НИНА ДЕБРЮНЕ

ОТ САМОТО НАЧАЛО... Приказка за село Емона

София, 2014 г.

Настоящата книга е резултат от научноизследователския проект за документиране на културно-историческото наследство на с. Емона, организиран и извършен от преподаватели, докторанти и студенти от Университета по библиотекознание и информационни технологии и финансиран по Наредба № 9 на Министерство на образованието и науката (НИП-2013-09 и НИП-2014-15) и от Фондация „Аретè-Фол”. © Нина Дебрюне, гл. ас. д-р – автор © Димитър Иванов, проф. д.ик.н. – научен редактор © Парашкев Фереджанов – коричен дизайн Издателство „За буквите – О писменехь”

ISBN 978-619-185-143-0

Съдържание

Пролог............................................. 1

Античност........................................ 6

Средновековие .............................. 24

През османска власт ..................... 48

След Освобождението .................. 69

Епилог ............................................. 84

Библиография ................................ 85

1

Пролог

„Имало едно време едно село…” –

така започват всички приказки. Нашата приказка,

обаче, ще започне много преди това. Ще се върнем

във времето на боговете, когато в земите около

планините Ета и Пелион в Тесалия живяла принцеса

Кирена, дъщеря на Хипсей, цар на лапитите,

митическо племе от великани, братовчеди на

кентаврите и олицетворение на бурите. По майчина

линия Кирена била внучка на самата Гея. За Кирена

казват, че отстъпвала само на Артемида по смелост и

ловкост с копието и стрелите. Нон я оприличава на

Артемида, заради любовта й към планините1, а

Пиндар разказва, че „тя не обичала да седи зад

1 Nonnus. Dion. XLIV. 291-318

2

стана и да хвърля совалката наляво и надясно,

нито се наслаждавала на веселби и угощения, а

слушала бойния зов на островърхото бронзово

копие, често се биела с дивите животни в

полето и така осигурявала благоденствието на

бащините си стада.”2 Един ден, докато била на паша, стадото на

Кирена било нападнато от гладна лъвица. Девойката

не се уплашила; напротив – с голи ръце убила

лъвицата. Аполон, минавайки случайно в тоз момент

от там, се влюбил от пръв поглед, отвлякъл я (както

често решавали проблема боговете) и я отнесъл в

Южна Африка, където в нейна чест основал град

Кирена в днешна източна Либия. От любовта на

Аполон и Кирена се родили две момчета – голямото

нарекли Аристей (той е и нашият герой), а малкото –

Идмон, на когото мойрите отредили нещастната участ

да има пророчески дарби и да види собствената си

смърт в похода на Язон за златното руно.

2 Pind. Pyth. IX, 15-25.

3

фиг. 1 Аристей, Фр. Босио, 1817 г., Лувър

Но да се върнем на Аристей. Още като дете,

Хермес – вестоносец и пощальон на боговете, го

взима и го предава на Гея, която като всяка баба,

полага неимоверни грижи за възпитанието на внука

си. Гея дарява Аристей с безсмъртие и го поверява

на Орите – богините на сезоните, които го отглеждат с

нектар и амброзия. Като поотраснал, те научили

Аристей на много тайнства, като това как да гледа

пчели, за да добива мед и как да

извлича зехтин от маслините, как да

подсирва млякото и да лови диви

животни с капани и мрежи. Затова е

наричан още Агрей (ловец) и Номий

(овчар). Така Аристей станал

покровител на лова,

животновъдството, пчеларството и

овощарството и поредното

доказателство, че зад всеки успял

мъж стоят поне няколко жени.

Като възмъжал, Аристей

отплавал от Либия към Беотия,

където станал ученик на мъдрия

кентавър Хирон. (Както казахме и по-

рано, по майчина линия, Аристей е

4

родственик на кентаврите.) Музите пък го дарили със

способността да лекува и да вижда бъдещето. След

като приключил с обучението си, младежът започнал

да пътува и обиколил целия познат свят и където

отивал, все го почитали. Той помагал на хората

срещу суша и други природни бедствия. Неговото име

станало название за “най-добър”.

Още в Беотия Аристей се жени за Автоноя,

дъщерята Кадъм - основател на Тива, и племеница на

отвлечената от Зевс Европа. Автоноя ражда на

Аристей четири сина – Харм, Каликарп, Полидор и

злочестия Актеон (единственият мъж, видял

девствената красота на къпещата се Артемида и

заплатил с живота си за това3). След смъртта на

Актеон, Автоноя полудява, а Аристей напуска

завинаги Тива. Първо пътува из Аркадия, после

Тесалия, Сицилия (където управлява известно

време), Сардиния, Либия, чак до Тракия, където се

среща с Орфей и е посветен в тайнствата на Дионис.

В Тракия Аристей се влюбва в нимфата

Евридика, предопределена за съпруга на Орфей. По

цели дни наблюдавал Аристей тайно Евридика и се

наслаждавал на красотата й. Един ден (според някои

3 Ovid. Met. III. 165-252; Кун, Н.А. Старогръцки митове и легенди. – София: Труд, 2006, с. 32-33.

5

в самия ден на сватбата й), обаче, не устоял на

изкушението и й посегнал. Изплашена, Евридика

хукнала да бяга през гората, без да иска стъпила в

змийско гнездо и била смъртоносно ухапана. За да

отмъстят за смъртта на приятелката си, нимфите

убили всички пчели на земята, но Аристей бил

опростен (и пчелите съживени) след като пожертвал

четири бика и четири млади крави на гроба на

Евридика.4

След гибелта на любимата си Аристей се

оттеглил накрая на планината Хемус, където основал

град, носещ неговото име – Аристеон.5

Така било създадено нашето село Емона.

4 Виргилий приписва отмъщението на Орфей. Vergil. Georgics ІV.453–527. 5 Smith, William. Dictionary of Greek and Roman Antiquities. Vol 1. 1870., p. 289 // http://www.ancientlibrary.com/smith-bio/0298.html, последно достъпен 14.11.2014; March, Jennifer. Dictionary of Classical Mythology. Oxford: Oxbow Books, 2014, p. 78.

6

Античност

Най-старото сведение за населението в

района около Емона дължим на Бащата на историята

– Херодот. В книга ІV от „История” той описва похода

на персийския цар Дарий I срещу скитите на север от

Хемус като между другото споменава:

„Преди да стигне Истър

[Дунав], покорил най-напред

гетите, които обезсмъртяват.

Траките, които държат

Салмюдесос [Странджа], както и

онези, които живеят над градовете

Аполония и Месамбрия – така

наречените скюрмиади и нипсайи,

– се предали без бой на Дарий; но фиг. 2 Историята на Херодот, Оксиринхски папирус № 2099, ІІ в.

7

гетите, които се обърнали към безразсъдна

съпротива, веднага били заробени, въпреки че

били най-мъжествени и най-справедливи от

траките.”6

Така заключаваме, че траките на север от

Несебър са били от племето нипсайи (нипсеи, нипси).

Науката все още търси отговор на въпроса кои точно

са нипсайите, тъй като никой след Херодот не ги

споменава. Това, разбира се, не означава, че той си

ги е измислил, но отваря различни възможности за

интерпретации върху произхода и битието на

местните тракийски племена.

Ксенофонт дава сведения за тракийско

племе „транипси”, което се разчита от някои

изследователи като trans-nipsei, т.е. „оттатък

нипсите”, и евентуално жители на Емонската планина.

За тях знаем, пак от Ксенофонт, че са съставно племе

на тините. Като цяло, обаче, сведенията са оскъдни и

объркващи дори за специалистите, които се опитват

да пресъздадат племенната действителност в Тракия

през V и IV в. пр.н.е.7 Единственото племенно име,

6 Hdt. IV.93. Херодот, История, част ІІ // пр. от стгр. Петър Димитров – София: Наука и изкуство, 1990, с. 35. 7 За подробен опит да се посочат териториите на тракийските племена, вж. Делев, Петър. Някои проблеми на етнонимията в централна и югоизточна Тракия. // http://www.academia.edu/382764/, последно активен 6.8.2014 г.

8

което се е наложило през този период е на одрисите,

които образуват собствена държава, подчинявайки

доста племена, изтривайки завинаги от страниците на

историята техните имена.

Още в края на VIІ век пр.н.е. започва

заселването на черноморския бряг от древните гърци.

Причините за това са икономически, политически и

демографски. Първо те се отправят на запад, после

на юг и чак накрая тръгват към по-студените северни

ширини. Заселването по Черно море става през

последната преселническа вълна. Така се основават

големите колонии Византион (впоследствие

Константинопол), Аполония и Месемврия. Всички

градове по западното крайбрежие са основани от

йонийци от град Милет и остров Хиос, само

Месемврия (основана ок. 510 г. пр.н.е.)8 е от дорийци

– „колония на мегарците”, пише Страбон през I в.

пр.н.е.9 Значението на тази отлика едва ли е

съществено за нашата приказка, тъй като независимо

от разликите межу тези два етноса, те са част от това,

което наричаме най-общо „древногръцка култура”. Но

както виждаме, съзтезателният дух между Созопол и

8 Съществуват сведения за по-ранно тракийско поселение на това място. Една от версиите за произхода на името на града е тракийското Мелсабрия – град на Мелса. 9 Страбон. География, VІІ.6.1.

9

Несебър има своята хилядолетна историческа

предопределеност.

Аполония и Месамбрия от своя страна

започват да основават собствени търговски колонии

(емпориони). Досега са известни няколко

месемврийски търговски центрове – Навлохос или

Тетранавлохос [дн. Обзор или някъде между Емона и

Обзор], Емона, в околностите на с. Равда и възоснова

на някои находки се допуска възможността за

съществуване на още две тържища – при с. Св. Влас

и в м. Иракли. За връзките с града майка

свидетелстват находки от околностите на Емона,

сред които три монети на Месемврия, една на

Марония и една на Кавар. Намирани са и амфори от

периода VII-II в. пр.н.е.10 Монетата на Марония е

интересна, защото подсказва търговски връзки с

градове на голямо разстояние – в случая до дн.

