1

РЕЗЮМЕТА НА НАУЧНИТЕ ТРУДОВЕ

на гл. ас. д-р Елизабет Димитрова Йонева

Представени за участие в конкурс за заемане на академичната

длъжност „доцент“, професионално направление 3.3. Политически

науки, научна специалност Политология (международни отношения и

външна политика: енергийна сигурност), които не са използвани в

конкурс за академична длъжност „главен асистент“

I. МОНОГРАФИИ, СТУДИИ И УЧЕБНИ ПОМАГАЛА

1. Йонева, Ел. Черноморският регионализъм: предизвикателства и

перспективи. Издателство „Факел“. С., 2017,ISBN 978-954-411-248-6.

Резюме:

Монографията е ориентирана към осъществяване на анализ на политиките на

държавите от Черноморския регион по отношение на неговото развитие, със

специфичен фокус върху изградените до момента модели на сътрудничество в

рамките на тази зонас оглед на очертаването на тяхното актуално състояние и

извеждането на предизвикателствата и перспективите пред тяхното по-нататъшно

еволюционно разгръщане. Актуалността на темата е иманентно обвързана и с

лансирането на черноморския компонент сред приоритетите на българското

председателство на Съвета на ЕС през 2018 г. През последните години

Черноморският регион се изправя пред кардинално нови предизвикателства, както с

оглед на проблемите, предизвикани от Кримската криза и нейните преливащи ефекти

върху отношенията между Русия и ЕС, така и поради компликациите, генерирани в

резултат на липсата на сериозни успехи на изградения модел на черноморско

сътрудничество. В стопански план ефектите от световната финансова и

икономическа криза върху черноморската зона влизат в комбинация с наложения

режим на санкции в руско-европейския обмен, чието негативно въздействие

допълнително утежнява бизнес климата в региона.

2

За черноморските държави днес от ключово значение се явява необходимостта

от тяхното структурно приспособяване към новите реалности. Несъмнено на фона

на осъществените трансформации в регионална плоскост през изминалите години,

извеждането на преден план на въпросите за черноморското сътрудничество

изглежда напълно естествено. С оглед на това релевантната тема за перспективите

пред развитието на черноморското пространство следва да привлича все по-сериозно

внимание на международно, регионално и национално равнище и да генерира нови

импулси за разгръщането на по-пространен дебат по проблемните аспекти.

Черноморските въпроси излизат все повече на челно място в политическия дневен ред,

най-вече поради императивността на предприемането на решителни действия за

атакуване на игнорираните от дълго време проблеми. Именно това се явява

определящо и при мотивировката за избора на фокусирането на монографичното

изследване върху тази тематика, тъй като несъмнено и в българската научна

литература е налице необходимост от изготвяне на детайлни проучвания на

черноморската регионална динамика.

Анализът е принципно ориентиран към изследване на състоянието и

потенциалните възможности за развитие на Черноморския регион. Той се разглежда

както по линия на усилията за изграждане на регионални структури, така и през

призмата на геополитическото съперничество, което позволява да се изведат

конкретни модели на конфронтация или сътрудничество. Изследването изхожда от

виждането, че изучаването на черноморската проблематика изисква прилагане на

комплексен и мултидисциплинарен подход. Самата същност на тематиката

предполага мобилизиране и използване на знания и концептуални конструкции от

различни научни сфери – международни отношения, история, география, икономика и

др. В тази връзка анализът се базира на специфична визия, съобразно която като

основополагащ подход е възприет пространственият – придаването на подобен тип

измерения на политическите процеси е особено характерно за анализите от

регионален вид. Така в хода на проучването проблемите се разглеждат и третират

на регионална и национална плоскост.

При прегледа на научната литература по проблематиката се констатира, че

на национално ниво е налице по-скоро частично представяне на черноморските

въпроси от изследователите, което води до наличие на скромни по обем продукти на

детайлна проблематизация. Това до голяма степен предоставя възможност за

задълбочено разбиране на определен фрагмент, без обаче да може да се види неговата

3

взаимовръзка с останалите елементи в черноморската картина. Друга съществена

особеност, и то не само на българските, но и на световните изследвания в тази

област, се явява наличието на известни идеологически пристрастия или национално

обусловени възприятия, които провокират едностранчиви и ангажирани заключения в

защита на определени икономически и политически интереси. Подобна ситуация

обаче е напълно нормална с оглед на това, че през последните години черноморската

проблематика във връзка с изпъкващите елементи на стратегическо

противопоставяне в региона се превръща във все по-силно политизирана тематика. В

тази връзка се налага необходимостта от прилагане на внимателен подход, основан

на съпоставяне на информацията и търсене на баланс между очертаните крайни

гледни точки.

В структурно отношение първата глава на монографичния труд е посветена

на представянето на основните направления на изследване и на концептуалните

конструкции по черноморската проблематика. При очертаването на

изследователската перспектива като цяло се отбелязва, чепо-сериозна активност в

изучаването на Черно море можем да регистрираме в сферата на природните науки.

Причината за това се дължи на факта, че в контекста на географията или

биологията водният басейн е единно пространство, каквото обаче той все още не

представлява от политическа гледна точка.В тази връзка океанографските,

фаунистичните, флористичните, геоморфоложките, хидрологичните и т.н.

проучвания на Черно море са изцяло необременени от идеологически наноси или

политически конструкции, тъй като те са слабо съобразени с националните гранични

разделения.

Хуманитарните науки обаче са далеч по-силно обвързани с третирането на

черноморската тематика през чисто националната перспектива. Това е особено

видно по линия на историческите и политическите изследвания. За разлика обаче от

пространната и доминираща като количество литература, фокусирана върху

историята и културата на отделните черноморски държави и народи,

политическите изследвания имат доста по-скромен дял на общия фон. Като цяло

заниманията с проблематиката се явяват по-скоро модерно явление, разгърнало се

основно след края на Студената война. Въпреки опитите на видни изследователи да

докажат, че назад във времето е съществувала обща черноморска идентичност,

която сега следва да бъде възстановена, фокусите на научната литература не

предоставят доказателства в такава посока.

4

Именно с края на Студената война и двуполюсния свят започват и мащабните

политически и стопански трансформации в черноморското пространство. С

премахването на разделителните линии следва да се отворят множество нови

възможности за сътрудничество, но като цяло желанието за изграждане на

регионални обединения и формации далеч не е голямо. От една страна за новите

държави в тази зона те биха били средство за първоначална легитимация и за

утвърждаването им като политически играчи. От друга страна обаче обвързването

им с регионална идентичност не се явява толкова привлекателно като идея, тъй като

повикът на деня за „завръщане в Европа” има далеч по-притегателна сила. Така

единствено разгръщането на Черноморското икономическо сътрудничество се явява

плаха стъпка в такава посока, но и то не е посрещнато с голям ентусиазъм от

повечето участващи държави. „Вътрешният” интерес към развитие на Черноморски

регион е доста слаб до голяма степен и поради това, че и „отвън” тенденциите на

възприемане са сходни.

Привлекателността на тематиката, свързана с Черноморския регион, е

провокирана обаче на следващ етап от превръщането на Черно море в граница на

НАТО и ЕС. Към края на първото и началото на второто десетилетие на XXI в.

вниманието към черноморската проблематика в регионален формат значително

намалява. Интересът до голяма степен започва да се изчерпва по няколко причини.

След прилива на регионален ентусиазъм, свързан с изготвянето и прокламирането на

„Черноморската синергия”, последвалото разочарование от липсата на практически

резултати в политически план води логично и до известно отдръпване на

изследователите от проблематиката. Източното направление на Европейската

политика на съседство не бележи мащабни успехи, както поради вътрешни, така и

поради външни по характер причини. ЕС е изправен пред трудностите, свързани с

„абсорбирането” на новоприсъединените страни, което все повече ограничава

склонността към поемане на следващи ангажименти от такова естество. Наред с

това Черноморието отстъпва на заден план и с оглед на насочването на публичния

интерес към драматичните събития в Близкия Изток и Северна Африка.

Проблемите в отношенията между Русия и Украйна, ескалирали с

разгръщането на Кримската криза и в по-широк план, бележат нов етап както в

развитието на черноморската зона, така и на научните изследвания по

проблематиката. Регионът се „завръща” в европейския и световния политически и

обществен дневен ред. Новата вълна от анализи по тематиката са насочени наред с

5

това и към проявите на противопоставяне в зоната на „споделено съседство” между

Русия и ЕС /до известна степен и НАТО/, към провала на европейската политика в

източна посока, както и към наличните и потенциални преливащи ефекти от кризата

към останалата част от региона. Впоследствие обаче въпросите за проблемите и

перспективите на развитие на тази зона се третират в рамките на публичното

пространство под сянката на темите, свързани с бежанската криза, събитията в

Сирия и заплахите, произтичащи от Ислямска държава. Процесите в южна посока

отново спомагат за дисперсиране на политическото и научното внимание, което

няма как да се отрази благоприятно върху бъдещото развитие на Черноморския

регион.

С оглед на направеното проучване върху изследователската перспектива

спрямо това пространство в първата част на монографичния труд се извежда на

преден план заключението, че ролята на научните кръгове в това отношение не може

да бъде пренебрегната – усилията на национално ниво следва да бъдат мобилизирани в

по-мащабна степен в рамките на черноморските страни. Към момента обаче

сериозно активизиране от тяхна страна не се забелязва, което вероятно за пореден

път ще ги обрече на налагане на решения „отвън” и „отгоре”. Те обаче няма как да

способстват за развитието на регионална идентичност. Ако се доверим на по-

песимистичните мнения, Черноморски регион никога не е съществувал и въпреки

изкуствените усилия няма шансове да се изгради такъв с оглед на наличните

геополитически конфигурации. Според тази визия черноморското пространство е

обречено да си остане граница и арена на сблъсъци между регионални и глобални сили.

Възможността да изберем този поглед като адекватен естествено се явява по-

лесната опция, тъй като не изисква полагането на усилия за промяна на ситуацията.

Ако обявим Черно море принципно за „мъртъв” регион, то си спестяваме

интелектуалните опити за генериране на възможности и мерки за „съживяването”

му.

Същевременно се констатира, че в академичен план изучаването на

черноморската проблематика също е пренебрегвано – в учебните програми на

големите български висши учебни заведения почти изцяло липсват курсове, насочени

към преподаването на регионална тематика в такъв пространствен обхват. В

противовес на това може да се отбележи далеч по-значителното присъствие на

дисциплини, свързани с изучаването на Балканите. В тази връзка няма как да бъде

пренебрегната необходимостта от полагане на целенасочени усилия от страна на

6

държавата, които да допринесат за разширяване на познанията по черноморските

въпроси на национално ниво.

Като следващ компонент в рамките на първата глава на монографичния труд

се разглеждат и теоретичните конструкции за изучаване на регионалната

проблематика. На първо място се обръща внимание на геополитическия

инструментариум за регионални анализи, тъй като значителна част от трудовете по

черноморската проблематика са обвързани именно с геополитиката. През фокуса на

теорията се третират и въпросите за развитието на регионално сътрудничество. С

оглед на изясняването на концептуалните понятия се обръща внимание на

сравнително размитите граници между термините регионализъм и регионално

сътрудничество. Разгледани са както традиционните и конвенционални теории по

отношение на развитието на регионалното сътрудничество, така и модерните схеми

за разбиране на това комплексно явление. Съвременният регионализъм се отличава

според тази визия със сериозна всеобхватност и многоизмерност, които могат да

бъдат разбрани и изучени единствено чрез използване на еклектична теоретична

рамка и прилагане на интердисциплинарен метод на изследване. Привържениците на

„новия регионализъм” го определят като качествено нов феномен, който като

процеси не прилича на първата вълна на регионално сътрудничество, разгърнала се в

световен мащаб през 60-те години на ХХ в. Тя е индуцирана повече под външно влияние

с оглед на ситуацията на блоково противопоставяне. За разлика от нея втората

вълна на регионализъм, започнала да се развива след края на Студената война, вече се

опира на кардинално нова структура на международната система. В резултат на

появата на многополюсен световен ред старите региони, които са били

конфигурирани на неприятелска основа, започват да се разпадат и на тяхно място се

създават нови. Така този вид регионализъм не е продукт на намеса от страна на

големите сили, а се заражда в рамките на самите региони. Новият регионализъм за

разлика от „стария” вече не се насажда „отвън” и „отгоре”, а се генерира „отдолу”

и „отвътре”.

