има предложение за прескачане към друга страница или към друга

книга. Което при четенето за справки може да е полезно, но противоречи на

механизма на познанието. Вместо спирала наблюдаваме „ризоматика“ на

познанието.

Съществуват и технически неудобства на екранното четене. Известно е,

че човекът е с физиологическа нагласа ла чете стандартен текст със скорост 400

думи/min, а при възприемане на устна реч от телевизионни или радиопредавания

скоростта е 135 думи/min. Скоростта на четене от компютърния монитор е някъде

по средата, т. е. ефективността на четенето се понижава. Задържащият фактор тук е

самото око, което не се съвместява с:

* разделителната способност на екрана – екранното изображение не е

непрекъснато , а се състои от дискретни потрепващи точки (пиксели), които се

появяват и изчезват с определена честота; най-добрите монитори към 2001 г. са с

резолюция около 60 пиксела на сантиметър, а за сравнение – един офис-принтер от

среден клас отпечатва 300 пиксела на сантиметър;

* екранната страница е видима благодарение на самоизлъчваща се светлина,

за разлика от хартиената страница, която се чете благодарение на отразена дневна

или изкуствена светлина, най-съразмерна на функционирането на зрителния

анализатор на човека;


* непрекъснатите проблясъци, отразяващи външната светлина (затова в

Масачузетския технологичен институт кабинетите са със затъмнени прозорци и с

инсталирани индивидуални лампи за всяко работно място);

* информацията от дисплея е оптическа, а не семантична, и в чисто

физиологично отношение активира зоната на анализа на оптичните сигнали в

човешкия мозък и изисква нови форми на преработка на сигналите,

несъществуващи засега в главния мозък;

* естетическия дискомфорт – текстовете са форматирани по

„неергономични“ параметри, както по отношение на интервалите и

подравняването, така и по отношение на стандартните и предизвикващи досада

шрифтове от типа Times или Arial;

* неадекватната за четене форма на екрана - той имитира телевизионния, т.

е. представлява лист с формат А4, завъртян на 90 градуса, и следователно е

предназначен за „гледане“.

Факт е, че традиционното четене е тип „асоциална дейност“, откъсната от

реалния контекст. Аналогично на него трябва да признаем, че четящите от екрана

са „асоциални“ същества, с допълнението, че те са вече елементи от „изолираната

общност“ в електронна среда, хипербола на телевизионната общност в изолация.

Американската специалистка по популярна култура Лаура Бергхайм смяташе, че

телевизионната комерсиализирана действителност образува затворена от

обществото „кабинетна култура“ на самотници, които общуват с реалността

посредством технически новости. Абрахам Мол пък огради „новия социален атом“

със „стената на комуникацията“, израз на подмяната а отношенията ни към другите

с отношения към техните технически посредници, и предрече съдбата на

електронната галактика като „глобално село, но село на безлични хора“12. Сега,

когато читателят е „user“, прикачен към мрежа по която се сърфира, стената на

комуникацията е глобална. От една страна, компютърният труд е със самотен

12

Мол, Абрахам. Стената на комуникацията // Пробл. на културата, 1995, №70, с. 13.


характер и понеже е интензифициран до краен предел, открива идеални условия за

социална изолация. От друга срана, самите „потребители“ или „трудещи се“ са

удовлетворени и заразени от изолацията и не могат да се откажат от общуването с

информационната техника. Тоест, сблъскваме се с хиперболизирана

асоциалност. Това ново „асоциално животно“ е плод на комфорта и

интелектуалните екстри, неимоверно увлечен от изкуствения интелект и от

еуфорията на свързването и контактността. Ето един пример за главозамайване от

контактността: „Виждали ли сте току-що родено конче, което потрепва с тънките си

изящни крачета, оглежда се, подушва света чрез тревата, сеното и всичко около

себе си.... то подава себе си като връзка на всичко около себе си и се включва във

великата верига на контактността на живота... чрез медиите човек осъществява

генетично заложения у него космически талант да приема и изпраща информация,

талант за контактност“13. Вярно е, че човешкият фенотип е метаморфоза на всички

контактни зони в които попада, но се превръща и в мутация когато надделява

контакта над посланието, когато се общува заради самото общуване, когато

нараства безразличието към съдържанието, а словесната игра погълне смисъла, т.

е. когато се превърнем в роби, подвластни на изначалната си потребност –

контактността.

Един по-обстоен психологически анализ на цялата интернет култура би ни

позволил да идентифицираме още множество фактори на отклоненията в

читателското поведение, сред които са автокомуникацията, самопубликуването,

дискусионната практика, практиката на псевдонимите и анонимността. Всички те

се приемат за допустими, за нормални, а не за рискови и пораждащи девиации,

когато на интернет се гледа просто като на паралелна култура, която генерира нови

средства за личностно развитие на традиционно асоциалните типове, на тези,

които по една или друга причина се затрудняват да се развиват единствено на

основата на персоналните си природни дадености и на социалните си постижения.

13

Николов, Блажо. Медиите и човекът: Философско-публицистични аспекти. // Междунар. отношения, 1999, №4,

с. 86.


ББииббллииооггррааффиияя ((RReeffeerreenncceess))

Бодрияр, Ж. След утопията: Примитивното общество на бъдещето. – В: В края на века. София, 1998, с. 178-189.

Эко. Умберто. От Интернета к Гуттенбергу: текст и гипертекст. http://inter.net.ru/8080/10/32.htm

Культурология XX века: Словарь. – Санкт Петербург: Унив. Книга, 1997. 631 с.

Личева, Амелия. Четенето: гласове на желанието. – Култура, №38, 29 септ. 2000. с. 12.

Мол, Абрахам. Стената на комуникацията. – Проблеми на културата, 1995, №70, с. 7-17.

Николов. Блажо. Медиите и човекът: философско-публицистични аспекти. – Международни отношения, 1999, №4, 81-98.

Протохристова, Клео. Книгата и четенето в контекста на постгутенберговото състояние. – Литературен вестник, Х, №14, 12-18 апр. 2000, с. 1, 9.

Прохоров, А., К. Разлогов и В. Рузин. Культура гредущего тмсячилетия. – Вопросы философии, 1989. №6, 17-30.

Date post:	30-Jul-2016
Category:	Documents
Upload:	milena-tsvetkova
View:	221 times
Download:	1 times

Deviation in the Screen Reading (2002)

Documents