Комотини в северна Гърция. Според легендата

Марония е основана от цар Марон, син на Дионис и

жрец на Аполон. Омир споменава града в Одисея, а

Плиний Стари в своята „История”. Виното от Марония

било „сладко черно”11, с вкус на нектар и толкова

10 Тотешев, Асен. Нови сведения за миналото на с. Емона, Бургаска област. – Годишник на Националния археологически музей, VIII. – София, 1992, с. 332. 11 Омир. Одисея, ІХ,196-201.

10

силно, че е трябвало да се разрежда 1:20 с вода.

Омир разказва как Одисей упива циклопа Полифем с

трайкийско вино от Марония. (Между другото, траките

имали печалната слава на пиячи, тъй като – за ужас

на римляните – не разреждали виното). Изкушаващо

е да мислим, че Емона е изнасяла вино за Марония,

защото това ще е равносилно на износ днес за Бордо.

Кавар пък е последният келтски цар по

нашите земи. Келтите идват на Балканите в началото

на трети век и остават около 60 години, преди да

бъдат покорени и претопени от траките. Кавар сече

монетите си в Кабиле, до Ямбол, и умира през 213 г.

пр.н.е. Това ни позволява да датираме

съществуването на Емона и да сложим географски

маркери на търговския й периметър. Разбира се и

датировката, и географското разпространение е

условно дотолкова, доколкото монетите може да са

донесени по-късно или да са попаднали случайно. От

друга страна, Емона бидейки емпорион, е напълно

възможно – а и вероятно – те да са дошли тук по

търговски път.

Одриското царство е покорено от Филип II

Македонски, а след смъртта на Александър

империята е поделена между четирима от

11

военначалниците му. Тукашните територии остават

под управлението на Лизимах. През 313 г. пр.н.е.

траките на север от Хемус се освобождават, но

емонските земи остават под контрола на Лизимах.12

Римляните се повяват на Балканите през I в.

пр.н.е. Месемврия и вероятно Емона, като нейна

търговска колония, влизат във военен съюз с

понтийския цар Митридат VI Евпатор срещу римските

нашественици. Историкът Апиан Александрийски

пише:

„Трябва да знаете, че Митридат

управлява земите на предците си, които са

дълги 2000 стадия и че има много съседи –

войнстващите колхидци, гърците на Евксина и

варварските племена отвъд тях. Съюзниците

му са готови да изпълнят всяка негова дума,

скитите, таврите, бастарните, траките,

сарматите и всички тези, които живеят около

Дон и Дунав и Азовско море.”13

Понтийските войни траят от 89 г. до 63 г.

пр.н.е. Източна Тракия пада под римско владичество

след военната кампания на Марк Теренций Варон

12 Дочков, Илия. Обзор. Бъдеще, заредено от миналото. – Бургас : Информа принт, 2014, с. 44-45. 13 App. Mith. ІІІ.15. (превод от англ. мой)

12

Лукул, който последователно завзема крепостите и

градовете по Черноморието. Интересно е, че

Месемврия се предава без бой и с решение на

„Съвета и народа” приема част от римските войски да

зимуват в града през 72 г. пр.н.е.14

Северната граница на римската провинция

Тракия минава по билото на Стара планина, но в

източния й край отива малко на север. Плиний Стари

в своята „Естествена история” описва нашия

черноморски бряг така:

„На брега, тръгвайки от Дионисополис

[Балчик], е Одесос, град на милезианците,

реката Панисос [Камчия], градът

Тетранавлохос.

Планината Хемус,

която с голямата си

верига се надвесва

над Евксина [Черно

море] и на чийто

нос в миналото е

имало град, наречен

Аристеум.”15

14 Райчевски, Стоян. Крайбрежна Стара планина. Топоними и хидроними. – София : Български бестселър, 2007, с. 91. 15 Plin. Nat. 4.18

фиг. 3 Аристеум на карта на Тракия (1585)

13

Плинйй твори през първи век, но от

писанията му заключаваме, че градът крепост

Аристеум, кръстен на митичния бог и наш герой, е

съществувал вече от много години. Дали е кръстен

Аристеум, защото е отглеждал вино, пчели или

добитък, или защото е бил „най-добър”, може само да

гадаем. В м. Пальохора (Старото село), на ок. 500 м

от днешното село, е имало римско селище, а на руски

карти от ХIХ в. носът е означен като Палеокастро

(старата крепост)16. За това селище се разказва

легендата как местните емонци посрещнали с милина

(баница) атинския държавник и законотворец Солон,

заточен тук от тирана Пизистрат.17 Солон живее

между 638 и 558 г. пр.н.е., т.е. преди основаването на

Емона, и дори на Несебър, и следовално не може да

е бил заточен тук. Той, обаче, има връзка с Мегара,

града майка в Гърция. През 564 г. пр.н.е. Солон

успява да завземе пристанището Нисеа, което е

съседно на Мегара. Дали е възможно тогава емонци

да са наследници на жителите на Нисеа, които също

могат да се определят като мегарци?

16 Клисаров, Николай. Нос Емине. Емона. – Пловдив : ИК Марица, 2010, с. 2, 78. 17 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 405.

14

Друга легенда разказва за унищожаването

на крепостта. Древен гръцки цар хванал Горгоната,

която причинявала много злини на хората и решил да

я заточи из дивите планини на Кавказ. Затворили я в

тесен съд, натоварили я на гемия и поели на дълго

плаване на север. Като минавали покрай нос Емине,

Горгоната се примолила на капитана за малко свеж

въздух. Той се подмамил, отворил капака и когато тя

погледнала към носа, на който стояла крепостта,

всички камъни се преобърнали и крепостта паднала в

морето. Оттам идва и песента „Горгона, пу вулаки то

палеокастро” или „Горгоната, която потопи старата

крапост”.18 Може само да гадаем дали крепостта е

паднала вследствие на естествена за района ерозия

или в резултат на някой природен катаклизъм. Още в

средата на миналия век при изследвания се вижда, че

пред носа има пръснати подводни скали на

разстояние 250 м навътре в морето.19 През I век

пр.н.е. при земетресение изчезва цял древен град –

Бизоне – при дн. Каварна, което следва да ни покаже,

че е напълно възможно нещо подобно да се е

случило и тук, а хората да са се опитали да си го

обяснят чрез ужасната Горгона.

18 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 403. 19 Тотешев, А. Цит. съч., с. 336.

15

Като вземем под внимание всички тези

сведения, може да заключим, че Емона е основана

около V в. пр.н.е. като търговски център и е била

укрепена. Населявана е от гърци, които са търгували

с местното население от племето нипсеи, както и с

келти и траки от териториите на днешни южна

България и северна Гърция. Възможно е част от

селището да е унищожено при природен катаклизъм,

но животът в района не е прекъснат.

В древността тук е минавал

Западнопонтийският път. Построен от траките,

реконструиран от римляните, той е свързвал

градовете по бреговете на Черно море от делтата на

Дунав до Бизантион. Предполага се, че Дарий, Филип

II, Лизимах и Лукул са пресичали Стара планина

именно по него (въпреки че има и предположения, че

са използвали Надърския проход).20 Тъй като се

съревновава с морския транспорт,

Западнопонтийският път никога не става главна

сухопътна артерия на провинцията, каквито са

„магистралите” по Лимеса (по протежението на южния

бряг на Дунав), Виа Диагоналис (част от който е и

20 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 283.

16

днешната магистрала „Тракия”) и пътят от Ескус (дн.

с. Гиген) до Филипополис.

Около Емона има две възможни трасета

(днешният път през с. Баня е построен през ХХ век.)

Певтингеровата карта21 ни посочва пътните станции в

околността – Темпло Йовис [Обзор] на север и

Месемврия на юг. Най-вероятно пътят е тръгвал от

Несебър, минавал е през преградата при Св. Влас,

през устието на р. Козлука, след това се е изкачвал по

Демиркапийския гребен, стигал е до портата на

Македонската нива и след това се е спускал по

гребена Джелеп

йол към устието на

река Вая. В полза

на това трасе са

няколко неща:

първо, римляните

са строяли пътища

по билото на

21 Певтингеровата карта (Tabula Peutingeriana) е единственото останало копие на пътната карта на Римската империя, първоначално създадена от Марк Агрипа (зет на Октавиан Август и генералът, победил Антоний и Клеопатра). Смята се, че последните промени са направени в края на ІV и началото на V в. Картата е открита в библиотеката на гр. Вормс (дн. Германия) през 1508 г. от Конрад Целтис, библиотекар на Максимилиан, император на Свещената римска империя. Целтис не успява да я публикува и я завещава на приятеля си Конрад Певтингeр, хуманист, дипломат, политик, икономист и колекционер.

фиг. 4 Темпло Йовис на Певтингеровата карта

17

планината, за да имат добра видимост, да не може

никой да ги приклещи в някое дере и да може

дъждовната вода да се оттича (даже в равнините

изкуствено са вдигали пътищата), и второ, наличието

на укрепителен вал в м. Македонската нива.

Строежът в Македонската нива не е изследван, но е

малко вероятно да е имало селище там. Защо?

Стените, чийто останки все още се виждат,

продължават по около 200 стъпки във всяка посока.

Този тип укрепления са се правили на определено

растояние по пътя, спускали са се от двете страни на

трасето и са имали защитни функции. Пък и селото с

крепостта е в близост.

Другото възможно трасе е било по брега.

Такова се споменава и от възрастни местни жители.

Руски източници от началото на ХIХ в. посочват, че

пътят е минавал през Козакокьой и н. Емона22, но за

последните двадесет века има поне четири големи

земетресения, които са можели да променят

бреговата ивица. В средата на VI в. земетресение

около Балчик срива града, напълно поглъща

съседния Афродизион и нанася сериозни щети на

22 Кузев, А., В. Гюзелев. Бългаски средновековни градове и крепости, т. 1. – Варна, 1981, с. 317; Клисаров, Н. Цит. съч., с. 3;

18

Одесос.23 През 740 г. има голямо земетесение при

Анхиало [Поморие], където се говори за водна стена,

висока над 4 м., която буквално поглъща една трета

от града и създава солено езеро на 2 км. навътре в

сушата24. Възможно е да има и още едно

земетресение през късното Средновековие, защото е

запазено в легенда, свързана с едно от

разрушаванията на манастира „Св. Никола”, който е

основан чак през ХIII в.