Следващата част на първата глава е посветена на представянето на

субрегионалната визия за черноморската зона. Направен е преглед на опитите в

научната литература за изграждане на диференциация между понятията „регион” и

„субрегион”, а оттам и по линия на дефинирането на процесите „регионализъм” и

„субрегионализъм”. Изведени са формулираните отличаващи характеристики между

двете по линия на прилагания модел на сътрудничество. Основната констатация тук

7

е, че в пространствен план субрегионът се отличава със значително изкуствено

начертани, а оттам и по-гъвкави граници. По тази причина и субрегионалните

организации са „отворени” към приемане на нови участници, така че членството в

тях не се отличава с изключващ характер. Същевременно субрегионализмът също е

насочен към осъществяване на координация на политики, но при него е налице по-голям

регионален политически проект, който съответно разполага и с по-значима

притегателна сила.

Първата глава е финализирана с преминаването от теоретичните към

практическите измерения на темата, така че да се намери мястото на черноморския

регионализъм в пъстрата палитра от изследователски конструкции. Същевременно е

направено и сравнение на процесите на развитие на балканското и черноморското

регионално сътрудничество. При очертаването на паралелите между тях се стига до

няколко заключения. На първо място по отношение на Югоизточна Европа са

лансирани доста на брой инициативи, докато за Черноморския регион разгръщането

на предложения е в по-скромен формат. До голяма степен това можем да го отдадем

на ролята на външните фактори в балканския случай. Там и ЕС и САЩ генерират

идеи за регионално сътрудничество. Черноморският регион не привлича сериозно

внимание от страна на външни сили на този етап – не можем да отбележим

индуцирани „отвън” предложения, нито по-специална намеса от страна на

международната общност. Едва на втория етап на развитие на сътрудничеството в

Югоизточна Европа /при първият то е индуцирано „отвън”/ то започва да придобива

характеристиките на „нов регионализъм”. В черноморската зона такъв е налице още

от самото начало на процесите в това направление.

Същевременно във времеви план черноморският регионализъм се развива с

доста по-изпреварващи темпове спрямо балканския. Наред с това той още от

първите си стъпки е под формата на инициатива от региона и за региона. Другият

по-интересен момент при сравнението на балканския и черноморския регионализъм се

явява заключението, че сътрудничеството в Югоизточна Европа е стартирано с цел

преодоляване на последствията от югославските войни. В това си качество то е един

вид реконструкционно и има за цел да възстанови и нормализира отношенията между

държавите в региона. От друга страна черноморският регионализъм се развива на

коренно различна основа. В този случай сътрудничеството се разгръща не като

последствие, а предшестващо или дори в хода на развитие на впоследствие

„замразилите се” и съответно останали нерешени конфликти. В условията на

8

влошени двустранни отношения между някои от страните, черноморското

икономическо сътрудничество се явява единственият форум, където те влизат в

комуникация помежду си, което говори немалко за неговата значимост като

инструмент за междудържавно взаимодействие.

Във втората глава на монографичния труд са представени ключови

характеристики на Черноморския регион, като са очертани географските измерения,

икономическия профил, както и политическите предизвикателства пред развитието

му. Тук съществено внимание е отделено и на еволюцията в отношенията между

Европейския съюз и черноморската зона. С оглед на поставянето на приоритета във

взаимодействието между тях по линия на структурните му аспекти, по-детайлният

интерес е насочен към изследване на потенциалните възможности на Черноморския

регион като стълб на политиката на съседство на ЕС и с цел анализиране на

позитивните и негативните аспекти на подобен статут. В рамките на тази глава са

изведени и двата подхода за изследване на черноморската зона, влизащи в конфликт

помежду си. Първият е с изразени геополитически или геостратегически нюанси и

разглежда тази зона през призмата на съперничеството между Запада

(Евроатлантическите структури) и Русия. При втория подход акцентът е поставен

върху сътрудничеството, общата изгода, конструктивната дипломация и

цялостното регионално икономическо развитие, като персонификация на тези идеи се

явява ОЧИС.

Третата глава на изследването е ориентирана към представянето на

конкретните структури за регионално сътрудничество в черноморското

пространство в лицето на ОЧИС, Черноморския форум за партньорство и диалог,

Организацията за демокрация и икономическо развитие – ГУАМ, Общността на

демократичния избор, Черноморската комисия и др.По отношение на ОЧИС се

акцентира върху нейната неефективност, като причините за това се търсят по

линия на няколко направления. На първо място се изтъква „размития” характер на

сътрудничеството по линия на множеството селектирани сфери, които

възпрепятстват възможността за определяне на ясен фокус на взаимодействие.

Като следваща критика към организацията се очертава обхвата на кръга от страни-

членки. С оглед позициите на България и Румъния той е разширен отвъд

крайбрежните страни, така че да бъдат включени по-голям брой държави, които

също имат интерес от развитието на черноморската зона. Логиката обаче да не

възприемат позитивно този набор от страни е, че между тях съществуват значими

9

различия в редица направления, като политическа система, развитие на пазарното

стопанство и икономически потенциал, културни, религиозни, социални и други

особености, както и разнопосочни външни ангажименти и геополитически

ориентации. Така се достига и до темата за хетерогенноста на Черноморския регион

като пречка за разгръщане на сътрудничеството, но тя няма как да бъде коригирана,

дори да се ограничи обхвата на ОЧИС само до крайбрежните държави.

Хомогенизирането или унификацията на характеристиките на черноморските страни

е невъзможно за осъществяване дело.

По-съществени проблеми обаче се явяват по линия не на вътрешните различия

между черноморските държави, а във връзка с тяхната външнополитическа

ориентация и поети ангажименти към други организации и структури. Няма как да се

пропуснат елементите на геополитическо противопоставяне, провокирани от

обвързването на редица държави-членки на ОЧИС с НАТО и ЕС, и опитите на Русия

за създаване на алтернативни модели и схеми за привличане на държавите от

постсъветското пространство. Политизирането на редица въпроси, заложени в

дневния ред на черноморското сътрудничество, наистина блокира практическата

реализация на редица проекти. От друга страна външните ангажименти на част от

държавите-членки по линия на развитието на Икономическия и валутен съюз на ЕС

също възпрепятстват изграждането на черноморски интеграционен модел. Още при

създаването на ЧИС е проявена предпазливост за обвързване със зона за свободна

търговия и митнически съюз. Приемането на обозначението «сътрудничество»

всъщност олицетворява скромната рамка, която е заложена на черноморския

регионализъм още в онзи момент.

Очевидно при сегашната си конфигурация ОЧИС си е поставила прекомерно

амбициозни цели, които са далеч практически от наличните възможности за тяхното

реализиране. В тази връзка потенциални решения се очертават по линия на два

подхода. Първият предполага запазването на целите в настоящия им вид при

осъществяване на промени в държавите-членки и в самата организация. Вторият

съответно е обвързан с ограничаване на обхвата на сътрудничеството, т.е. на

целите, така че те да съответстват на спецификата на кръга от участници и на

самата регионална структура. От тази теоретична перспектива се очертават две

възможни променливи: целите на взаимодействие и членския обхват на ОЧИС.

Политически погледнато, втората е значително по-трудно да бъде изменяна в

сравнение с първата, тъй като „изключването” на страни от организацията няма да

10

повлияе позитивно на развитието на Черноморския регион, тъй като ще влоши общия

климат на разбирателство. Така че по-логично е да се предприемат действия по

редуцирането на направленията на сътрудничество. Като по-минималистичен подход

може да се направи разграничение между първостепенни и второстепенни цели.

На следващо място в третата глава на монографичния труд са представени

националните измерения на черноморската политика. Анализът е осъществен на база

на участващите в ОЧИС държави, като фокусът е върху стратегическите

компоненти на техните политически визии за развитие на регионално

сътрудничество в черноморското пространство, както и на скицирането на ключови

проблеми в двустранните им отношения с други единици от зоната, явяващи се като

стимули или пречки за развитието на партньорство е регионален формат.

Последната секция на третата глава е посветена на позициите на България по тези

въпроси. В хода на проучването се достига до няколко заключения. На първо място

трансформирането на българската външна политика след 1989 г. изтласква на преден

план в скалата на приоритетите за страната присъединяването към ЕС и НАТО.

Непосредствено след членството в евроатлантическите структури стои

регионалното сътрудничество. То обаче е концентрирано преимуществено върху

Югоизточна Европа, а Черноморският регион остава в сянка. Причините за това

могат да се търсят в няколко посоки. Първата е обвързана с възприятията за

идентичност, които са ориентирани по-сериозно към Балканите. България се

афишира повече като балканска, отколкото като черноморска държава. Това се

дължи именно на слабата „морска” идентичност на страната.

Второ, вниманието към Югоизточна Европа през 90-те години на ХХ в. е

обяснимо с оглед на военните конфликти, разгърнали се в процеса на югославската

дезинтеграция. България логично следи с голяма бдителност събитията в тази зона,

тъй като е по-сериозно засегната от драматичните процеси, течащи в толкова

близко съседство. Опасността от преливащи ефекти от постюгославските

конфликти фокусира вниманието в такава посока. България съумява да запази

дистанция спрямо тях, което й помага да афишира ролята си на „остров на

стабилността” в региона. С оглед на балканските драми случващото се „отвъд” -

от другата страна на Черно море изглежда по-далечно и следователно по-маловажно

и слабо засягащо България.

На трето място следва да очертаем и още една причина страната да отдава

по-голямо значение на Балканите в сравнение с Черноморския регион. България вижда

11

в Югоизточна Европа по-благоприятна обстановка за регионалното си позициониране

като сила. С оглед на стабилността си и придвижването си (макар и бавно) по

пистата към членство в ЕС, страната храни надежди да се превърне в модел за

другите балкански страни, които също искат да извървят този път. За разлика от

Черноморския регион, където има ясно изразен доминиращ регионален субект в

лицето на Русия, то на Балканите ситуацията е по-различна, което дава на страната

отправни точки за по-добро регионално пласиране и по-значима роля в рамките на

тази зона.

По отношение на българската визия за черноморското сътрудничество следва

да бъдат откроени няколко значими елемента в нейната еволюция. Първоначално

страната е силно резервирана към формирането на регионални структури поради

опасенията, че те ще я отклонят от членство в ЕС. Всякакви предложения в посока

изграждане на черноморска зона за свободна търговия или митнически съюз не биват

възприемани. Наред с това се откроява и виждането за разширяване на обхвата на

регионалното сътрудничество извън кръга на черноморските страни посредством

привличане и на други държави с интереси в това пространство. Впоследствие

страната възприема идеята за институционализиране на ЧИС и постепенно се

открива все повече за по-пълноценно участие в организацията.

С присъединяването си към НАТО и ЕС България се оказва в коренно различна

външнополитическа ситуация. Превръщането на страната във външна граница и за

двете структури генерира редица предизвикателства, които налагат необходимост

от приспособяване към новите реалности. Те предполагат и различен поглед и

повишено внимание към Черноморския регион. Така след реализацията на основната

външнополитическа цел по линия на пълноправното членство в ЕС България вече

променя и подхода си към ОЧИС. Тази трансформация кореспондира с новата роля и

стремеж на страната в посока на повишаване значението на черноморското

измерение в рамките на Общата политика на Съюза в областта на външните

отношения и сигурността и в частност на Европейската политика на съседство. В

ЕС също стои на дневен ред въпроса за формиране на цялостен регионален подход към

черноморската зона. С оглед на това, че България е едновременно членка на ЕС и

ОЧИС, тя следва да се ангажира по-сериозно с определяне на параметрите на

взаимодействието между двете структури. В контраст с резервите на ЕС към

ОЧИС страната обявява партньорството между тях за най-добрата възможна

институционална форма на сътрудничество.