Така че по-вероятно е Западнопонтийският

път да е минавал над селото и през Македонската

нива. Римляните са известни със своите пътища,

строени да „векуват”. Първокласните трасета са

достигали до 6м широчина и са били четирипластови.

Основата им е от чакъл и пясък, върху които се

насипват дребни разбити камъни, след това чакъл и

хоросан и най-отгоре се редят масивни каменни,

варовикови или базалтови плочи. От двете страни се

слагали бордюри.25 Останки от плочи и бордюри може

23 История на Балчик // http://www.balcic.eu/page_1.html, последно достъпен 15.08.2014 г. 24 Бешевлиев, Боян. Анхиало/Ахело (Средновековие). // Encyclopaedia of the Hellenic World, Black Sea. // http://kassiani.fhw.gr/l.aspx?id=10671, последно достъпен 15.08.2014 г. 25 Теофилов, Румен. Три основни римски пътя пресичат България. // Сега, 31.12.2004. // http://www.segabg.com/article.php?issueid=1387&sectionid=6&id=00003, последно достъпен 24.7.2014 г.

19

да се видят в някои от участъците в гората около

Македонската нива в посока м. Ортото. Това не

означава, че самите камъни са от римско време,

въпреки че някои имат и необходимия външен вид и

размер; почти сигурно е, че пътят е поддържан и

поправян, тъй като се е използвал почти до наши дни.

Като стана дума за морския път, край Емона

е имало пристан. През втори век управителят на

Кападокия Флавий Ариан обикаля Черно море, след

което изпраща доклад на император Адриан, в който

пише:

„От Одесос до подножието на Хем,

простиращ се до Понта са триста и шестдесет

стадия; и тук има корабна спирка. От Хем до

град Месембрия деветдесет стадия; [там има]

корабна спирка.”26

Пристанът, за който говори Ариан, според

някои изследователи, се е намирал в днешното

Иракли27, което е от северната страна на носа, докато

основното пристанище на Емона е било на южната

страна.

26 Arriani Nicomediensis scripta minora, iterum rec. // http://ald-bg.narod.ru/biblioteka/anticni/ArianObhodEvksPont.htm 27 Тотешев, А. Цит. съч., с. 332.

20

През първи век започва и навлизането на

християнството по тукашните земи. През 52 г. апостол

Андрей прави Несебър епископия, в края на IV век

епископия е основана и в Анхиало.28

От римско време има и няколко надписа,

които са достигнали до наши дни. Първият е намерен

и описан през 1948 г., но за съжаление впоследствие

е изгубен. В него е разчетена важната дума „тракарх”.

Изследователите ни казват, че това е изборна

длъжност, свързана с тракийския койнон

(демократично събрание на общността) и с неговите

свещенодействия, празненства и игри, с почитането

на императорския култ. Терминът се среща и в

надписи от други селища на Тракия – Сердика,

Филипопол, Августа Траяна и др. Обикновено

тракархът е бил знатен и едър земевладелец,

представител на местната аристокрация. Той е

ръководил обществения и религиозния живот на

града и се е грижил за добрите връзки с Рим.29

28 Дочков, И. Цит. съч., с. 57. 29 Петрова, Светла. За Никополис ад Нестум/Местум и неговата етническа характеристика. // https://www.academia.edu/4053724, последно достъпен на 15.08.2014 г.

21

Другият фрагмент (намерен през 1985 г.) е

от мраморна плоча, предполагаем официален

надпис. За съжаление, плочата е била използван във

вторичен градеж (нещо напълно нормално в

Древността, а и в по-късния християнски период,

когато езическите архитектурни елементи наказатено

са били рециклирани в нови градежи). От останалите

до нас четири реда може да разчетем

„Ираклея” (Хераклея) и тъй като

камъкът е намерен на северната страна

на склона, едно от предположенията е,

че е от изчезналото селище Иракли.30

Интригуващ щрих е, че най-известната

Хераклея – Хераклея Понтика (днес Карадениз

Ерегли в Турция), също основана от мегарци, е

покровителствана от Идмон – брата на Аристей. На

мястото на неговата гибел хераклейците издигат

огромен храм. Възможно ли е да предположим (при

липса на преки археологически или исторически

данни), че Иракли и Емона са били две сестрински

поселения, почитащи двамата братя митични герои?

През 340 г. Западната Римска империя пада

и столицата се мести в Константинопол. За нас

30 Тотешев, А. Цит. съч., с. 332.

фиг. 5 Фрагментът, споменаващ "Ираклея" (публикуван от Тотешев)

22

Източната римска империя е позната като Византия,

въпреки че самите византийци са се наричали – а и

са наричани от българите – „ромеи”, т.е. римляни.

Емона и околностите стават част от Византия.

През 378 г. съседният Навлохос е нападнат

и опожарен от готите.31 Нямаме сведения за съдбата

на Емона; възможно да е имало набези и тук, но също

така е възможно планината да е спасила селото.

През V век по нашите земи се появяват

хуните на Атила. В защитата срещу тях между 441 и

446 г. е спомената крепостта Емимонту (Aimimovtou,

Aimimontou), под Източния Балкан, за която се

предполага, че е Емона.32

През VI век византийският историк и

последен значим античен учен Прокопий Кесарийски

споменава в съчинението си „За постройките” две

крепости, издигнати в Мизия при управлението на

Юстиниан (527–565) – Еркуленте и Скатрина33. За

първото се смята, че е (старото) Иракли34, а Скатрина

се тълкува от някои изследователи като „гребен на

Хемус”. Споменаването им в Мизия, а не в Тракия, е

31 Дочков, И. Цит. съч., с. 84. 32 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 285; Табаков, С. Опит за история на Сливен. Т.1 . С., 1986, с. 54-59; Тотешев, А. Цит. съч., с. 333. 33 Procopius. Buildings. III.11.18-20 34 Тотешев, А. Цит. съч., с. 333.

23

обяснимо, тъй като границата между двете провинции

е планината. Тъй като Еркуленте е първо споменато

сред крепостите в Мизия се предполага, че е много

близо до границата. За наличието на пристан от

някакъв вид на старото Иракли има и други сведения.

Тъй като Прокопий говори за крепости, издигнати от

Юстиниан, може да се допусне, че дотогава

Еркуленте не е било укрепено. Възможно е Скатрина

да не е била Емона, а друго селище на север от

Иракли (тъй като селищата са изброени

последователно от юг на север). Това е в

съответствие и с възприетата от учените граница (по

билото на Стара планина, а не от северната й

страна).

24

Средновековие

Когато Аспарух се установява в Онгъла,

Константин IV Погонат събира войска и тръгва на път.

Корабите отплават от Константинопол, пешаците

тръгват по Западнопонтийския път. Естествено

минават и през Емона. Знаем какво следва при

Онгъла, но за Емона не следва същото.

Новобразуваната държава България се простира на

юг само до Камчия. През 705 г. Тервел получава

областта Загоре, южно от Стара планина, но

черноморските градове са изключени от това

споразумение – т.е. Емона по всяка вероятност

продължава да е византийска. Договорът от 717 г.

определя граничната линия от Милеоне (дн.

Ябълково, Хасковско) до Емона, като Анхиало,

25

Месемврия и Дебелт остават във Византия.35 Едва

при Крум, през 812 г., Месемврия и околностите са

присъединени за пръв път към българската държава,

но със 30-годишния мирен договор между България и

Византия от 816 г. Несебър и Анхиало са върнати на

Византия, а Бургас е поделен. През следващите

векове районът остава пограничен и доста пъти се

озовава от едната или другата страна на границата.

Симеон го завзема, но статуквото отново е променено

(или въстановено?) през 927 г., когато синът му –

Петър I, връща бургаския залив, вкл. Аполония,

Анхиало, Месемврия и прилежащите им територии,

към които спада и Емона, обратно на Византия.36

Средновековието е известно и като „тъмните

векове”, заради стопиращото влияние на

християнската догма върху развитието на науката. До

средата на ХV в. откритията на древните гърци са

забравени, а центърът на географската наука се

измества на изток. Водещата роля в науките – сред

които географията и историята – е оставена на

арабския свят. Техните мореплаватели смело тръгват

да изследват непознати земи. Арабските учени

35 Madgearu Аlexandru. The Byzantine Expansion In The Black Sea Area. // Review of Military History. Romanian-Hellenic Special Issue, 2008, с. 22-31 36 Дочков, И. Цит. съч., с. 92-96; Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 92-93, Madgearu, А. Цит. съч.

26

преписват голяма част от древногръцките класически

произведения и така ги запазват за поколенията.

Арабите още от VIII в. се опитват да стъпят на

европейския континент, но срещайки опор от страна

на Византия и по-скоро на България, която спасява

Константинопол през 718 г., се отправят към другия

край на континента и се установяват в Испания,

където остават седем века. Благодарение на арабите

Европа научава много неща, едно от които е и

собствената си география.

През 1154 г. арабският учен и изследовател

ал-Идриси, който е на служба при сицилианския крал

Роджър (Руджеро) II, завършва своя опус Al-Kitāb ar-

Rujārī (Книгата

на Роджър),

който всъщност

е географско

описание на

света. Известна

с латинското си

име Табула

Роджериана,

Картата на Роджър се състои от 70 части. Северното

полукълбо е разделено на седем климатични пояса с

фиг. 6 Емона (Aimin) на Табула Роджериана (1150)

27

еднаква ширина и всеки пояс е разделен на десет

равни правоъгълника. За съставянето й, ал-Идриси се

осланя на арабски и гръцки текстове, както и на по-

късни описания на учени и пътешественици, но

изпраща и обучени картографи да изследват и

документират. Специфичното за тази карта е, че е

обърната – северната посока е надолу. Доста арабски

и египетски карти са така, защото по-голямата част от

познатия им свят е на север, а техните (южни) страни

е трябвало да заемат видимата горна позиция на

картата.

Тук трябва да се направи уточнението, че

Идриси прави картата с цел да се улеснят

италианските търговци, които точно тогава започват

да навлизат на Балканите. Географията е била

предназначена да ориентира търговците кои градове

могат да се използват като снабдителни бази за

зърнени храни, както и да се превърнат в пазар за

техните стоки.37 В този ред на мисли трябва да

приемем описанието в „Развлечение на копнеещия да

преброди страните надлъж и нашир”:

37 Лишев, С.Н. Географията на Идриси като исторически извор за българските градове през XII в.// Античная древность и средние века, вып. 10. 1973, с. 80-83.