12

Релевантни заключения са изведени и по линия на дивидентите, идващи от

поемането на ангажименти на регионална плоскост, във вътрешен и външен план. От

една страна посредством регионалното сътрудничество се осигурява по-широк и по-

подходящ контекст за решаване на национални проблеми от различен характер.

„Износа” им на по-високо ниво способства за достигане до по-голям набор от опции

за справяне с налични вътрешни компликации. Интернационализирането на

трудностите в редица случаи може да се окаже правилния път за намиране на

външни партньори, които да имат сходни проблеми, да предоставят помощ или пък

да споделят успешни практики от своя национален опит.От друга страна участието

в структури за регионално сътрудничество осигурява на страната по-активно

присъствие на международната сцена. То обаче не само я прави „по-видима” във

външен план, но и е от изключително значение за натрупването на специализирани

познания и експертиза за държавата. Опитът, акумулиран по линия на регионалните

структури, на свой ред се явява полезен и по отношение на активизирането на

страната и в рамките на ЕС и НАТО. Така регионалното сътрудничество способства

особено в случая на по-малките, по-младите или пък на неутвърдени във външно

направление държави да научат „правилата на играта” първо в по-тесни по обхват

многонационални конструкции, за да могат впоследствие да са по-пълноценни

участници в по-мащабни форуми и организации.

Както показва обаче практиката на развитие на регионалните формации и в

Черноморската зона, и в Югоизточна Европа, инициативите с такава насоченост са

възприемани със значителна предпазливост от стремящите се към членство в ЕС.

Дистанцирането на редица страни от идеите за задълбочаване на регионалното

сътрудничество се дължи на страховете, че те всъщност представляват своеобразен

заместител на европейската и евроатлантическата интеграция. Редица държави,

сред които изпъква и България, не виждат в регионалните формации средство за

адаптация преди достигането до присъединяване към ЕС. Те подхождат към тях с

мнителност поради съмнението, че това е инструмент за отклоняването им от пътя

към желаната цел, така че да бъде предоставена единствено форма на полу-членство

в ЕС.

България третира в началния период на модерната си външна политика и

черноморското сътрудничество с недоверие. То се възприема по-скоро като ненужно

„разсейване” от голямата интеграционна цел. Трябва да се има предвид, че и

външнополитическите ресурси на страната на този етап са значително ограничени,

13

така че е напълно нормално тя да се стреми да ги мобилизира съобразно

приоритетите си. Сега обаче голяма част от тези опасения са преодолени. Като

пълноправен член на ЕС България може в по-сериозна степен да се концентрира върху

регионалното сътрудничество, особено в рамките на Черноморския регион. По-

задълбоченото ангажиране на страната с регионални формати се явява

изключително важно направление, по линия на което тя може да осигури „добавена

стойност” към европейските интеграционни процеси. Установените контакти и

развитите връзки на България с други черноморски държави могат съществено да

съдействат на съюзно ниво за засилването на ефективността на Общата политика в

областта на външните отношения и сигурността, и особено на Европейската

политика на съседство. Като „вътрешен” играч в черноморската зона страната ни

следва да се ангажира по-мащабно с регионалното развитие и да съдейства за

обвързването му с европейските структури. За целта обаче тя не трябва да следва

пасивно лансирани на по-високо ниво инициативи и предложения в рамките на ЕС, а да

проявява по-голяма инициативност и да действа про-активно за формирането на

политиките и решенията по темите, засягащи Черноморския регион.

2. Йонева, Ел. Европейска енергийна сигурност. Издателство «Факел»,

С.,2017, ISBN 978-954-411-247-9.

Резюме:

Учебникът е пряко обвързан с потребностите по преподаването на

дисциплината „Енергийна сигурност на Европейския съюз“ пред студентите от

четвърти курс на специалност „Европеистика“ в УНСС. Селектираните за по-

детайлно разглеждане акценти са ориентирани към заложените в учебната програма

по дисциплината теми, подчинени на логиката за обобщаването на тази

изключително пространна тематика в рамките на зададените 45 лекционни часа.

На фона на осъществените трансформации на световната енергийна карта

през изминалите години, извеждането на преден план на въпросите за осигуряването

на доставките и за минимизирането на политическите и икономическите рискове при

обезпечаването на ценните суровини изглежда напълно естествено. С оглед на това

релевантната тема за енергийната сигурност привлича все по-сериозно внимание на

международно равнище и генерира нови импулси за разгръщането на по-пространен

14

дебат, особено в рамките на Стария континент. Новата енергийна ситуация, в която

е поставена Европа, провокира и съсредоточаването именно върху развитието на

политически мерки за разрешаване на наличните проблеми.

Фокусът на учебника е именно върху разработената от ЕС стратегия за

действие в отговор на породените компликации, опираща се на идеята за

диверсификация на маршрути и доставчици, която се натъква на сериозни трудности

пред нейното практическо реализиране с оглед на разнопосочните енергийни

политики, провеждани от държавите-членки. По линия на значимите от енергийна

гледна точка зони усилията на Съюза са насочени към формиране на регионален

контекст на отношенията, който да замени двустранните връзки. Това на свой ред

поставя въпросите за развитието на външните енергийни отношения на ЕС и

обвързването им с процесите, кореспондиращи с разгръщането на Общата политика

в областта на външните отношения и сигурността, както и на Европейската

политика на съседство. Това провокира интерес и към състоянието и потенциалните

възможности на конкретни региони с оглед на перспективите им за превръщане в

стълбове на европейската енергийна сигурност. Стратегическият им статут се

проучва не само по линия на ролята им като производствена, но и като транзитна и

разпределителна зона. Нарастващото значение на прокарванитеенергийни артерии е

белязано и от активизирането на усилията за оформяне на нова тръбопроводна

архитектура.

С оглед спецификата на преподаването по дисциплината, като ключови

детерминанти в енергийната сфера са възприети външнополитическите връзки и

фундаменталните изисквания на националната сигурност на всяка страна, като

допълваща роля се отдава на икономическите измерения на енергетиката,

стопанските потребности и пазарните закономерности в сектора. Така

разглеждането на енергийните проблеми на глобално, регионално и национално ниво е

осъществено тук през призмата на международните отношения и външната

политика.

Представянето на темите в учебника е подчинено на изградена структура от

три глави, всяка от които съдържа по няколко вътрешни параграфа и раздела.

Първата глава е посветена на проблемите на глобалната енергийна архитектура. В

нея е обърнато внимание и на теоретичната база на енергийните изследвания,с цел да

се открие мястото на енергийните компоненти в стопанските и политическите

концепции. Представени са основополагащите конструкции и ключовите понятия, с

15

които се борави при третирането на тематиката на енергийната сигурност. Тук не

е пропуснато макар и повърхностното докосване до пъстрата палитра от дефиниции

по отношение на термина, кореспондиращо и с различните визии на страните по

енергийната верига с оглед на позициите им като износители, вносители или

транзитни фактори.

Първата глава на учебника е фокусирана и върху очертаването на глобалните и

европейските компликации по отношение на основните енергийни източници. С оглед

на актуалната структура на световно енергийно потребление на първо място се

обръща внимание на въглеводородите в лицето на петрола, природния газ и

въглищата. Следва разгръщането на въпросите за използването на ядрената енергия,

възобновяемите енергийни източници, както и за развитието на модерните енергийни

алтернативи по линия на последните иновации. Разгледани са лансираните варианти

като термичната деполимеризация, космическите соларни полета, водородните

горивни клетки, термоядрените електроцентрали и др., които обаче все още са в

ниска стартова точка на развитие.

Очертаването на промените на световната енергийна сцена няма как да се

осъществи без разглеждането им в контекста на амалгамата от специфичните

профили на основните играчи: гладните за ресурси Китай и Индия, икономически (и

политически) възстановяващата се Русия, енергийно зависимата Европа,

нестабилният, но богат на ресурси Близък Изток, и мащабният консуматор,

разполагащ с военния потенциал да обезпечи своята енергийна сигурност, в лицето на

САЩ.

За да бъдат откроени отделните стратегии на страните по енергийната

верига на следващо място се обръща внимание на най-значимите фактори в това

направление, като се разглеждат последователно основните държави, класифицирани

като световни енергийни суперсили, както и мащабните потребители на енергийни

суровини. Проучването на вторите е от централно значение по линия на заложените

цели на следващата глава, тъй като скицирането на тенденциите на световните

пазари на енергийни ресурси, както и проблемите, генерирани от ограничеността на

тези стратегически суровини, следва да се реализира на фона на разразилата се

битка за осигуряването им, в рамките на която отделните страни и региони залагат

на различни стратегии.

Третата глава на учебника се опира върху европейската политика в

енергийнатасфера. Разгледана е новата енергийна ситуация, в която е поставена

16

понастоящем Европа, на която тя трябва да реагира незабавно и адекватно, тъй

като собствените й ресурси са на привършване, а успоредно с това нарастващото

търсене на енергия в рамките на ЕС засилва във все по-значими мащаби неговата

импортна зависимост. Тук е позициониран и въпросът за компромисите, които

държавите-членки трябва да направят между емоционалната си привързаност към

запазване на националния суверенитет в енергийната сфера и необходимостта

Съюзът да говори в един глас по тази релевантна проблематика. Коментират се

актуалните тенденции на развитие в енергийната област, които продължават да се

явяват израз на съпротивата за осъществяване на трансфер на компетенции към

съюзно ниво. Изборът на национален енергиен микс несъмнено влияе и на останалите

страни. Отделните държави развиват и провеждат собствени енергийни политики,

съобразени с техните геостратегически интереси, индивидуалните им ресурси и

потребности, както и специфични отношения и връзки със суровинни доставчици.

Тази ситуация на пръв поглед изглежда парадоксална с оглед на факта, че

положените основи на европейската интеграция в средата на миналия век се опират

на две общности с енергийна насоченост (ЕОВС и ЕВРАТОМ). Въпреки това

понастоящем Съюзът все още не разполага със значими предоставени правомощия в

този сектор.

Не е пропусната и значимата тема за формирането на регионални енергийни

общности като механизъм, прилаган от ЕС. Осъществените до момента начинания

се явяват опит да се покаже, че енергийна сигурност може да се постигне чрез по-

широкомащабно сътрудничество на основата на модела за изграждане на регионални

общности. В техните рамки на базата на по-тясно партньорство и коопериране

участниците ще могат да канализират взаимните си интереси и посредством

преплитане на енергийния и икономическия сектор да използват породените

взаимозависимости като фундамент за дългосрочно и трайно обвързване. Вътре в

подобни обособени общности ще бъде далеч по-лесно да се постигне баланс в

триъгълника на интересите на производителите, транзитните актьори и

потребителите. Тези тенденции на развитие се превръщат обаче в основание за

прогнози, че в процеса на изграждане на нов световен енергиен ред централно място

ще заема фокусирането върху дългосрочните цели в посока на осъществяване на

либерализация и вътрешна консолидация на по-широка регионална основа паралелно с

издигането на външни протекционистични стени.

17

Въпреки че очевидно през следващите години регионализацията на енергийните

пазари няма да е предизвикателство единствено за ЕС, то Европа определено е най-

напреднала в това отношение. Нуждата от намиране на прагматични отговори на

съществуващите компликации, провокирани както от ендогенни, така и от екзогенни

фактори, все повече ще кара ЕС да предприема целенасочени мерки в контекста на

един комплексен стратегически подход. По-нататъшният напредък в

хармонизирането на стандартите и интеграцията на вътрешните енергийни потоци

ще даде възможност на ЕС да засили и външното измерение на своята енергийна

политика, което ще улесни поддържането на диалога със стратегическите

доставчици. В тази връзка кардинална цел на ЕС се явява разрешаването на

комплицирания проблем, как да се реализира на практика сложния баланс между

хетерогенните интереси и индивидуалните потребности на отделните държави-

членки в сферата на енергетиката.

Учебникът е принципно подчинен на идеята, че не бива в енергийната сфера да

се пренебрегва значението и на образователния компонент особено с оглед на

разполагането с добре обучен човешки капитал. Въпреки бързите темпове на

нарастване на енергийните нужди се счита, че световният добив на фосилни горива

ще бъде затруднен през следващите години поради недостиг на квалифицирани кадри.

Тъй като средната възраст на заетите в сектора в глобален план е 51 години, то на

над половината от работещите в момента предстои пенсиониране в следващите

няколко години. Това предполага потенциално увеличаване на търсенето на експерти

по проблематиката за запълване именно на тази ниша.

3. Йонева, Ел. Раздели 1; 2; 3.5.1; 3.5.2; 3.5.3; 6.2 на колективна монография

„Енергийната политика на България в контекста на европейската

енергийна сигурност“. Издателски комплекс УНСС, С., 2017 – 3 студии.

Резюме:

Колективната монография е разработена по линия на проект НИД НИ 1-

12/2014 г. на тема «Енергийната политика на България в контекста на европейската

енергийна сигурност» с ръководител доц.д-р Светла Бонева. В рамките на това

интердисциплинарно изследване авторът е ангажиран с разработването на

18

обозначените конкретни раздели, като това участие може да бъде резюмирано по

линия на формулирането на няколко конкретни направления на анализ.

На първо място е осъществен обзор на съвременната чуждестранна и

българска специализирана литература в областта на енергийната сигурност,

енергийната зависимост и енергийната бедност. По линия на пространствения

подход са разграничени анализите в енергиен план, ориентирани към глобална,

регионална или национална плоскост на изследване.За да се очертаят и обяснят

промените в световния енергиен баланс и резултиращата геополитическа

конфигурация, се разчита на разделянето на държавите на такива, отличаващи се с

дефицит, и съответно – на разполагащи с излишък от стратегически ресурси. Именно

на база на отношенията между тях в енергийния сектор се определят

характеристиките на регионалните и глобалните политически връзки. Това помага на

първо място да се достигне до по-пълноценно разбиране на визиите, а оттам – и на

концепциите за енергийна сигурност на държавите-производители и страните-

потребители. Наред с това подобен подход предоставя възможност да се разбере,

как те променят своите външни политики и стратегии в резултат на тези възгледи.

На трето място подобна перспектива позволява да се проучат променящите се

тенденции в енергийната област и структурните трансформации, които те

предизвикват в международната сфера.

Специално внимание е обърнато и на специфичното ниво на анализите,

фокусирано върху очертаването на националните енергийни профили и стратегии на

съответни държави. Тъй като нито една страна не може да се възприема обаче като

„енергиен остров”, този род проучвания няма как да се дистанцират от въпросите за

нарастващата в глобален план взаимозависимост, включително и в енергийната

сфера, а оттам и от разглеждането на сложните и комплексни взаимовръзки между

процесите в сектора. Въпреки че обичайно държавите биват третирани като

основна единица на анализ, когато се коментира енергийна проблематика обаче, не

бива да бъде подминавана и ролята на големите компании, опериращи в сектора. В

тази връзка се очертават два модела на тяхното функциониране: докато тези от

Западна Европа са относително по-независими от националната политика, онези от

Кавказко-Каспийския регион и Централна Азия са изградени на базата на

мажоритарна държавна собственост, което ги превръща във външнополитически

инструмент за въздействие . Не може да не се отбележи, че това противопоставяне

19

на европейското либерално разбиране за енергетиката на държавно-центричното,

възприето в Русия и други страни, се явява един от основните вектори за анализ.

В рамките на обзора на литературата е представено и развитието на

специфичното направление на енергийната геополитика, като изследванията в тази

област са разгледани с оглед на ориентацията им към различни типове обекти.

Важна категория представляват зоналните проучвания, които възприемат за основа

на анализ определено географско пространство – държава, регион или пък се стремят

да обхванат глобалната перспектива. Друга разновидност в рамките на изградената

типология са научните продукти от тематична перспектива, които разглеждат

само една енергийна суровина или пък комбинация от ресурси – в тази връзка се говори

например за „геополитика на природния газ”. Като трети вид могат да се

разграничат изследванията, посветени на транспортните коридори, които се

занимават с темата за търговски маршрути или за енергийната инфраструктура –

тръбопроводите за пренос на стратегическите ресурси.

Втората студия е ориентирана към изследването на теоретичните аспекти

на енергийната сигурност. Разгледани са основните вълни в осъществяването на

изследванията по енергийната проблематика, както и множеството налични

дефиниции в концептуален план по отношение на енергийната сигурност. Големите

вносители на енергийни ресурси като САЩ, ЕС, Китай и Индия я третират от гледна

точка на потреблението и я дефинират в посока на достъп за домакинствата и

бизнеса до енергийни ресурси на достъпни цени в обозримо бъдеще и без значителни

рискове от сериозни смущения. От друга страна мащабните производители и

износители на енергийни суровини развиват идеята за сигурността в различна

перспектива – в посока на осигуряване на гарантирани пазари за предлаганата от тях

продукция, която да могат да продават на цени, които да позволят да продължат да

влагат инвестиции в развитието на енергийното си производство. В резултат на

тези две визии акцентът в изследванията е поставен върху взаимозависимостта

между производители и потребители. Същевременно обаче в сферата на енергийната

сигурност ролята на транзитните страни не е достатъчно добре разчетена, но след

руско-украинските газови кризи към концепцията е добавен и такъв сегмент.

Така визията за естеството на енергийната сигурност преминава през

поредица от трансформации, като първоначално възниква от опасенията за

физическите рискове пред снабдяването, свързани с транспортните и

инфраструктурните съображения. Впоследствие обаче тя започва да се фокусира

20

преимуществено върху икономическите условия, които въздействат върху

доставките. Понастоящем все по-сериозно внимание започва да се обръща и на

политическите фактори в посока на използването на енергийните ресурси като

инструмент за натиск върху вносителите от една страна, както и на заплахите,

които поражда нестабилният политически климат в страните-износителки – от

друга. Така факторите, които могат да генерират заплахи за енергийната сигурност,

обхващат вече широк спектър, в който се включват например политически

интервенции, санкции, инвазии, терористични атаки, саботажи, технически сривове,

липса на инвестиции (по отношение на проучване, добив и рафиниране),

инфраструктурна недостатъчност, икономически проблеми, природни бедствия и др.

Третата студия на автора в колективната монография е ориентирана към

проучването и систематизирането на основните тенденции и подходи при

формулиране на национални енергийни политики. Тук специфичният фокус е поставен

върху очертаването на енергийните профили на Гърция и Румъния.

II. СТАТИИ В СПЕЦИАЛИЦИРАНИ НАУЧНИ СПИСАНИЯ

4. Йонева, Ел. Киберсигурността в енергийния сектор – в търсене на решения.

- Икономически и социални алтернативи, бр.1/2018, с.20-27;

http://www.unwe.bg/alternativi/bg/journalissues/article/12987,

(https://ideas.repec.org/a/nwe/iisabg/y2018i1p20-27.html)

Резюме:

Обект на статията се явява енергийният сектор, а специфичният предмет е

киберсигурността като негово изключително релевантно измерение в съвременната

епоха, кореспондиращо и с едно от най-модерните направления на изследване в

рамките на проблематиката. През последното десетилетие темата за негативните

аспекти на използването на информационните и комуникационните технологии

привлича все по-сериозно внимание на глобално ниво с оглед на мащабното

разрушително въздействие на кибератаките. Те генерират своите преливащи ефекти

и към плоскостта на енергетиката. С оглед на тези тенденции целта на изследването

е да се разгледат предизвикателствата по линия на адаптирането и на енергийния

сектор към новите реалности. Представени са основните вектори на енергийната

21

киберсигурност с акцент върху заплахите за критичната инфраструктура. Авторът

дискутира различни аспекти на планираните и реализирани мерки за оптимизиране на

механизмите за противодействие на енергийните кибератаки през перспективата на

еволюцията в последните години. Очертана е концептуалната рамка на усилията и на

ниво национални политики за справяне с компликациите, породени от тези нови видове

заплахи.

5. Yoneva, El. China-Africa Relations: Towards a New Model of Cooperation?, KSI

Transactions on Knowledge Society, Vol.10, Number 1, March 2017, pp. 32-37.

/индексираносписаниев: EBSCO, Open-J-Gate, SJIF, Scientific Indexing

Services, Directory of Open Access scholarly Resources, NACID, National

Library, Google Scholar etc./

Резюме:

През последното десетилетие темата за отношенията Китай-Африка

привлича все по-сериозно внимание на глобално ниво с оглед на актуалните измерения

на намесата на Пекин в световен мащаб. КНР се изправя пред предизвикателството

да се адаптира към новите геополитически и геоикономически реалности и

приложените мерки трансформират и нейните подходи спрямо конкретни региони. С

оглед на тези тенденции целта на изследването е да се анализират основните

вектори на разгръщащото се китайско сътрудничество с Африка, като специфична

задача се явява и съпоставянето му с прилаганите стратегии от страна на ЕС.

Разработената от Китай политика за оказване на помощ и инвестиции за

континента особено изпъква в рамките на енергийния сектор и добивната индустрия.

Тя не просто променя облика на региона, но има и непосредствено отражение върху

баланса на силите в Африка. Тази революционна доктрина, въведена от Пекин,

генерира мащабни успехи по линия на сериозно възхвалявания и широко рекламиран

подход Юг-Юг. Със създаването на Форума за сътрудничество Китай-Африка през

октомври 2000г. вече е налице и релевантен механизма за колективен диалог между

КНР и 48 африкански държави, по линия на който се предлагат преференциални заеми

и облекчения или редукции по дългови задължения, като се създава и фонд за

улесняванена китайските инвестиции в региона. През 2006 г. – официално обявената

за „Година на Африка“ в Китай , страната се превръща във вторият по

22

значимосттърговски партньор на континента след САЩ, измествайки Франция като

важен традиционен партньор и бивша колониална сила. Понастоящем над 800

китайски корпорации осъществяват операции в Африка. Редица университети от

Намибия до Уганда създават катедри по китайска филология. Дипломатическото

измерение също не бива да се пренебрегва – КНР поддържа посолства в повече

африкански държави от САЩ или която и да е европейска страна.

Благодарение на усилената си бизнес активност в региона, Китай финансира

днес повече инфраструктурни проекти в Африка, отколкото Световната банка.

Азиатската страна осигурява заеми и инвестиции в замяна на гарантиране на достъп

до природни ресурси. Китайските програми за развитие са концентрирани предимно в

областта на инфраструктурата, производството и образованието. Чрез предлагане

на милиарди долари по нисколихвени заеми, Пекин налага обмен по модела

„инфраструктура срещу ресурси“, сравним с предишни версии на принципа „храни

срещу петрол“.

6. Yoneva, El. Black Sea Energy Security: Spillover Effects of the Ukraine Crisis,

KSI Transactions on Knowledge Society, Vol.3, 2016, рр.26-38.

/индексираносписаниев: EBSCO, Open-J-Gate, SJIF, Scientific Indexing

Services, Directory of Open Access scholarly Resources, NACID, National

Library, Google Scholar etc./

Резюме:

В статията са разгледани енергийните измерения на украинската криза и

нейното отражение върху ЕС и разгръщането на Европейската политика на

съседство в нейното източно направление. Тези въпроси са проследени в

контекста на компликациите пред енергийната сигурност на Стария континент

през призмата на еволюцията в последните години. Проучването е ориентирано и

към представяне на концептуалната рамка на опитите на ЕС да осмисли новите

геополитически реалности в неговата източна периферия, включително под

въздействието на енергийните императиви. Специално внимание е обърнато на

засилването на фокуса върху стратегиите за диверсификация с оглед на

нарастването на напрежението. Наред с това са проследени преливащите ефекти

23

на украинската криза върху Черноморския регион, Кавказко-каспийската зона и

Централна Азия.

По линия на развитието на отношенията на ЕС с неговите източни съседи

се коментират и подписаните споразумения за асоцииране с Молдова, Грузия и

Украйна на 27 юни 2014 г. По отношение на трите държави са очертани

предизвикателствата по отстояването на техния „европейски избор“. В случая

на Молдова се проследява вътрешнополитическото противопоставянепо въпроса

за външната ориентация на страната. Относно Грузия пък на преден план се

извеждат въпросите за сътрудничеството й с НАТО и интензифицирането на

противоречията в отношенията с Русия по линия на Абхазия и Южна Осетия.