28

„А измежду градовете на Румания са...

Дисина [Дичина], Тамтано, Барнас [Варна],

Ахилу [Поморие], Аймене [Емона], Бурфант

[Провадия], Маликия, Барасклафиса [Велики

Преслав]38… от град Ахиалу до град Аймене

има 25 мили, от Аймене до град Барнас има 50

мили39; между Барнас и Армукастру [Енисала]

има 25 мили; от Армукастро до Дуна има 3

мили40... град Аймене е на брега на морето41”. Тук се вижда, че Емине не е само географски

ориентир, но и градски център с потенциал за

международна търговия.

През 1278 г. крепостта пада под византийска

власт. Според поемата „За подвизите на известния

чутовен протостатор” на Мануил Фил византийският

флот начело с Михаил Глава Тарханиот превзел

повечето от крепостите в региона при похода си

срещу Ивайло:

“… Крепостта Калата [Галата] и

Петрион [Петрич, над Разделна]… двата

38 Плетньов, Валентин. Варненското пристанище през Средновековието (VІІ-ХV век) / Морски свят, март-април 2006 // http://pan.bg/view_article-9-5046-Varnenskoto-pristanishte-prez-Srednovekovieto-VІІ-HV-vek).html, последно достъпно 5.8.2014 39 Клисаров, Н. Цит. съч., с. 2, 40 Плетньов, Валентин. Цит. съч. 41 Клисаров, Н. Цит. съч., с. 3.

29

близки свидетели на подвизите.

…Благородникът дойде до Проват, град във

вътрешността. … Придоби цялото място

Емона, записа крепостта и града Козяк

[Обзор]. … Като безсмъртни паметници на

победителя… се сочат Варна, Проват,

Преслава”42, а императорът „облял меча си в

кръвта на българите”43. Мануил Фил е живял

между 1275 и 1345 г. и пише поемата през 1306 г.

Повечето историци днес приемат „Подвизите” за

достоверен източник, тъй като се предполага, че при

написването са ползвани хроники, спомени и разкази

на преки участници.44

Не знаем колко дълго Емона остава под

византийска власт, но не може да е много дълго, тъй

като се говори, че през 1331 г. Иван Александър

отсяда в околностите на Пальо баня на връщане към

Търново след победата над Андроник III при

Русокастро (18 юли). Тук той провежда важни

разговори с патриарх Теодосий Търновски и учителя

42 Плетньов, Валентин. Цит. съч. 43 Клисаров, Н. Цит. съч., с. 3; Кузев, А. Цит. съч., с. 317. 44 Карайотов, Иван. Пиргос – Бургас и районът на Бургаския залив в средновековните писмени и картографски извори, съпоставени с най-ранните карти от ХVІІ – ХVІІІ в. // http://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/PyrgosBurgasMV.pdf, с. 1-2.

30

му Григорий Синаит, който е една от основните

фигури на исихазма. Има поне една легенда, че

тримата се споразумели да основат българска Света

гора с множество манастири, която да помогне за

духовното укрепване на държавата. По-късно

Григорий и Теодосий, продължава легендата,

премислили и предложили манастирите да се

преместят по-близо до Търново, тъй като

разстоянието от Константинопол до най-близкото

голямо пристанище Месемврия било половин ден при

добър вятър, което е много по-кратко от времето,

което ще отнеме на българска войска да дойде от

Търново.45

От житието на Теодосий знаем, че е отсядал

в манастир в Емонската гора, въпреки че не знаем

точно в кой.46 Тогава вече е имало манастир,

посветен на Св. Никола Чудотворец. Говори се и за

съществуващ храм на Бендида-Артемида в м.

Ниското47. (Ако приемем, че култът към Аристей –

покровител на лова – е наличен чрез името на

крепостта, то е резонно да допуснем, че Артемида –

45 Манолов, П. Полуостровът (Емона, Баня, Иракли и Обзор). // http://petril.blog.bg/izkustvo/2012/05/20/bvk-2-poluostrovyt.956757, последно достъпен на 5.8.2014 г. 46 Кузев, А. Цит. съч., с. 324. 47 Манолов, П. Цит. съч.

31

ботинята на лова, също е била почитана). Има

сведения за манастир „Св. Георги” в близост до брега

на северната страна и манастир „Св. Илия” близо до

едноименния връх48, както и че останки от основите

на постройки са били видими допреди двадесетина

години49. По време на теренни обхождания в Източна

Стара планина през 1976–1977 г. са открити останки

от църква „Св Богородица”, която се е намирала

между м. Козлука (Елените) и Емона и на манастир

„Св. Неделя” на южния бряг, югозападно от

граничната застава.50 Също така в околността на с.

Емона са се намирали и манастири и скитове,

посветени на Св. Власий, Св. Андрей, Св. Петър и Св.

Ана.51

За връзката на Иван Александър

с Емона говори и колективна находка от

монети, сечени от него и от сина му

Михаил през периода 1331–1355 г.52

От тогава е и т.нар. хрисовул

(грамота или декрет) на Иван Александър. Това е

един доста интересен документ, в който пише, че се

48 Кузев, А. Цит. съч., с. 323; Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 371, 436. 49 Експедиция „Емона” на УниБИТ, юни 2013 г. // личен архив. 50 Тотешев, А. Цит. съч., с. 335. 51 Манастирът „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в Емона. // http://vashiatglas.com/news/view/5/930/, последно достъпен на 9.6.2013 г. 52 Кузев, А. Цит. съч., с. 316.

фиг. 7 Монета на Иван Александър и Михаил

32

издава от български цар, внук на царя Иван Асен,

който бил женен три пъти (Иван Асен II), даден на

йеромонах Макарий, манастирския игумен.

Предполага се, че грамотата е издадена през 1354 г.

от цар Иван Александър. В нея е записано, че е „построен из основи с иждивлението на бабата

на царя – Севина”53. По нататък владетелят

„заповядва царството ми с настоящия

освободителен и божествен златопечатник...

щото този манастир на светия мироточец и

чудотворец Никола да бъде несмущаван,

необезсилван, неприкосновен и необезпокояван с

каквато и да е тегоба – царска, църковна и

властелска”54. С грамотата манастирът става

ставропигиален – подчинен директно на

патриаршията, а не на митрополията55. Някои

изследователи предполагат, че въпросната Севина (в

превод от кумански – Радост), баба на цар Иван

Александър, е майка на баща му Срацимир56; други

пък смятат, че е неправилен прочит на името Ирина и

53 Атанасов, Георги. Добруджанското деспотство. - София : Фабер, 2009, с. 79. 54 Кузев, А. Цит. съч., с. 323. 55 Кузев, А. Цит. съч., с. 323. 56 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 79.

33

въпросната баба е царица Ирина Комнина, третата

съпруга на Иван Асен II.57

На база на този документ е прието, че

манастирът „Св. Никола” е основан в края на ХIII век.

Засега ще оставим хрисовула настрана, но ще се

върнем към него малко по-късно.

Втората половина на ХIII и началото на ХIV

в. са размирни. Българската държава е в упадък след

смъртта на Иван Асен II, когато за кратко време на

престола се изреждат различни издънки на

династическите му бракове. Централната власт

отслабва, местни феодали започват да се отцепват и

българският цар става по-скоро номинален, отколкото

реален. Избухва гражданска война (1257–1261) между

цар Мицо Асен и претендентът (после цар)

Константин Тих. През 1261 г. Мицо Асен, очевидно

неспособен да брани териториите си, решава да

размени крепостта Месемврия и околните твърдини

(към които трябва да спада и Емона) за спокойни

старини в околностите на Троя, осигурени му от

византийския император Михаил VIII Палеолог.

Процесът на разложение на властта

продължава въпреки известното стабилизиране в

57 Манастирът...

34

началото на ХIV в. Резултатът в края на ХIV в. е

изразен по един неповторим начин от рицаря

кръстоносец Йохан Шилтбергер, участник в похода на

Сигизмунд (1396), който в недоумение пише: „Минах

през три страни – и трите се казваха България”. Това,

разбира се, били Търновското царство, Видинското

царство и Добруджанското деспотство. Последното е

всъщност доста пластично, защото през времето на

съществуването си е съставено от няколко по-малки

квази-държавни структури. На север е Карвунското

деспотство със столица едноименният град (ок. дн.

Балчик), а под него е Загорското деспотство, към

което спада и черноморска Стара планина с Емона.

Карвунското деспотство се управлява първо от

архонта Балик, а след смъртта му (1347 г.) от брат му

– небезизвестния деспот Добротица, който мести

центъра на управление в крепостта Калиакра.

„Добруджа” е начинът на изговарне на името

Добротица от османците. Загоре се управлява от

Михаил Палеолог, племенник на византийския

император. Карвуна и Загоре имат като цяло смесени

чувства едни към други, но всякаква претенция за

добросъседските отношения е прекратена след като

35

племенникът на Добротица отравя Михаил Палеолог

(който даже му е зет).

Емона е завзета от Добротица през 1352 или

1357 г.58; според други източници му е дадена след

1369 г. като отплата за помощта, която оказва на

Иван Страцимир при завземането на Видин обратно

от маджарите59.

Тъй като всички важни твърдини на

Добруджанското деспотство се намират на

черноморското крайбрежие, морската търговия

продължава да се развива. Изнасят се зърнени

храни, които се отглеждат на север, а се внасят

платове, благовония, подправки, предмети на

разкоша. От околностите около Емона се е изнасяло

предимно дървен материал и въглища (които са се

добивали – предполагаме – на днешния плаж

Иракли).

С бързо развиващата се търговска дейност и

собствена логистика (корабостроене) Добротица се

изпречва на пътя на монополиста по това време –

Генуезката република, като за застраховка поддържа

58 Иречек, К. История на българите. с. 367 // http://www.kroraina.com/knigi/ki/ki_22.htm, последно достъпен на 6.8.2014 г. 59 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 51; За подробно описание на разминаването в датите, вж. Атанасов, Г. Цит. съч., с. 96.

36

и добри връзки със съперника й Венеция. В отговор

генуезците не се свенят да пращат пирати да

тормозят черноморските селища. Емона явно толкова

често е тормозена през този период, че местните

хора са принудени да търсят новаторски решения.

Първо, селото се мести нагоре по склона, за да може

да даде възможност на хората, ако не да организират

съпротива на евентуална атака, поне да избягат в

гората, и второ – да използват хитрост и да обърнат

нападенията в своя полза. Ветровете около носа са

много опасни, често има мъгли и силни водни течения

и от край време са се палили огньове, за да указват

пътя на минаващите плавателни средства. За да се

пазят, местните са палели сигналните огньове по-

нагоре по склона и така са давали фалшив ориентир

на пиратските кораби, които са се разбивали в

плитчините около носа. Който не е имал късмет да се

удави, е бил надлежно убиван, а плячката от

корабите – прибирана от селото.

През 1366 г. Византия е под ударите на

османците на Мурад I, а императорът Йоан V

Палеолог е блокиран на северната българска

граница, след като Търново му отказва преминаване

през бългаската акватория на Дунав. Същевременно,

37

Амедей VI Савойски, племенник на

императрицата майка Анна Савойска и

първи братовчед на Йоан V, е на мини-

кръстоносен поход срещу османците.

След като побеждава турците при

Галиполи, с което осигурява

просъществуването на Византия с

около век, и разбирайки за проблемите

на братовчед си, Амедей се притичва

на помощ. Завзема Агатопол [Ахтопол],

Созопол, Анхиало, Несебър, подминава

Емона и обсажда Варна.60 Според

Савойската хроника:

„След като графът прекара няколко

дни пред Одесос, оттам тръгнаха много

рицари, оръженосци, стрелци и свещеници и

отидоха пеша пред една крепост, наречена

Емона, носейки стълби и чукове, за да я

нападнат. И когато изправяха стълбите, тези

от крепостта помолиха да не им сторят зло и

че те биха се предали на графа, ако им пощади

живота. След като чуха тези думи, те се

оттеглиха от настъплението и дойдоха пред

60 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 101-103.

фиг. 8. Амедей VІ, гравюра, ХІV в.

38

вратата, която им бе отворена, обхождайки

крепостта, която беше достойна за добрите

хора на града, на които графът назначи за

кастелан [крепостен началник] месир Антуан

дьо Шампан, наречен незаконния син на Савоя

или Антонио Бастарди (т.е. незаконен син на

Савойския граф).”61,62

Така разказана, историята поставя въпросът

защо първоначално Амедей подминава Емона, а

после размисля. Дали крепостта го е респектирала с

вида си и е трябвало едва ли не да събере кураж?63

Или знаейки, че е трудно превземаема и водите около

носа – коварни, е сметнал за нецелезъобразно да

губи така нужни сили преди крайната цел? Или след

като освобождава императора, си задава въпроса

„защо пък не?” Знаем, че Амедей и Йоан V не се

прибират направо в Константинопол, а остават да

зимуват в Несебър.64 В такъв случай е възможно

Емона просто да е станала център на внимание на

войските на Амедей, жадни за още плячка и подвизи.

Тази последна възможност се подкрепя и от

61 Кузев, А. Цит. съч., с. 318. 62 Делил, Жан. История на Савойската династия // http://jean.delisle.over-blog.com/article-histoire-de-la-maison-de-savoie-59295182.html 63 Райчевски,Ст. Цит. съч., с. 284-285 64 Norwich, John Julius. Byzantium: The Decline and Fall. – New York: Alfred A. Knopf, 1996, p. 330-331

39

последвалите събития. След като Емона се предава

без бой, разказва савойският хроникьор, пет

„младежа”, недоволни от липсата на възможност да

се докажат в бой, се отправят с десет оръженосци с

галера към близката крепост Колокастро [Обзор].

Четиринадесет успяват да се прехвърлят през

стените на крепостта, но при прескачането на

петнадесетия, българските стражи ги усетили, избили

ги и ги нарязали на късове. Амедей, виждайки „гнева

и срама” на хората си и изричайки крилатата фраза

”Приятели, в битката и в любовта за една

радост се плащат сто мъки”, завзема града с

пристъп, опожарява го и „нарязва на късове

жителите му, за да си отмъсти за смъртта

на петте рицари и десетте оръженосци”. Ако

някой си мисли, че доброволното предаване на

крепостта е признак на слабост, надяваме се да

размисли. Видно е, че средновековният екшън не е с

холивудски завършек, така че емонци много правилно

са преценили обстановката и баланса на силите.65

Според изчисления, направени въз основа

на сметководните книги на савойския ковчежник

Антоний Барбериус, крепостта вероятно пада на 24

65 Между другото, Месемврия също се предава без бой на римляните през 72 г. пр.н.е.

40

или 25 октомври 136666. Савойците наложили тежки

данъци – има бележки за изплатени 1100 златни

византийски перпера, равностойни на 8800 сребърни

български дукати или 517 генуезки флорина. За да

разберем колко е това, ще кажем само, че когато

няколко месеца по-късно емонци се вдигат успешно

на бунт, гонят савойците и пленяват

високопоставения савойски племенник Бастардо ди

Монтегеле, откупът е 16 флорина67 (т.е. над 30 пъти

по-малко от стойността на контрибуцията, което пък

поставя въпросът колко щеше да се котира

племенникът, ако не беше „бастардо”).

Същевременно, огромната сума на контрубиуцията

показва, че местната емонска икономика е била силна

и градът е можел да си позволи да плати такава

голяма сума.

Освен тежестта на данъците, емонци е

трябвало да търпят и доста своеволия на савойските

наместници. Историческите извори ни казват, че

някой си Папа Кондро – комендант на гарнизона тук –

бил глобен 100 флорина за нарушения, най-вероятно

грабежи от населението. Интересно е, че глобата не е

от милост за емонци, а по-скоро от притеснение, че

66 Кузев, А. Цит. съч., с. 318. 67 Кузев, А. Цит. съч., с. 320.

41

допълнителното ограбване всъщност ощетява

савойската хазна68.

След падането на Емона и Колокастро и

успешното завръщане на Палеолога в столицата си,

савойци предлагат да предадат крепостите на

византийската войска. Византийците обаче под

претекст, че са малобройни и не можели да се

справят и с двете, приемат само северната.

Основната итнерпретация на историците е, че

византийците са искали да установят контрол на

Колокастро, защото са си правили сметка, че рано

или късно Емона ще им бъде върната. Но не е ли

възможно и друго обяснение – че Колокастро след

опожаряването и избиването на населението е доста

по-лесна за управление? Би било много по-трудно да

се държи в подчинение Емона, както всъщност

виждаме и от последвалите събития.

През пролетта на 1367 г. савойците се

оттеглят от Черноморието, но не връщат завзетите

градове Агатопол, Скафида, Созопол, Несебър и

Анхиало на българското царство, а ги добавят към

областта Загора, управлявана от Михаил, сина на

Йоан V69. Тъй като Емона междувременно се е

68 Кузев, А. Цит. съч., 319. 69 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 104.

42

освободила и преминала към България, тя не е

включена в Загора.

В документ от април 1369 г. на

Цариградската патриаршия четем: „даде се със

синодално гласуване като добавка на

гореспоменатия митрополит на Несебър и

Анхиало светейшата митрополия на Варна и

нейните владения – Петрич, Проват, Галата,

Кичево, Емона и Карвуна” 70. Това е индикация,

че Емона е дадена от Иван Александър на

Добротица, чиито земи не са към Търновската, а

Констатинополската патриаршия.

Варненската и Несебърската митрополии

започват да спорят за контрол над Емона и Обзор.

Варна, която е основната митрополия по

добруджанското Черноморие получава двете през

1369–137071, докато Несебърската пък се позовава на

историческата традиция, че и двете винаги са

спадали в нейните граници. Налага се да се намеси

Цариградската патриаршия, която решава в полза на

Несебър през 1372 г.

„Светейшият мирополит на

Месемврия, ипертим и проедър на Анхиало, по 70 Пак там, 105. 71 Пак там, 169; Манастирът...

43

дух любим брат на наше смирение и

съслужител, господин Антоний, след общото

събиране на намиращите се в Константинопол

светейши архиереи и в негово присъствие и

заседаване заедно с наше смирение, започна

изложение по същността на въпроса, че на

неговата епархия освен другите, които са й

подчинени, отдавна принадлежат и две

крепости край Месемврия, едната от които

местните наричат Козяк, а другата – Емона.

Те принадлежат на владението на

шастливейшия деспот Добротица и попадат

под архиерейската грижа на този, който заема

сега Варненската катедра. И той поиска да ги

получи обратно в своята църква, където

поначало принадлежат, а наше смирение, като

се посъветвахме заедно с присъстващите

светейши архиереи и ипертими – Ефеския,

Хераклейския, Вриския, владеещ и над района

на Кизик, Сидския, Адрианополския

[Одринския], Созополския, владеещ и над

района на Родос, и като обсъдихме това, което

бяхме научили от други, но и от самия

светейши митрополит на Варна, понеже той

44

също присъстваше и потвърди същото това

нещо, преценихме и решихме по общо съгласие

тези две крепости да бъдат част от

Месемврийската митрополия според

първоначалното положение като нейни

енорийски владения и поради това

принадлежащи на нея; да ги оглави, разбира се,

и тях споменатият светейши митрополит на

Месемврия и да извършва в тях всички свои

архиерейски задължения без никой да му пречи

или противодейства в това и да получи всички

свои имущества в тях. За потвърждаване на

това се издаде на него и настоящото синодално

разяснение и решение на наше смирение.

Съдържаше и следното, написано чрез

почитаемата и божествена патриаршеска

ръка: месец юни, десети индикт.”72 Има предположение – а и звучи

правдоподобно – че главната причина за жалбата на

несебърския митрополит е желанието да сложи ръка

на богатия манастир „Св. Никола” в Емона.

Сега е времето да се върнем на онзи

хрисовул на Иван Александър, за който вече стана

72 Дочков, И. Цит. съч., с. 110-111.