Стабилността на страната безспорно се разглежда като значим въпрос с оглед

на ролята й като енергиен коридор за пренос на енергийни ресурси от

Азербайджан. Наред с това се отбелязва и дистанцирането на Армения от ЕС с

оглед на отказа на страната да подпише споразумение за асоцииране и

съответното засилване на сътрудничеството й с Москва, изразено в упрека, че

докато Европа предлага само ценности, Русия се ангажира с предоставянето на

оръжие.Независимо от изявената си прозападна ориентация и позицията си като

стратегически партньор за Европа в енергийната сфера, Азербайджан също се

отказва от подписването на споразумение за асоцииране с ЕС. Като цяло

проблемите, които Съюзът очевидно среща в региона, се разглеждат на първо

място като свързани с ограниченията, които той сам си налага в своите

политически опции по отношение на Кавказко-каспийската зона. Съответно при

липсата на предоставени гаранции за членство в ЕС или НАТО, страните от

региона тръгват от своя страна да диверсифицират своите външни отношения,

залагайки на политика на баланс между големите регионални играчи като Русия,

САЩ, ЕС, Китай, Иран, Индия и др., като лостовете за нейното осъществяване

те виждат именно в лицето на наличните енергийни суровини за пласиране навън

или стратегическото разположение като транзитен фактор.

7. Йонева, Ел. „Kитайският модел“ в енергийните отношения с държавите от

Централна Азия. - Международни отношения, бр.5-6/2017, с.139-150.

(http://spisaniemo.bg/articles/2017/5-6/3299-kitaiskiyat-model-v-energiinite-

otnosheniya-s-durzhavite-ot-tsentralna-aziya)

24

Резюме:

Статията е ориентирана към разглеждане на основните измерения на

китайските контакти и разгръщането на сътрудничество с Централна Азия, както и

отражението им върху външната политика на партньорите и резултиращите

геополитически въздействия. Дискутирането на различни аспекти на китайската

политическа и икономическа стратегия по отношение на региона се осъществява

посредством фокусиране върху енергийния сектор през перспективата на динамиката

в развитието му през последните години. Потенциалът за засилване на енергийните

връзки между КНР и централноазиатските държави е особено релевантен в

контекста на диверсификационните усилия на Пекин, провокирани от компликациите,

породени от статута на страната като мащабен консуматор на въглеводородни

ресурси. В тази връзка Централна Азия се явява значим компонент от китайската

енергийна политика поради възможностите, които тя предлага за прокарване на

сухопътни маршрути за доставки.

Разгръщането на енергийно сътрудничество с Близкия Изток и Африка далеч

не е достатъчно за азиатския гигант, тъй като в опитите си да преодолее своята

географска уязвимост той следва да насочи поглед и в западна посока. За Китай

Централна Азия се явява второстепенен източник на енергийни ресурси, който обаче

има своите предимства, тъй като доставките не преминават през международни

води. В рамките на региона особено Казахстан и Туркменистан са изключително

важни за Китай като ключови снабдители с петрол и природен газ. Страната вече е

обвързана с региона чрез инфраструктурни съоръжения като газопровода Централна

Азия-Китай и петролопровода с Казахстан. Свързването с Централна Азия чрез

прокарване на енергийни коридори бива разглеждано от Китай като средство за

насърчаване насъживяването на историческия „Път на коприната” /в новия вариант

„Един пояс, един път“/ като значим евроазиатски търговски маршрут.

Стимулиращ фактор за развитието на тези отношения е тяхната

стратегическа взаимоизгодност, тъй като от своя страна централноазиатските

държави получават възможност за развитие на контакт с алтернативен външен

фактор на фона на доминиращата роля на Русия в тази зона. По тази причина

очакванията са, че Китай ще активизира усилията си за изграждането на своята

нова роля като предпочитан енергиен партньор за тези страни. Същевременно

концепцията за прокарване на „сухопътни маршрути” за внос на необходимите

суровини не предполага обаче реализиране на доставки само от тях, но и от Русия,

25

като големият пробив в това отношение бе изграждането на петролопровода

Източен Сибир-Тихи океан. От своя страна Москва запазва силен интерес към

държавите от Централна Азия като транзитен играч за техните енергийни ресурси.

Наред с това въпреки отварянето на новото източно направление в нейната

енергийна политика, важността на доставките за Европа са далеч по-стратегически

за Русия и по тази причина за нея развиването на сътрудничество в сектора между

централноазиатските страни и Китай се явява по-приемлив вариант от отварянето

им в западна посока по линия на транскаспийски маршрути и изграждането на

Южния газов коридор на ЕС.

Страните от Централна Азия се явяват несъмнено важна алтернатива за

Китай, но те все пак не могат да бъдат пълноценни заместители на Близкия Изток,

тъй като разполагат с далеч по-ограничени запаси в сравнение с него. Те обаче имат

своето значение за Пекин именно от гледна точка на потенциала им за реализиране на

диверсификация. Същевременно в рамките на самите централноазиатски държави,

които след разпадането на СССР веднага поставят акцент върху енергийните

суровини в своята външна политика (виждайки в тяхно лице инструмент за

утвърждаването на независимостта им и укрепването на отношенията със

западните държави), все по-сериозно започва да се налага идеята, че регионът не

трябва да се обвързва единствено с Европа, а да потърси и други експортни

маршрути за своите ресурси. С оглед на наличните компликации по отношение на

прокарването на транскаспийски инфраструктурни съоръжения, на страните от

Централна Азия им остава единствено руското направление за пласиране на техния

износ, което ги кара да обърнат поглед на Изток и да търсят партньорство с

Китай.Понастоящем в сферата на външните си отношения те се опитват да

провеждат мултивекторна политика, насочена към балансиране между значимите

фактори в региона.

8. Йонева, Ел. Енергийни измерения на сигурността: трансформации и

рискове в началото на XXI в. – В: Годишник на Военна академия „Г.С.

Раковски“, Факултет „Командно-щабен“, 1/2014, С., 2015, с.62-71.

Резюме:

26

Статията е посветена на проучването на допирните точки между

енергийната област и сектора на сигурността с цел да се очертаят ключовите

направления на взаимодействие между тях. Неравномерното географско

разпределение на нефтените и газовите ресурси провокира разгръщането на битка за

тяхното осигуряване. В съвременните условия експанзията на „новите икономики” в

Източна, Югоизточна и Южна Азия несъмнено генерира повишаване на търсенето на

енергия, а засилващото се присъствие на международната енергийна сцена на страни

като Китай и Индия ги превръща във все по-сериозни конкуренти на Европа и САЩ по

отношение на снабдяването с необходимите суровини.Енергийната сигурност

определено присъства като важен въпрос в международните и националните дебати

във връзка с увеличаването на потенциала за конфликтно поведение на участниците.

Конкуренцията за ресурси естествено не е явление от съвременно естество – още от

зората на човешката цивилизация тя провокира разгръщането на мащабни

конфликти. В тази връзка актуалният въпрос тук се явява именно този, доколко

настоящата ситуация в енергийния сектор ще задейства проявлението на сериозни

насилствени изяви.

Причините за зараждането на конфликти по отношение на снабдяването с

енергийни ресурси се търсят и по линия на страните-износители. С постепенното

изчерпване на суровините техните цени ще се повишават, което ще увеличи

приходите на държавите с експортна ориентация и ще стимулира техния

икономически растеж. Това от своя страна ще доведе до нарастване на вътрешното

търсене на енергийни суровини. Докато националният добив нараства, тези

тенденции естествено няма да представляват проблем. Когато обаче след

достигането на пика на производството започне неговото намаляване, количествата

енергийни суровини, свободни за износ, ще остават все по-малко. Така проблемите,

възникнали по линия на нетния износ, могат да бъдат решени по два начина. Тези

страни, които предпочетат да продължат с експорта заради приходите от него, се

изправят пред заплахата от надигане на вътрешно недоволство /дори революции/.

Други, които решат да задържат за себе си важните запаси, ще повдигнат вълна на

национализация на енергийния сектор. Тогава пред вносителите остава избора или да

намалят потреблението си, или да си осигурят доставките със силата на оръжието.

Разработените сценарии за развитие на енергийни войни показват, че при тях

военната сила няма да е от значение на по-късен етап, тъй като авиацията и

военната техника няма да са от полза без да разполагат с гориво, освен ако зоните с

27

налични енергийни ресурси не бъдат завзети преди това. Подобни перспективи

несъмнено водят до избора между вариант, при който светът ще попадне под

хегемонията на разполагащите с енергийни богатства държави, или такъв, при който

настоящите световни сили ще подсигурят предварително своето бъдеще,

завладявайки със сила стратегически територии.

В рамките на изследването специално внимание се обръща и на ролята на

снабдяването със стратегически ресурси по отношение не осигуряването на

преимущества в даден конфликт. В последните години все по-често се наблюдават

случаи на извършване на атаки върху енергийна инфраструктура не само в рамките на

военни действия, но и на терористична активност. Тук можем да отбележим

взривяването на конвои с гориво за силите на НАТО в Афганистан от страна на

талибаните, като подобна тактика се използва и от Ал Кайда и други групировки в

Ирак. Терористичните атаки срещу петролопроводи и газопроводи също не са рядко

срещано явление.

III. ПУБЛИКАЦИИ В СБОРНИЦИ ОТ КОНФЕРЕНЦИИ

9. Йонева, Ел. Киберсигурността като предизвикателство пред енергийния

сектор. – В: Сигурността в Югоизточна Европа: В търсене на интелигентни

решения. С., 2014, с.319-328.

Резюме:

В рамките на статията като неотделима част от пространната тема за

енергийната сигурност са позиционирани и подложени на анализ киберзаплахите по

отношение на този стратегически сектор. Нейните модерни аспекти,

кореспондиращи с използването на информационните и комуникационните

технологии, фокусират все повече вниманието върху рисковете в сферата на

киберсигурността. Несъмнено второто десетилетие на настоящия век ще бъде

белязано все по-сериозно от въпросите, свързани с предизвикателствата пред

енергийнатакиберсигурност. Кибератаките изместват постепенно по-

традиционните заплахи като тероризма. Динамичното развитие на

информационните и комуникационните технологии през последните десетилетия

произвежда както положителни, така и отрицателни ефекти за редица индустрии.

От една страна технологичната революция и взаимосвързаността спомагат за

28

повишаване на ефективността, намаляване на разходите за опериране и поддръжка, и

позволяват изпълнение на комплексен набор от действия и взаимодействия. От друга

страна те провокират възможности за осъществяване на нов вид престъпления.

В тази връзка в статията са разгледани кибератаките над критичната

инфраструктура, която е от значение за националната сигурност. Маркирана е

интегралната роля на енергийната индустрия в контекста на новите заплахи с оглед

на колосалните ефекти, които могат да бъдат произведени от засягане на

електрическата мрежа, петролопроводите и газопроводи, и други инфраструктурни

компоненти като електроцентрали, рафинерии и др.Зачестяването на кибератаките

срещу критична инфраструктура демонстрира по категоричен начин

необходимостта от подобряване на сигурността в тази сфера. То е тясно свързано

от своя стана с въпроса за прилагането на мерки за защита на стратегическите

инфраструктурни компоненти.

Като следващ маркерв статията авторът фокусира вниманието върху

темата за предприемане на законодателни действия по въпросите на

киберсигурността, която е особено актуална през последните няколко години. Като

ключова в това направление се разглежда политиката на САЩ, най-вече с оглед на

мерките, предприети от 2012 г. нататък, насочени към позволяване на събирането на

разузнавателни данни за кибератаки и киберзаплахи по отношение на критичната

инфраструктура.Целта е да се подобри споделянето на информация по тези въпроси

между правителството и индустрията, и да се създаде набор от добри практики за

компании, които оперират с критична инфраструктура като водни системи,

електроцентрали и телекомуникационни мрежи. Като сериозна пречка пред

приемането на законодателни мерки в сферата на киберсигурността обаче се

изтъква проблема с боравенето с персонална информация и лични данни в нарушение

на основните права на гражданите.