45

дума по-горе. Въпреки че изглежда да е от средата на

ХIV в., изследователите предполагат, че е подправен

от монасите в началото на ХV век в опит да си

осигурят независимост от митрополията в следствие

на горното решение. В покрепа на това

предположение говорят наколко обстоятелства.

Първо, не е ясно кой го е издал. „Царят” не се

представя, а Иван Асен, благодарение на трите си

брака, има доста царуващи внуци и може би това са

експлоатирали монасите. Второ, човекът, на когото е

издаден – или поне монах със същото име,

издействал подобен статут за друг манастир (т.е.

имало е прецедент, за който монасите най-вероятно

са знаели). Трето, с идването на османската власт,

статутът, състоянието и местонамирането на

документалния архив на българските владетели са

неясни и проверка едва ли е могло да бъде

направена, пък и липсата на свидетелства за такъв

документ лесно би се обяснило. 73

Малко по-късно (вероятно след смъртта на

Добротица74) Емона е върната на Иван Александър,

защото е в неговите земи през 1388 г.75, когато Мурад

73 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 373-375. 74 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 185. 75 Кузев, А. Цит. съч., с. 322.

46

I праща великия везир Али паша с тридесетхилядна

армия на наказателна мисия „да руши, пали и

граби земята Сосманова”76. Походът е описан от Мехмед Нешри в

„Огледало на света. История на османския двор”:

„Описание на Сосмановата земя и

имената на нейните крепости: Говорят, че

земята на Александросоглу Сосман се

простирала покрай река Туна и стигала до

Едирне. Стояла точно срещу Ефляк [Влашко].

На оттатъшната страна на Туна бил Ефляк,

а на отсамната страна — земята Сосманова.

Весела земя била. Овце, мед и масло течели от

нея към света. И благата там били по-обилни

от другаде. И яките й крепости били повече

отколкото по другите земи. По български

имената на крепостите й са тези: Ченге

[Овчага, дн. Аспарухово], Пъравади [Провадия-

Овеч], Мадара, Вефчен [Венчан, Варненско],

Добрич, Мечка [Мечка, Русенско], Ефлека,

Гьозке [Козяк-Обзор], Крапчене [Крепча,

Търговишко], Кираставча [Кръстовица – с.

Широково, Русенско], Ески Истанбуллук

76 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 191

47

[Преслав], Шумнъ [Шумен], Чернов [Червен,

Русенско], Миглоч [Мюхлюз кале до Аксаково –

Варненско], Ейменоз [Емона], Кос Ова [Косово,

Шуменско или Полско Косово], Юрюк Ова

[Гюргево], Търнавъ, която била Сосманова

престолница, Никаболъ [Никопол], Тон

Биргоз [Холъвник срещу Свищов], Зишт Ова

[Свищов], Нюкесри [Новград, Русенско],

Търака [Тутракан], Силистре. Повечето от

тези крепости стояли покрай Туна.”77

77 Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор.// http://www.promacedonia.org/kalojan/mn/mn_061-090.html#g73, последно достъпно 18.5.2013 г.; за съъвремените имена - Атанасов, Г. Цит. съч., с. 191.

48

Под османска власт

Не знаем точно кога Емона пада в османски

ръце, но се предполага, че е в периода между 1388

(когато пада Провадия) и 1396 г. (когато пада

Несебър). През 1403 г., заедно с други черноморски

крепости, е върната на Константинопол с договора

между Османската империя и Византия. Трудно е да

си представим как точно са се отразили тези промени

върху местното население и икономиката. Може би

ефектът не е бил толкова голям, тъй като експортната

дейност на Емона продължила. Има сведения от 1438

г. за търговски връзки и сделки между Мавроди от

49

Емона и венецианския търговец Джакомо Бадоер,

установен в Константинопол.78

Прието е, че Емона, подобно на другите

гръцки селища по Черноморието, е окончателно

унищожена малко преди падането на Константинопол

през март 1453 г.79

Административното деление на Османската

империя е четиристепенно – вилаетът е най-близо до

провинция или област. В началото е имало два

вилаета – Румелия (европейската част) и Анатоля

или Анадол (териториите в Мала Азия.) По време на

Сюлейман Велики, вилаетите са шест, но към 1600 г.

набъбват до 51, след което прогресивно намаляват

на 43 (1670 г.), 35 (1854 г.), 28 (1867 г.). Вилаетът се

дели на санджаци, които са и основната

административна единица. Санджакът се управлява

от мютесариф (санджакбей) и е длъжен при

необходимост да събере армия от 30 000 спахии

(въоръжени конници). Под санжака е каазата,

еквивалент на окръг или околия, управлявана от

каймакам (каймакамин). Европейските каази са често

разделяни на нахии (еквивалент на общините), като

78 Кузев, А. Цит. съч., с. 323. 79 Клисаров, Н. Цит. съч., с. с. 5-9; Кузев, А. Цит. съч., с. 322-323.

50

нахията обикновено се е състояла от няколко села с

еднородно население.

Териториите на Добруджанското деспотство

са включени в Силистренския санджак. В началото на

ХVI в. Силистренският санджак е обхващал от

делтата на Дунав на север до р. Велека,

Дервентските възвишения и Сакар на юг и включва

цяла Добруджа, източната част на Делиормана

(Лудогорието, без Шумен, Разград и Тутракан),

източната част на Стара планина и североизточна

Тракия.

Така Емона става част от Силистренския

санджак в състава на Румелийския вилает. Най-

близката кааза е Анхиало [Поморие]. Като цяло

политика на Османската власт през ХVI в. е да

инкорпорира съществуващите търговски селища в

икономиката си като експортни бази за продукти,

добивани в района и за транзитни бази за преноса

между Централна и Североиточна Европа и Южното

Средиземноморие. Съществува документ от

Истанбулската митница за внос на въглища от

търговец от Емона. Също така, има намерени

51

монети, сечени от руските царе Иван Грозни (1533-

1547) и Борис Годунов (1598-1605).80

Други източници от това време са описания

и карти на морски пристанища (т.нар. портолани или

портулани). Те дават разстоянията между портовете

(оттам и името им), посоката на плаване, а

понякога и конкретни навигационни бележки.

Повечето морски карти от XIII–XV в. са съставени от

италиански и каталонски моряци.81 При тях, посоките

на света са правилно ориентирани, но означенията на

картите на северната половина са обърнати наопаки.

Това е правено, защото портоланите са се поставяли

на маса и имената в горната половина на картата е

трябвало да се четат от противоположната страна на

масата.

Емона е означена на портоланите на:

Пиетро Весконте от Генуа (1311), Мартино Савуно

Стария (1321)82, Анжелино Дулсерт (1339), Абрахам

Креске (1375), Андреа Бианко (1436)83, Фра Мауро

(1459), Грациозо Бенинказа от Анкона (1474), Албино

де Канепа (1489), Салват ди Палистрина (1511, вж

80 Кузев, А. Цит. съч., с. 316. 81 Пеев, Пр. и В. Пейчев. Българският черноморски бряг по данни от средновековни карти. / Трудове на Института по океанология, Том 3. - Варна, 2001, с. 105. 82 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 322. 83 Атанасов, Г. Цит. съч., с. 91.

фиг. 9 Емона (C de Lemano) на портолан на Салват ди Палистрина (1511)

52

вдясно), Диого Хомем (1559) и др. На много от тях

пристанището се споменава като Limano, Lemano,

Cavo di Lemano, Lemona или подобни84, вероятно в

резултат на членуване на името (L’Emonа) и звукови

видоизменения. Само на картата на Ортелиус от 1590

г. крепостта е означена като Аристеум, поради което

се предполага, че той е ползвал по-стари данни

(вероятно произведения от Античността).

В „Ориентир по корабоплаване. (Компас за

навигация)” от 1296 г. четем85:

„От Месембре до Ерминио [Емона] 8

мили на североизток. От споменатото

Ерминио до Варна, ако искате до Галата 50

мили на север и малко на северозапад. Варна е

пристанище за кораби; не пази добре срещу

ветровете, но е добра скеля.”

Из венециански портулан от ХIV в.:

„От Месембрея до Анхило са 14 мили.

Анхило е град и добро пристанище и има

солници. От Месембрея до Варна са 100 мили

по картата от североизток към изток. От

Месембрея до нос Лемано [Емине] по картата 84 Тотешев, А. Цит. съч., с. 335. 85 Венецианските търговци и България, 1200-1400 година // Pan.bg, 29 юни 2011 // http://pan.bg/view_article-9-5069-Venecianskite-tyrgovci-i-Bylgariq-1200-1400-godina.html, последн одостъпен 5.8.2014 г.

53

от североизток към изток са 30 мили. От нос

Лемано до Визе са 15 мили.” Из анонимен италиански портулан, съставен

вероятно през ХIV в., но познат от препис от ХV в.:

„От Ково ди Лемано [Емона] до Виза в

посока от югоизток на северозапад са 15 мили.

От Черни нос до Галата са 10 мили. От

Росито до Варна в посока от запад на изток са

6 мили. Варна е град, до Калиакра са 50 мили.

От варна до Кастричи в посока на североизток

са 20 мили. От Кастричи до Карбона са 30

мили.” В два портолана от ХV век се казва, че на

носа Амо (Емона), имало много разрушена крепост.

Това показва, че след завземането й, османците не

са унищожили напълно, а са я оставили на

произвола на времето.86

В анонимен венециански портолан от ХVI в.

пише: „От Созопол до Месиври [Несебър] са 18

мили. Месиври е град и пристанище и [има]

пясъчен рейд. Корабите се обръщат към града

към запада. От Месиври до Ахило [Поморие]

са 14 мили. Ахило е град и добро пристанище и

86 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 285.

54

има солници. От Месиври до Варна са 100

мили по картата от североизток към изток.

От Месиври до нос Лемано [Емине] по

картата от североизток към изток са 30

мили.” В някои от тези карти има доста интересни

находки. Например, в поне две от

картите от ХVI в. са отбелязани

множество острови по протежението

на черноморския бряг. На картата от

Батиста Агнезе от 1542 г. те са

разположени така: един южно от н.

Калиакра, един пред устието на р.