В статията на преден план се извежда заключението, че е налице нужда от

разгръщане на мащабно публично-частно партньорство по въпросите на

киберсигурността, опиращо се на сътрудничество между индустрията и

държавните институции. Обосновката за неговата необходимост се опира на

няколкопричини. От една страна частният сектор разполага със скромни средства и

недостатъчни възможности да идентифицира, разкрива и противодейства на

киберзаплахите заради ограничения си капацитет в областта на разузнаването.

Правителството от своя страна е ангажирано с проблемите на националната

29

сигурност и работи със специализираните агенции, опериращи в тази сфера. Най-

важният източник по отношение на информация, успешни практики и техническа

подкрепа, са именно публичните институции.

10. Йонева, Ел. Енергийни измерения на сигурността: трансформации и

рискове в началото на XXI в. – В: Перспективни направления за развитие

на въоръжените сили на Република България. С., 2014, с.27-39.

Резюме:

Статията е посветена на разглеждането на енергийните аспекти на

сигурността, тъй като релевантността на тези въпроси се явява особено актуален

проблем с оглед на увеличаването на потенциала за конфликтно поведение на

държавите, нуждаещи се от мащабни доставки на въглеводородни ресурси във връзка

с нарастващата конкуренция между тях за тяхното осигуряване. Това на свой ред

налага засилващи се тенденции към милитаризация в областта на енергийната

сигурност. В рамките на изследването са разгледани конкретни примери за връзките

между енергийния и военния сектор, като като интересен казус тук е представено

ориентирането към военно присъствие в региони, където заинтересованите от

енергийни доставки страни осъществяват навлизане на свои компании. Това е видимо

и в случая на Китай, където вложените значителни средства в изграждането на

рафинерии и петролопроводи в Африка води до прехвърляне и на военни сили за охрана

на осъществените инвестиции в инфраструктура. Същевременно с оглед на

енергийните си нужди Пекин е готов да продава оръжие и военно оборудване на

африканските страни в замяна на дългосрочни договори за предоставяне на нефт и

природен газ, като това се случва и по отношение на държави, намиращи се в режим

на санкции от други фактори в международен план. Това категорично ни показва, как

енергийните потребности на една страна могат да генерират обаче рискове за

сигурността в други зони.

На следващо място, с оглед на все по-засилващата се междурегионална

търговия като изключително значима е изведена и проблематиката за насоките на

енергийните потоци, фокусирана върху въпросите за сигурността на основните

маршрути за доставки и средствата за тяхната защита. Обект на проучване по

тази тема са значимите в енергиен план проливи като Ормуз , Малака, Баб ел Мандеб,

30

Босфора и Дарданелите, както и Суецкият и Панамският канали и др.Тяхната

сигурност може да бъде застрашена не само във връзка с пиратство или морски

тероризъм, но и с оглед на възможността дадена сериозна сила да поставки някоя от

тези стратегически артерии под свой контрол, блокирайки енергийните доставки за

определени страни или цели региони.

В рамките на статията се прави опит и за разглеждане на темата от

противоположната, но в значителна степен припокриваща се перспектива – тази на

енергийните потребности и рискове за военния сектор, където несъмнено е

констатирана идентична нужда от изследване на тяхната индогенна и екзогенна

динамика. В това отношение от изключителна важност е проследяването на

връзките между националната сигурност и енергетиката през призмата на

стратегически въпроси като проблемите пред отбранителните министерства с

оглед на ролята им на мащабни потребители на енергия, делът на енергийните

разходи във военните бюджети и възможните стъпки в посока към редуцирането им,

внедряването на нови и алтернативни енергийни технологии в отбранителната сфера

(например военното приложение на възобновяемите енергийни източници), както и

интегрирането на енергийните компоненти в процесите на планиране на военни

операции.

11. Йонева, Ел. Енергийната логистика в сферата на сигурността: В търсене на

нови решения и перспективи. – В: Логистиката – възможности и

предизвикателства. С., 2015, с.82-93.

Резюме:

В статията са разгледани специфичните компликации пред енергийната

логистика в сектора на сигурността. Предизвикателствата пред сигурността през

XXI век се явяват преимуществено от глобален характер, което кореспондира с

нуждата от по-широк спектър и обхват на военните операции и способности.

Комплексността на дейностите допълнително обуславя потребностите от

стабилни, непрекъснати и сериозни като обеми енергийни доставки. В резултат на

това потреблението на енергийни ресурси от страна на армията се увеличава все

повече. Тази тенденция се разгръща в условия и на все по-нарастващо търсене на

световните пазари, предизвикващо от своя страна засилване на конкуренцията, което

31

води до ситуация, при която осъществяването на доставки на бойното поле се

реализира под все по-сериозно напрежение.

Енергийното потребление е разгледано като бреме за армията от няколко

перспективи, тъй като с оглед на нарастващата консумация в сектора, снабдяването

с мащабни количества от необходимите ресурси, особено в рамките на експедиционни

операции, не създава единствено логистични трудности. То предполага не само повече

разходи във финансов и материален план, но и води до увеличаване на рисковете.

Необходимостта от по-значими обеми на доставки (особено по отношение на

горивата), е анализирано като създаващо коренно различна ситуация, която има

своите тактически, операционни и стратегически последици. От друга страна се

представя и обратната перспектива, че производството/снабдяването, складирането

и разпределението на енергия на бойното поле винаги е било от кардинално, ако не и

решаващо значение за успеха на военните операции.

В тази връзка се обръща специално внимание на темата за операционната

енергия. Разгледани са изпълняваните при осъществяване на военни цели различни

задачи в конкретна среда, опиращи се на инфраструктура и дейности в условия на

слаба заплаха, експедиционни операции или продължителни кампании във враждебни

зони, тъй като за всички тях е необходима енергия, която захранва всяка система,

поддържаща войската – от мобилната и оръжейната, през наблюдението и

комуникациите, до отоплението и охлаждането. Операционната енергия е

дефинирана на база на ресурсите и процесите, изисквани за обучение, преместване и

поддържане на сили и системи за военни операции.

Процесът по осигуряване на поддръжка на военни операции е логистичен по

своя характер, включително и в неговото енергийно измерение. Необходимостта от

обезпечаване на доставки на горива, вода и други значими ресурси провокират и

разгръщането на дълги логистични „опашки”, следващи войските в кризисните

зони.При съвременните експедиционните операции стандартната логистика,

насочена към обезпечаване на доставки, е затруднена както от специфичните

географски и климатични характеристики, така и от военновременните условия.

Наред с това, на операционно и тактическо ниво логистичните дейности се оказват

уязвими по отношение на атаки. Транспортирането на мащабни обеми енергийни

ресурси по несигурни маршрути се възприема понастоящем като ахилесовата пета на

армията. Всяка доставка на гориво или батерии до бойното поле не само излага

живота на войниците на риск, но и отклонява значими ресурси от бойни задачи.Тази

32

енергийна зависимост на военния сектор се трансферира в сериозна уязвимост, която

се измерва не само в долари, но и в човешки животи.

На следващо място в изследването е разгледан и друг важен аспект на

темата. Един от сериозните проблеми по отношение на стратегиите за бъдещо

развитие на въоръжените сили се явява именно пропуска да се отчетат рисковете и

разходите в енергиен план. По тази причина е изключително важно да бъдат

интегрирани съображенията за операционната енергия в процеса на планиране. От

изключителна важност е и развитието на процедури и способности за управление на

енергията като интегрална част от военните операции. Модерните военни мисии се

отличават с все по-нарастваща сложност и комплексност, което води до повишаване

на логистичните изисквания по отношение на скорост, гъвкавост, устойчивост и

точност отвъд границите на традиционните операционни схеми.

12. Йонева,Ел. Китайскатаенергийна (не)сигурност. – В: The Silk Road –

Collection of Papers from the Third International Conference on Chinese Studies

„The Silk Road”, Confucius Institute in Sofia, 2015, рр. 259-264.

Резюме:

Статията е ориентирана към изследване на предизвикателствата пред

китайската енергийна сигурност, която се вписва в по-общата тема за ролята на

експанзията на „новите икономики” в Азия с оглед въздействието им върху

световните пазари за въглеводородни ресурси. Като втората икономика в глобален

план, Китай се изправя пред редица компликации, провокирани от нарастващото

търсене на енергийни суровини от страна на индустрията и транспорта, което

предопределя и активизирането на националните усилия за осигуряването им. В

енергиен план страната разчита основно на въглища за задоволяване на своите

нужди, като на второ място се нарежда петролът, следван от природния газ.

Същевременно мащабната употреба на въглища обаче оказва негативен ефект

върху околната среда. Въпреки полаганите усилия за развитие на алтернативна

енергетика, страната се превърна в най-големия глобален замърсител, след като

измести САЩ от върха на класацията за излъчване на емисии на въглероден диоксид.

В тази връзка плановете на Пекин са свързани с постепенното намаляване на

консумацията на въглища и замяната им с природен газ като основен енергоизточник.

33

По отношение на „синьото гориво“ страната също ще е зависима от внос, тъй като

разполага с ограничени собствени залежи. По-големи количества от суровината има в

Източно китайско море. За дълъг период от време плановете за разработване на

някои находища са възпрепятствани от споровете с Япония във връзка с морските

граници.

На следващо място в статията е разгледана и ситуацията по отношение на

петрола, която също не е обнадеждаваща. През 2003 г. Китай задмина Япония като

втория световен вносител на нефт след САЩ, а очакванията са до 2030 г. вече да е

лидер в това отношение. Същевременно в резултат на продължителния икономически

ръст на страната в последните няколко години със стремителни темпове расте

автомобилният пазар, което провокира нуждата от все по-мащабно снабдяване с

горива. Техните цени обаче са субсидирани в значителна степен, тъй като се

определят от държавата с цел потребителите да бъдат предпазвани от

увеличаването на цените на енергийните ресурси в глобален мащаб. С оглед на

тенденциите на световните пазари, в Китай те също биват повишавани, но в далеч

по-малка степен в сравнение със ситуацията в западните страни. Несъмнено Пекин

все повече се изправя пред същите проблеми в енергиен план, които вече отдавна

тревожат САЩ и ЕС, но изпитанията за него са свързани с това, че той трябва да

разрешава тези трудности в далеч по-конкурентна среда.

В рамките на статията специално внимание е обърнато и на

предизвикателствата пред Китай по отношение на енергийната сигурност през

призмата и на сериозните трансформации във външната политика на страната, до

които те довеждат. Те са особено очевидни по отношение на дипломатическите му

контакти с неговите съседи от Централна Азия, с африканските страни и т.н. В

китайския внос на петрол доминира Близкият изток и най-вече страни като

Саудитска Арабия, Иран, Оман и Йемен. Този регион обаче е под силното влияние на

западните енергийни компании. Наред с това вносът на суровини от Близкия Изток

изисква транспортирането им по морски път. Това генерира известни трудности,

тъй като за разлика от САЩ Китай към момента не разполага с необходимия

капацитет да патрулира редовно и да охранява морските пътища в Югоизточна

Азия, за да гарантира сигурността на доставките си. Въпреки полаганите усилия за

модернизация на военноморския флот страната се ориентира по-скоро към

прокарване на енергийни коридори, заобикалящи проливите. Този приоритет е свързан

с т.нар дилема за пролива Малака, кореспондираща с проблемите за китайската

34

търговия и снабдяване по отношение на азиатско-тихоокеанските морски пътища и

особено на пролива Малака в Югоизточна Азия с оглед на потенциалната заплаха те

да бъдат блокирани или да станат обект на намеса от някоя държава или друг вид

субекти.

13. Йонева, Ел. Балканските членки на ЕС в европейската енергийна

архитектура: Енергийни политики на Гърция и Румъния. – В: Членството

на България в ЕС: Седем години по-късно. С., 2015, с.70-80.