Камчия, един пред н. Емине, пет в

Бургаския залив, като три са малки,

а два – големи, три са в акваторията на

Странджанското крайбрежие. Остров пред н. Емине е

отбелязан и на картата на Якоб де Жирондис от 1452

г. Тези несъответствия (между карти и съвременна

картина) се обясняват с промяна на нивото на

морето. По времето на елинската колонизация

морето е било на най-ниското си ниво (т.нар.

Фанагорийска регресия), когато е стигало от 5 до 7

метра по-ниско от днешното. Например, южното

фиг. 10 Островите в Бургаския залив и пред н. Емине на картата на Агнезе (1544)

55

пристанище на Несебър е на дълбочина 7 м.87 В

късната античност и ранното средновековие – около

VI в. започва да се наблюдава покачване на нивото

на морето (т.нар. Нимфейска трансгресия) до 1-2 м

над днешното. Това обяснява и някои от случаите на

заливания на пристанища и антични градове по

Черноморието. През средновековието се наблюдава

спадане на нивото на морето (т.нар. Корсунска

регресия), която обаче е последвана от Лазската

трансгресия, в резултат на която, например, Скафида

(при с. Димчево) е залята от водите на Мандренското

езеро. Изчисления на специалисти от Института по

океанология към БАН показват, че днес нивото на

Черно море се повишава със скорост 3 мм на година.

Също така, северната част на Бургаския залив е

съставен от силноабразивни скали, а земната кора на

Бургаската низина понастоящем потъва. На база на

всички измервания е изказано предположението, че

бреговата ивица е била 0.7–1.6 km навътре в морето,

без да се включва ефектът на по-ниското морско

равнище. Батиметричните карти показват, че

87 Пеев, Преслав. Колебание на нивото на Черно море през холоцена по археологически данни от българското крайбрежие. // http://thracology.dir.bg/preslav_bg.html, последно достъпен 6.8.2014 г.

56

островът срещу н. Емине е бил разположен на

днешното подводно продължение.88

Колко точно е била голяма Емона през ХVI и

ХVII в. е трудно да се каже. През 1582 г. английският

търговец Джон Нюбъри я описва като „градче”, а

осемдесет години по-късно, през 1656 г., турчинът

Евлия Челеби казва, че Емине кьой имало 1000 къщи

и голямо пристанище.89 Дали разликата е в гледните

точки и сравнителните маркери на двете култури –

1000 къщи е за едни село, я за други малък град –

или просто Емона е претърпяла развитие (или

упадък?) е трудно да се каже.

Описанието на Нюбъри е известно в нашата

историография през превод на румънски, който е

направен от публикация от 1905 г.90, т.е. три века

след като е написан.

Ето и част от дневника на Нюбъри, преведен

през румънски:

88 Пеев, П. и В. Пейчев. Цит. съч., с. 105-109. 89 Кузев, А. Цит. съч., с. 324. 90 Doua calatorii ale lui John Newberie, una in locurile sfinte, cealalta la Balsara, Ormus, in Persia si inapoi prin Turcia. // Calatori straini despre tarile romane, II, Bucuresti, 1970, p. 513-518. // http://en.calameo.com/read/000827433d4340d50a0c6

57

„На дванадесетия ден напуснахме

Созополис и същата нощ прекарахме закотвени

под един нос, където има градче, наречено

Емона. На тринадесетия ден (напуснахме)

Емона и същата вечер минахме голям град,

наречен Варна, който се намира във

вътрешността на много голям залив и е с

много добро пристанище”.

Трябва да се отбележи, че румънският

превод използва думата „tirg”, която е преведена на

български като „градче”91, а има значение и на

91 Кузев, А. Цит. съч., с. 324.

фиг. 11 Румънската публикация на дневника на Нюбъри

58

„тържище” или „пазарно селище”, но в бележка под

линия е дадена оригиналната дума „casal”. През ХVI

в. все още няма установен правопис в английския

език, така че под „casal” най-вероятно Нюбъри е имал

предвид „крепост” („castle”). Като вземем под

внимание, че той е гледал от кораба, без да слиза на

брега, може да предположим, че крепостните стени са

били все още видими (неразрушени).

През ХVII в. се появява и друга напаст –

казашки пирати (лази), които тормозят цялото

Черноморие. Месемврия е плячкосвана три пъти –

през 1611, 1613 и 1651 г., като последния път е и

опожарена.92 В една преписка от богослужебната

книга на манастира „Св. Анастасия” намираме:

„През 1623 г. година казаци със 17

чайки опустошиха град Агатопол през месец

юни и после тръгнаха за Созопол. Слязоха при

големия остров и превзеха манастира “Свети

Йоан Предтеча”. Вързаха монасите на

манастира, взеха ги със себе си и отидоха в

Созопол, където плениха много народ и плячка.

Заедно с тях обиколиха селата и ги

опустошиха. Между тях и село Свети Никола

92 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. с. 96.

59

[Черноморец], което се намира на нос

Таласакра. Отново се върнаха в

пристанището на Созопол, където имаше

църква и обраха каквото намериха в нея. След

това тръгнаха към Месемврия, но излезе буря

и чайките се обърнаха и всички казаци се

издавиха с изключение на един капитан, който

се криеше на сушата при Емона.”93 Малко вероятно е Емона да е останала

незабелязана и необезпокоявана от пиратите.

Съществува легенда, че именно заради тези пирати

лази селото се мести за известно време от другата

страна на връх Св. Илия, но после се връща на

днешното си място.

През 1738 г. френският картограф Жан

Никола Белен споменава, че носът Емине бурун се

наричал от гърците Лиману и че на него се е

намирала старата Диогенция. Имало и манастир (име

не е упоменато), от където можело да се купят

провизии.94

От края на ХVIII и началото на ХIХ в. има

няколко френски източника, които ни дават

93 Каравълчев, Венцислав. Казачеството – исторически щрихи. // http://dveri.bg/3yrwp, публ. 04.11.2012, последно достъпно 5.8.2014. 94 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 282.

60

информация за терена и икономическото значение на

пристанищата в Бугаския залив.

През 1738 г. е дадено следното описание:

"На този нос (Емине бурни) има

калугерски манастир (с гръцки монаси). Те

продават продоволствия на всеки, който се

доближи и слезе на пристана. При върха на

носа има скали, но може да се хвърли котва,

при вятър от изток в залива между Емине и

Месевре, които е дълъг повече от три левги."95

През 1787 г. френският консул в Смирна

Клод-Шарл дьо Пейсонел пише: „Емине е уединено

място, но има доста добро пристанище,

защото дъното е равно и песъчливо; всички

видове плавателни съдове акостират там, но

през зимата им e малко трудно. Наоколо има

няколко турски и гръцки села, откъдето се

извлича [изнася] голямо количество въглища и

дърва за огрев.”

Пейсонел използва фразата „un endroit

desert”, която може да се преведе и като

„ненаселено”96. Но предвид географското

разположение, както и цялостния текст, според мен

95 Тотешев, А. Цит. съч., с. 336. 96 Пак там.

61

по-правилно е да се използва значението на

„уединено” или евентуално „изоставено” (в смисъл, че

крепостта в кр. на ХVIII в. вече не се е използвала,

ако приемем, че Пейсонел е бил запознат с историята

на мястото).

Гръцките села неминуемо са Емона и Пальо

Баня или старото Иракли (което се е намирало над

днешния Шаблов кой), а турските са вече населеното

с турци Гьозке (Обзор) и вероятно села на север от

него97. Сред Освобождението турското малцинство от

Обзор си тръгва и на негово място се заселват

български преселници от вътрешността на страната и

от съседното Иракли (1893 г.)98. Според преданието

селото Иракли е унищожено след като местните

започват да погребват мъртъвците си на мястото

откъдето извирала (или по-скоро минавала)

питейната вода. Останалите малко живи бягат в

Гьозке и Баня.99

Две години по-късно – през 1789 г. –

арменските географи Хугас Инджеджиян и Степанос

97 През втората половина на ХV в. християнското населението на Обзор е насилствено изселено в Мала Азия, като на негово място са заселени турци юрюци (животновъди). Така етническият облик е променен. (Дочков, И. Цит. съч., с. 112-113). 98 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 296. 99 Експедиция „Емона” на УниБИТ, юни 2013 г. // личен архив.

62

Кювер Агонц споменават, че на брега на морето се

намират нос и град, наречени Емине Даг.100

През 1800 г. Жан-Батист Льошевалие описва

пътуванията си в книгата „Пътешествие из Мраморно

и Черно море”, където четем, че „пътищата, лоши

и трудни, пресичат няколко разклонения на

подножието на планината Хемус, които

турците наричат Балкана”101, (което между

другото е още един аргумент, че старият път е

минавал по билото на планината, а не по брега).

Износът от Бургаския залив се е състоял от „аби или

тъкана вълна, ковашко желязо102, зърнени

култури, вълна, масло, сирене и вино.”103

100 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 282. 101 Lechevalier, J.B. Voyage de la Propontide et du Pont-Euxin – Paris : Dentru, 1800, с. 372 (превод мой) 102 В оригиналния текст е използвана фразата „de fers de Summakof”, която е озадачаваща. Summakof е непознато наименование. Същевременно, в личния дневник на Анри Гатиен Бертранд, генерал-лейтенант и близък съратник на Наполеон Бонапарт, четем, че поемайки на кон от Константинопол до Рагуза минал през „Andrinople, Philippopoli, Semitch (habité par des émigrés bulgares), Summakof (forges), Ouskioup, Pristina, Oueschtrin, Serraio, Konish, Nevasi, Stolash”. [Bertrand, Henry Gatien. Journal germinal IV-floréal V (mars 1796-mai 1797) // http://daguerre.fr/lot/henry-gatien-bertrand-2 ] Следователно дори и да не търсим кое и къде е населеното от българи Семич, Summakof е населено място между Пловдив и Скопие и в него има огнища или е свързано по друг начин с огнища или ковачници. В този контекст може да приемем, че става въпрос за Самоков. От друга страна, „самоков” е голяма ковачница, изградена от камък и дърво, използвана от ХІV-ХV век до началото на ХХ век за очистване на суровото желязо от примеси и изковаването му на пръти или плочи. [Георгиев, Георги. Старата железодобивна индустрия в България. – София, 1978, с. 64-80. // http://bg.wikipedia.org/wiki/Самоков_(металургия)] Името на града идва

63

През 1820 арменският пътешественик Минас

Пъжчшкян описва планината Емине бурун кано

забележителна и споменава за наличието на

пристанище.104

През 1830 г. излиза първият журнал на

Кралското географско дружество в Лондон, в който е

включена и лекцията на преподобния Едмунд

Гудинъф за пътуването му с кораба „Блонди” из

Черно море предишната година. Там четем:

„И на 23-и [ноември], [Блонди]

продължи пътуването си, минавайки покрай

нос Емине, краят на древната планина Хемус,

който навлиза в морето, очевидно едно име с

Емони; което също като Емона, малък град

или укрепление, което някога е стояло на

самия край на планината, запазва остатъци

от класическото име на Балкана.”105 От горния цитат изглежда, че за двата века и

половина между Нюбъри и Гудинъф, крепостта е

западнала до такава степен, че не се е виждала от

от този тип съоръжение. Тъй като остава въпросът дали от Емона се е изнасяло вече преработеното желязо или желязо за гр. Самоков, затова е оставен свободния превод „ковашко желязо”. 103 Lechevalier, Цит. съч., с. 373 (превод мой). 104 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 282. 105 The Journal of the Royal Geographical Society of London: 1830-31, Volume 1, p. 122.