Резюме:

Статията е посветена на представянето на енергийните политика на Гърция

и Румъния като част от по-общата тема за ролята на държавите-членки на ЕС,

явяващи се част от Балканите, в европейската енергийна архитектура. Гърция бива

разглеждана като значим енергиен фактор в Югоизточна Европа. Като членка на

ОЧИС страната е ангажирана активно и с процесите на сътрудничество в

черноморската зона, като дори се явява инициатор за създаването на единен

регионален пазар на електроенергия за участниците в организацията.

Разположението й в югоизточната периферия на ЕС пък я превръща в изключително

важен елемент по отношение на изграждането на Южния газов коридор, а

подписването на договора за Енергийната общност през октомври 2006 г. именно в

Атина също е показателно за обвързаността на Гърция с европейските дейности в

тази сфера. Наред с това Гърция генерира и инициативата на страната за създаване

на Евро-Средиземноморска енергийна общност по модела на вече функциониращата

структура за ЮИЕ.

В рамките на изследването са проследени механизмите, по които Гърция

активно развива енергийните си връзки със своите съседи, тъй като тяхното

засилване спомага за увеличаване на възможностите за диверсификация на

доставчиците на стратегическите ресурси. Стремежът за интегриране на

националната енергийна инфраструктура с тази на останалите балкански държави

обаче кореспондира и с амбициите на страната да се превърне в регионален енергиен

възел. Мащабната инвестиционна активност на гръцки компании на територията на

бивша Югославия също бива посочвана като индикатор за целите на националната

енергийна политика.

35

На следващо място в статията са разгледани националният енергиен профил и

инфраструктурната обезпеченост на Румъния.За разлика от редица държави в

региона, тя разполага със собствени залежи на енергийни суровини, които й

позволяват да посрещне голяма част от нуждите си от природен газ, както и да

задоволява почти половината от петролните си потребности. Специално внимание е

обърнато на развитието на нефтената индустрия в страната, както и достигането

на пика в добива на суровината. Перспективите за развитие на тази промишленост се

третират в рамките на статията като свързани най-вече с неексплоатираните

петролни ресурси в континенталния шелф. Днес румънската черноморска зона все-

повече привлича интереса на петролните гиганти. На проучванията на

черноморските находища се възлага надеждата за намаляване на импортната

зависимост на страната по отношение на снабдяването с горива. В хода на анализа е

показано, как сондажите обаче години наред са затруднени от липсата на съгласие

между Румъния и Украйна по въпроса за морските граници.

14. Йонева, Ел. Черноморският регионализъм и новите геополитически

реалности. – В: Политологията пред глобалните и национални

предизвикателства в началото на ХХI в. С., 2016, с.161-166.

Резюме:

Статията е ориентиранакъм представянето на основните фази в еволюцията

на черноморския регионализъм. С оглед на засилената геополитическа динамика в

рамките на тази зона в последните десетилетия, дължаща се до голяма степен на

нейното стратегическо разположение на кръстопътя между Европа, Азия и Африка,

в изследването се разглежда темата за вътрешните и външните фактори, оказващи

влияние върху възможностите за разгръщане на по-мащабно сътрудничество в

нейните рамки. Коментират се доминиращите в политическото пространство

възприятия за третирането на региона преимуществено по линия на опциите за

прокарване на транспортно-енергийни коридори за сметка на пренебрегването на

другите аспекти за развитие на отношения на регионална плоскост.

Направеното сравнение насочва към заключението, че външният интерес към

развитието на структури за сътрудничество в такъв обхват е изключително слабо и

като цяло неговото активизиране се асоциира с приближаването на НАТО и ЕС към

36

Черно море в рамките на процеса на приемането на нови членове през първото

десетилетие на XXIв. Превръщането му в тяхна външна граница стимулира опитите

за разгръщане на черноморски регионализъм, но същевременно лансирането му като

зона на „споделено съседство“ между евроатлантическите структури и Русия

прокарва и нови разделителни линии. Тази тенденция се засилва дори в контекста на

развитието на политиките на ЕС след отдръпването на интереса към

„Черноморската синергия“ и нейния инклузивен подход по отношение на Русия и

Турция и пренасочването към „Източното партньорство“, опиращо се само на

държавите от това регионално измерение на политиката на съседство.

В рамките на статията не е пропуснато и отбелязването на

проблематичните аспекти в развитието на регионалното сътрудничество в

черноморската зона, значително отежнено от няколко налични схеми на

комплицирани двустранни отношения. В този план е обърнато внимание и на т.нар.

„замразени конфликти“ в Южна Осетия, Абхазия, Нагорни Карабах и

Приднестровието, които въпреки че въвличат в противоречия немалка част от

държавите в това пространство, не водят до прекъсване на контактите в рамките

на изградените структури за сътрудничество като ОЧИС. Те дори остават

единствения форум, който благоприятства комуникацията между страните в тези

условия.

На следващо място за целите на изследването черноморското сътрудничество

е обвързано и с по-мащабния проект за изграждане на Европа, за да може да се

обясни, защо то не съумява да произведе надеждни резултати. Стопирането на

възможностите за бъдещи разширения извън зоната на Баланите в източна посока и

замяната на подобни перспективи с концепцията за съседството не утвърждава ЕС

като ключов фактор в тази зона. Той обаче остава приоритетният партньор за най-

утвърдената структура за регионално сътрудничество в лицето на ОЧИС, което ни

води до заключението, че ако следваме логиката на субрегионализма, именно ЕС бива

идентифициран като по-общия контекст, в който да се впише черноморският

регионализъм.

15. Йонева, Ел. Геополитически измерения на логистиката. - В: Логистиката в

променящия се свят. С., 2016, с.71-82.

37

Резюме:

Статията е насочена към проблематиката за въздействието на

международната среда върху логистичните процеси. Специфичният фокус е

ориентиран към търсене на пресечните точки между тематичните полета на

геополитиката и логистиката. Проследяват се основните изследователски

направления по темата, както и доминиращите концепции за съвременното

състояние и перспективите за развитие на логистичния сектор през призмата на

международните процеси. Специално внимание се отделя и на въпроса за

геополитическите рискове пред логистичната индустрия.

През последните десетилетия значимостта на логистиката и управлението на

веригата на доставките несъмнено нараства с оглед на мащабните и комплексни

изменения в световното стопанство. Трансформациите в бизнеса през този период

кореспондират с нова икономическа реалност, в която все по-сериозно се увеличава

броят на компаниите, опериращи на глобалния пазар. В резултат на тези процеси

веригите на доставки започват да се простират през териториалните плоскости на

няколко континента. Това от своя страна генерира нови предизвикателства и рискове

пред логистиката. С оглед на ръста на реализирането на логистични процеси в

глобален план в изследването няма как да се пренебрегне тематиката за

въздействието на международната среда върху тях. Логистичните операции се

осъществяват в нейните рамки, независимо дали са локални или трансгранични по

характер. При тези от вътрешно естество влиянието на външните фактори е

значително по-слабо, но също е налично. С нарастването на степента на

взаимозависимост между икономиките в глобален план въздействията на

вътрешните и външните фактори придобиват мрежова обвързаност. Логистиката

не само засилва своя международен характер, но наред с това следва да се отбележи

все по-нарастващото влияние на глобалната среда върху осъществяването на

логистични операции. Тя не се явява единствено техен контекст на разгръщане, тъй

като нейната динамика на развитие постоянно генерира трансформации в тях както

с позитивна, така и с негативна насоченост.

Обвързаността на логистиката с процесите в международната среда

безспорно се проследява в статията с оглед на проектирането на конкретните й

резултати в няколко различни направления. Едно от тях кореспондира с

обособяването на международната логистика, която се ориентира към изучаването

на процесите на планиране, изпълнение и контрол на материални и нематериални

38

потоци от източника до потребителя, намиращ се в различна страна. Фокусът на

международната логистика е свързването на националните звена в глобалните вериги

на доставки, преодоляването на международни бариери от различно естество

(политически, икономически, правни, културни, езикови и др.) и минимизирането на

транзакционните разходи и рискове. Тук от съществено значение се явява

изясняването на логистичните политики, системи и процедури на отделни държави,

както и регулациите, наложени от международни организации в тази област.

Увеличаването на компликациите пред управлението на веригите на доставки

от своя страна провокира и обръщането към тематиката за геополитическите и

геоикономическите измерения на логистиката. Като цяло двете направления на

анализ се отличават с изключително размити граници, което е обяснимо с оглед на

факта, че логистичните компании неизбежно оперират в среда, в която си

взаимодействат геоикономически и геополитически реалности. При тяхното

диференциране обаче се акцентира върху промяната на геостратегическия контекст

за съвременната логистика, в резултат на което понастоящем характерно за

международната среда става структурното несъответствие между геоикономика и

геополитика. С появата на нови геоикономически сили се проявява и старанието им да

се дистанцират от доминиращия геополитически модел, с което те започват да

оказват собствено влияние върху оформянето на глобалната система. Това от своя

страна води до възникването на нови заплахи по отношение на функционирането на

глобалните вериги на доставки.

Това заключение на свой ред насочва към темата за нововъзникващите

икономики и особено за тяхното въздействие върху сектора. Израстването им като

центрове на растеж ги превръща в значими стопански играчи на регионално и

глобално ниво. По отношение на компаниите от тези държави преимуществено се

отбелязва тенденцията на еволюция на техните стратегии, които вече не са

фокусирани върху целта за включване в глобалните вериги на доставки. В резултат на

успешното им излизане и опериране на световния пазар нараства и самочувствието

на тези фирми, които започват да проявяват аспирации към достигане на позиции в

челните редици на глобалния бизнес. За тях основна амбиция вече се явява

изграждането на собствени вериги на доставки. Това на свой ред драстично променя

логистичната индустрия, тъй като конкретните действия на компаниите от

нововъзникващите икономики имат за резултат прокарването на нови търговски

коридори.

39

16. Йонева, Ел. Демократичните измерения на енергетиката. – В:

Предизвикателства пред представителната демокрация в България, Велико

Търново, 2016, с.57-68.

Резюме:

Статията е ориентирана към проучване на един от специфичните

политически направления при изследването на енергетиката, а именно изучаването на

нейните демократични измерения. В последните години все по-сериозно внимание

започва да се обръща на политическите фактори в посока на използването на

енергийните ресурси като инструмент за натиск върху вносителите от една страна,

както и на заплахите, които поражда нестабилният политически климат в

страните-износителки – от друга. Научните усилия саконцентрирани обаче

преимуществено върху проучването на връзките между външните отношения на

страните и техните енергийни политики. Така темата за обвързаността между

енергетиката и демокрацията се явява обект на специфичен изследователски

интерес, като разработването й позволява взаимовръзките да бъдат анализирани с

оглед на тяхната ендогенна и екзогенна динамика.

Във вътрешен план се представя въздействието на енергийния сектор върху

демократизационните процеси в дадена държава, както и в обратна посока -

степента на демократичност на енергетиката (особено по отношение на вземането

на решения в тази сфера), наред с отчитането на външните направления на тази

връзка. Маркирани са значими измерения на проблематиката по линия на въпросите за

демократичните предизвикателства пред рентиерските държави с оглед на

механизмите за трансформиране на енергийните ресурси във влияние и власт във

вътрешна и външна перспектива (в частност и теориите за „въглеродната

демокрация”), концепциите за „енергийна демокрация”, свързани с идеите за

засилване на партиципативните форми при вземането на решения в енергийната

сфера, за децентрализация и др. Откриването на допирни точки между енергийните и

демократичните процеси има за цел да провокира по-сериозен научен интерес в

българската наука към темата, който кореспондира и с откриването на нови полета

за изследване за политическите науки.

40

По линия на очертаването на вътрешните аспекти на темата специално

внимание в статията се обръща на въпроса за политическите нюанси на „ресурсното

проклятие”. Наблюденията в редица случаи показват, че управляващите са

подложени на значително изкушение от злоупотреба с тези средства, получени от

износа на енергийни ресурси, които започват да се използват не за подобряване на

жизнения стандарт на населението, а за въздействие върху конкурентните партии и

елиминиране на опозицията. Така енергийните приходи не само могат да допринесат

за увеличаване на корупцията, но и оказват влияние върху политическата система,

като водят до подкопаване на демокрацията и стимулират авторитарните

тенденции в управлението /или пък засилват издръжливостта на вече установени

режими от такъв характер/. Проявлението на негативното въздействие на

средствата от износа на енергийни ресурси върху политическата система може да

бъде търсено в следните посоки: 1) правят правителствата по-слабо зависими от

данъчните приходи, тъй като те вече не разчитат преимуществено на тях; 2)

увеличават възможностите на елита за „закупуване” на политическа подкрепа; 3)

предоставят финансиране за подтискане на демократизационни процеси. В резултат

на това нараства вероятността за цялостно намаляване на прозрачността, за

ограничаване свободата на медиите, за манипулиране на резултатите от проведени

избори, както и за намеса в дейността на съдебната власт. Следователно наред с

отчитането на другите фактори, оказващи въздействие върху засилването на

авторитарните явления, несъмнено трябва да не се пренебрегват и постъпленията

от енергийния износ с оглед на потенциала им за консолидиране на властта и

засилване на шансовете за политическо оцеляване. От друга страна при липсата на

силни институции ресурсните приходи ще служат основно на доминиращите елити,

които ще имат интерес от все по-тясно обвързване с петролно-газовия бизнес.

17. Йонева, Ел. Съвременната визия за развитието на политическите науки –

между конвенционалните и модерните перспективи. – В: Повишаване на

интереса към политическите науки в УНСС. С., 2017, с.58-68.

Резюме:

Статията е посветена на изследването на практическите аспекти в

обучението по политически науки, концентрирайки вниманието върху

41

конвенционалните и модерните перспективи за тяхното развитие. Проучването

изхожда от идеята, че с глобализацията планирането и управлението на

политическите процеси и действия драстично се усложняват. Динамиката в

международната среда провокира необходимост от отчитане на по-пространна и

комплексна палитра от въздействащи фактори, което превръща политиката в по-

комплицирана проблематика. Това от своя страна логично привлича вниманието към

тези въпроси, както на научно-изследователско, така и на практико-приложно ниво,

което пък допринася на свой ред за фокусиране и върху изследването на

компликациите по отношение на осъществяването на политически анализи.

Въпреки наличието на твърдения за цялостна криза в развитието на

хуманитарните и социалните направления за сметка на преориентирането към

приложните науки, за автора важността на политическата проблематика няма как

да бъде пренебрегната. Обръщането преимуществено към технологиите наистина е

характерно с оглед на новите параметри на световното развитие, но разгръщането

на каквато и да било дейност в крайна сметка е зависимо от политическата рамка,

задаваща възможностите и ограниченията за нейното осъществяване.

Политическите науки може и да не представляват с оглед на своята специфика

типичната иновативна сфера, но това далеч не означава, че тяхното неглижиране

следва да бъде допускано. Маркирани са възможностите, как по линия на търсенето

на пресечните точки на политическата проблематика с други тематични области, да

бъде разширено полето, а оттам и повишена атрактивността на политическите

науки.

На следващо място с оглед на трансформациите в глобален план се анализира и

тенденцията за създаването на нови центрове на знание в рамките на политическите

науки. В тази връзка са изведени насоките на геополитическото преустройство,

които кореспондират и с ерозия на западните научни модели в останалата част от

света. Този феномен е от съществено значение поради все по-сериозното

акцентиране върху неприложимостта за други региони на утвърдените методи и

теоретични инструменти, продукт на американската и европейската мисъл. С оглед

на изместването на гравитационния център в геоикономически план на изток започва

обаче и търсенето на алтернативни интерпретации. Изследването показва, как Азия

и други зони в световен план вече изявяват претенции да се дистанцират от ролята

си на лаборатории за валидиране на западните теории. Проучването налага идеята,

че Западът несъмнено ще продължи да бъде основен център за създаване на знание, но

42

загубата на монополистичната му позиция в това отношение ще измени драстично

съществуващата структура на интелектуално разделение на труда в сферата на

политическите науки.

18. Йонева, Ел. Отношенията ЕС-Централна Азия в енергийния сектор:

адаптиране към новите реалности. Издание на CD на Българската

асоциация за европейски изследвания, 2017.

Резюме:

През последното десетилетие темата за отношенията ЕС-Централна Азия

привлича все по-сериозно внимание на глобално ниво вконтекста на актуалните

измерения на разгръщането на външните отношения на Съюза. С оглед на тези нови

тенденции докладът разглежда основните вектори на европейските контакти и

развитието на сътрудничеството с държавите от региона, както и отражението

им върху външната политика на ЕС и резултиращите геополитически въздействия.

Дискутират се различни аспекти на европейската стратегия по отношение на

Централна Азия, по-специално по линия на енергийния сектор през перспективата на

еволюцията в последните години. Специфично внимание се обръща на фокуса към

диверсификационните усилия с оглед на статута на ЕС като мащабен консуматор на

енергийни ресурси. Изследването очертава концептуалната рамка на отношенията

със страните от региона, явяващ се значим компонент от политиката за енергийна

диверсификация на ЕС с оглед на потенциала за прокарване на нови маршрути за

доставки и изграждане на Южния газов коридор.

Специално внимание е отделено на еволюцията в отношенията между ЕС и

държавите от Централна Азия. През първото пост-съветско десетилетие тя става

най-отворена по отношение на западно влияние, но като цяло международният

ангажимент към нея остава слаб. В резултат на липсата на значително европейско

присъствие бавно се изграждат политически и икономически връзки. По отношение

на региона ЕС прилага общите програми за пост-съветското пространство, а

впоследствие са сключени споразумения за партньорство и сътрудничество с

Казахстан, Киргизстан, Узбекистан и Туркменистан, но по отношение на последния

възникват компликации около процеса на ратификация. Същевременно поради

гражданската война в Таджикистан сключването на споразумение се забавя чак до

43

2004 г. Като цяло ангажиментът на ЕС към Централна Азия в последното

десетилетие на XX в. е скромен, отличаващ се с липса на политически приоритети и

на необходимите ресурси, така че той да е в състояние да окаже реално въздействие

върху региона.

На следващо място в изследването се коментират промените, които

настъпват в началото на XXI в. с оглед на стартирането на мащабни геополитически

трансформации в тази зона, явяващи се следствие от засилването на

международното внимание и дори зараждането на конкуренция по отношение на нея.

Събитията около 11.09.2001 г. извеждат проблемите на сигурността на преден план,

което насочва вниманието върху централноазиатските държави с оглед на

стратегическата им близост до театъра на военни операции в Афганистан, като в

резултат на това на тяхна територия се появяват и първите западни военни бази.

Това присъствие обаче поражда тревоги не само в Москва, но и в Пекин, което

провокира на свой ред лансирането на Шанхайската организация за сътрудничество

като инструмент за партньорство със страните от региона. Същевременно

събитията в Андижан през 2005 г. довеждат до сериозен разрив в отношенията

между Узбекистан и ЕС. С оглед на нарастващата значимост на региона в този

момент в рамките на Съюза се стига и до решението за създаване на пост на

специален представител за Централна Азия.

В рамките на германското председателство през 2007 г. се осъществява и

историческата стъпка за формулиране на цялостен поход по отношение на тази зона.

Приетата „Стратегия за ново партньорство“ се окачествява като най-амбициозния

проект на ЕС по отношение на региона, която трябва да се разгърне на регионално

ниво и на двустранна основа по широк спектър от въпроси, включващи енергетика,

сигурност, околна среда, транспорт, образование, демокрация и човешки права. До

голяма степен обаче тези действия от страна на ЕС са прекалено закъснели, тъй

като ситуацията в Централна Азия вече е доста по-различна от тази от предишното

десетилетие, понеже сега вече е налице както вътрешна съпротива, така и активна

външна намеса на мощни международни фактори в лицето на сили като Русия,

Китай, Индия, Иран и др. От друга страна прилагането на европейската стратегия

по отношение на региона се възприема като тест за подхода на ЕС по линия на

разгръщането на неговите външни отношения.

Наред с това се поставят и въпросите за моралното измерение на

отношенията на ЕС с държавите-износители на енергийни ресурси. Широко се

44

прокламира идеята, че Съюзът трябва да следи за това, предоставените средства за

суровини да не се превърнат във фактор за генериране на политическа нестабилност

или засилване на авторитарните тенденции в тях с оглед на приноса на добива на

енергоизточници за развитието на тези страни. По тази причина се препоръчва наред

със задълбочаването на енергийните отношения да се провежда и по-пространна

политика, която да гарантира насочването на ресурсните приходи към устойчивото

развитие на тези държави с акцент върху инвестиции в околна среда и образование,

както и към насърчаването на реформите по линия на демократизация и зачитане на

човешките права. Въпреки че ЕС по принцип има интерес от генерирането на

сигурност в областите, свързани с неговите суровинни доставки, тези въпроси биват

определяни като пренебрегвани от Съюза в замяна на обикновено партньорство на

взаимоизгодна основа. Така тук големият въпрос се явява, дали подходът на ЕС във

външната енергийна политика трябва да е ръководен от ценности или политика в

духа на реализма.

19. Yoneva, El. The Changing Geopolitics of Energy in South East Europe:

Implications of the Ukraine Crisis for Regional Energy Security. //Western

Balkans and the European Union: Lessons from Past Enlargements, Challenges

to Further Integrations, Sofia 2015, pp.221-232.

Резюме:

Статията е ориентирана към проучване на въздействието на украинската

криза върху регионалната енергийна сигурност в рамките на Югоизточна

Европа.Изследването се опира на разглеждането на процесите през призмата на

геополитическата динамика. Пренебрегването на трансформациите в източното

направление на съседството на ЕС в комбинация и с плахите действия на Съюза за

придобиване на по-сериозна роля в тях провокират действия от страна на други сили

за запълване на създадения вакуум. Същевременно засилването на руските позиции в

региона се осъществява паралелно с по-сериозното проникване на китайското

влияние.

Несъмнено проблемите в отношенията между Русия и Украйна, ескалирали с

разгръщането на Кримската криза и в по-широк план, бележат нов етап в

развитието на балканската и черноморската зони. Начертаните в резултат на

събитията гранични линии рефлектират върху контрола над Керченския проток и

45

оттам „затварянето“ на Азовско и Каспийско море. Така съществен кръг от въпроси

се оформя по линия на баланса на силите в Югоизточна Европа във връзка с

преливащите ефекти от кризата.

Изследването насочва към заключението, че благодарение на украинската

криза регионът се „завърна” в европейския и световния политически и обществен

дневен ред. Прекрояването на държавни граници е факт, който е от изключително

сериозно значение с оглед на начините, по които новите линии рефлектират върху

разграничението на морските пространства, което от своя страна е свързано с

експлоатирането на различни видове ресурси. Съществен кръг от въпроси се оформя и

във връзка с военноморския баланс в региона с оглед на руските стремежи за

увеличаване на черноморския флот.

Критиките към провала на ЕС в развитието на политиката на съседство в

източна посока и на подхода към източноевропейските държави са съпътствани от

коментари за началото на ново противопоставяне между Русия и западните сили по

схемите, характерни за Студената война, които вероятно все повече ще превръщат

региона в гранична, а оттам – и в разделителна линия.

Очертан е и по-оптимистичният сценарий, съгласно който украинската криза

въпреки негативните си последици предоставя един вид „втори шанс” за решаване на

редица проблеми в черноморското пространство и активизиране на

сътрудничеството. В тази връзка се изтъква, че ключът към преодоляването на

противоречията се крие именно в засилването на регионалния подход, в рамките на

който да се търси преодоляване на наличните компликации. Единствено когато

Югоизточна Европа престане да бъде „сива зона” и подобри състоянието си по линия

на сигурност и стабилност, ще се стигне в резултат и до повишаване на

икономическото й благосъстояние. Актуалната конюнктура обаче предполага

поредно отклоняване на вниманието към южните съседи на ЕС по линия на

бежанската криза и събитията в Сирия, докато Югоизточна Европа се разглежда в

контекста на събитията преимуществено във връзка с темата за функционирането й

като външна граница на ЕС.