64

морето. Гудинъф е познавал лаконичното описание

на Нюбъри (даже в началото на доклада си се

оплаква от липсата на „географски или други полезни

бележки” в дневника на шотландеца) и може да се

допусне, че ако крепостните стени или други останки

са се виждали, той би ги споменал.

Същевременно, съществуват сведения, че

през Руско-турската война от 1828–1829 г. – т.е. точно

преди плаването на „Блонди”, турците поставят на

носа батарея.106 Явно дори и разрушена, останките от

крепостта продължават да имат отбранителни

функции. А основните руски части преминават

Емонския проход, т.е. по Западнопонтийския път107.

Наличието на останки от крепост пък

поставя интересен въпрос относно падането на

Емона. Практиката на османските завоеватели е да

разрушават безжалостно всеки град, който откаже да

се предаде. Ако Емона не е разрушена напълно,

населението не е изселено (както например

обзорското), няма спомени за турски заселници, то

следва да приемам за възможно (дори и да не

приемем за вероятно) крепостта да се е предала,

както пред савойската угроза.

106 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 285. 107 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 283.

65

Описанието, оставено от консул дьо

Пейсонел, крие и обяснението за началото на края на

Емона. С индустриалната революция от средата на

ХIХ в. се появили и новите технологии в

корабоплаването – големите параходи. Еминските

плитчини стават непреодолима пречка и

пристанището започва да запада. Търговията не

спира, но обемът намалявя и накрая остават

единствено дървеният материал и дървените

въглищата, които са се изнасяли с малки гемии.

Възможно е – както вече казахме – с времето брегът

да е уронен или морето да е „изяло” част от

пристанището. През 1856 г. цялото работно

население на Месемврия е ангажирано в султанската

корабостроителница в града, като дървеният

материал е добиван в Емонската планина, но вече е

извозван с коли.108 (Западнопонтийският път

продължава да се използва и тогава).

По време на османското робство манастирът

„Св. Никола” продължава да действа. В началото на

ХVIII в. за кратко време статутът му на

ставропигиален (същият придобит със съмнителния

хрисовул на Иван Александър) е отнет, но през 1723

108 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 95

66

г. е възстановен от патриарх Йеремия III. От 1761 г.

има написан за него сигилий на патриарх Йоаникий

III.109 Следват трудни времена – „оставян без

монаси”, „превърнат в пепелище”, а малкото

оцеляло става жертва на „страшни политически

безредици”110. Така четем в грамота от Патриарх

Константин II, възстановяваща за пореден път

ставропигията на манастира през 1835 г.

Опожаряването е вероятно през 1805 г., когато

манастирът е нападнат от кърджалии, а монасите

изклани на скалата и телата им хвърлени в морето.111

На следващата година, обаче, несебърският

митрополит Григорий го въстановява.112

Може би точно тези събития (а е възможно

да са били и по-ранни) описват две легенди. Първата

легенда разказва за голяма риба, която всяка година

излизала на Никулден от морето и се предавала на

монасите за курбан. Една година те не изчакали

рибата да си отдъхне и скоро след това манастирът

се срутил, заедно с два от питейните извора.113

Разновидност на легендата пък казва, че рибата се

109 Манастирът... 110 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 374. 111 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 375. 112 Манастирът... 113 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 453.

67

разгневила, обърнала се и ударила с опашка скалата,

която паднала и повлякла манастира и монасите в

морето.

Втората легенда е свързана с

въстановяването на църквата. При последвалия

срутването пожар, иконата на Св. Никола хвръкнала

от огъня и кацнала на носа, където после е построена

нова църква.114

През 1865 г. варненският митрополит

Йоаким го описва така:

„Манастирът

лежи на едно приятно

и романтично място,

на един нос край

морето, посред стара

гора, но е в развалини с

изключение на

църквата, която е от

камък и е нова.”

Колкото и да са били трудни времената,

манастирът е бил богат – имотите му са били

обширни и са включвали ниви, лозя, гора и две

мелници. 115 Църквата, за която говори митрополит

114 Райчевски, СТ. Цит. съч., с. 405. 115 Кузев, А. Цит. съч., с. 323.

фиг. 12 Църквата на манастира "Св. Никола" днес

68

Йоаким, е нова, защото е построена (за трети път)

през 1847 г. Вероятно е възстановяването на

църквата да е свързано и с Гюлханския хатишериф

(1839 г.) на султан Абдул Меджид I, с който се дава

правото на свободно вероизповедание.116

116 Манастирът...

69

След Освобождението

На 15 декември 1880 г. е открит фарът на

нос Емине. Изграден е като кръгла кула с височина

9,4 метра. Първоначално е поставена оптика Barbier

& Fenestre, която през 1932

г. е заменена с Julius

Pintsch. През 1962 г. фарът

е електрифициран.117

Построен е от френското

дружество Compagnie des

Phares de l’Empire Ottomane,

което в конкуренция с

117 Панайотова, Христина. Фарът на нос Емине. // Морски вестник „Компас”. // Morskivestnik.com, август 2010. // http://morskivestnik.com/compass/news/2010/082010/082010_83.html

фиг. 13 Пощенска картичка с изглед към фара на н. Емине (1900 г.)

70

английска компания получава концесията да изгради

седем фара по нашето Черноморие. Първият етап

трае от 1856 (след Кримската война) до 1866, когато

са построени фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и

„червеният фенер" на Варненския нос. Вторият етап е

от 1880 до 1888 и се строят фаровете на Емине, Св.

Анастасия и Св. Иван. (Емона остава в пределите на

Източна Румелия след Берлинския конгрес.) Карел

Шкорпил пише, че френската компания получава

„право да събира в продължение на 25 години от

всичките кораби, които застават във всяко

турско пристанище, по 0,105 лева на всеки

техен вместимостен тон... Срокът е изтекъл

вече в 1879 г. и с това владението и

експлоатацията на фаровете е трябвало да

премине в ръцете на българското княжество.

Турция, обаче, без знанието на българското

княжество, е подновила концесията на същото

френско дружество, което продължава да

обременява мореплаването по българските

пристанища от тогава и до сега.”118

Французите са имали добър търговски нюх,

защото в последните години приходите от такси

118 Шкорпил. Карел. Черно море. // Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908.

71

надвишавали с около два пъти разходите за

построяването на всичките седем фара (78 500

златни лева) и с осем пъти разходите по годишната

поддръжка.119

При строежа на фара се разкриват повече от

основите на крепостта. През 1887 г. Карел Шкорпил

дава следното описание и съставя план:

„На южния край на Свето-Николския

отлоз, които край е отделен с по-ниска

седловина от отлоза, се

намират развалини на крепост,

формата и е тъпоъгълен

триъгълник, с върха на тъпия

ъгъл на изток и с основата 140

крачки дълга към сухия дол.

Ширината е по-малка от

половината на дължината.

Склоновете са стръмни и

скалисти. Останките на

укреплението са незначителни.

На север личали още (1887 г.)

долните части на една порта, 119 Асадуров, Милан. Фаровете по българския черноморски бряг. // Journey.bg // http://www.journey.bg/bulgaria/bulgaria.php?guide=5704#sthash.2dWDN6jU.dpuf, последно достъпен 16.11.2014 г.

фиг. 14 План на крепостта Емона по Карел Шкорпил (1899 г.) (Публикувана от Тотешев)

72

която е била вероятно двойна, една на долния,

а друга на горния край на склона към

седловината. От крепостните стени само

разхвърляни останки и тук-там основи.

По склона под селото към носа, между

речения дол и Еминския селски дол са останки

на старо селище. Цялата местност и носът

носят названието Поли-кастро (Палеокастро).

Над десния бряг на Еминския дълъг отлоз

"Вигла" (Пратаонот), на края на който е било

някакво здание... На север в дъбова гора

последни останки от манастира "Св. Никола", с

полусрутените манастирски здания над

стръмния морски бряг - една църква.

В 1828-1829 г. турците са построили

батарея на мястото на градището. При

постройката на маяка са били открити основи

на вътрешните постройки."120

През първите десетилетия след

Освобождението населението на Емона се поддържа

на равнище между 600 и 700 човека. През 1890 г.

населението на Емона е около една трета от това на

Несебър и два пъти повече от това на Обзор (590,

120 Тотешев, А. Цит. съч., с. 334-335

73

1808 и 290 респективно). До изселването на гърците в

началото на 20-те години на ХХ век, Емона

продължава да е по-населена от Обзор.121

Селото, както вече казахме, е гръцко почти

25 века – от основаването си през V век пр.н.е. до

началото на ХХ в. Тогава за около тридесетина

години се случват няколко сериозни обществено-

политически промени. Разпада се Османската

империя, България се освобождава, после се

обединява, най-накрая получава независимост.

Следват Балканската война, после

Междусъюзничската, накрая и Първата световна.

България така и не успява да постигне националния

си идеал. В началото на 20-те години на ХХ в. се

сключват двустранни спогодби за размяна на

малцинства между България, Турция и Гърция. Така

всяка държава приема сънародниците си, които

живеят на териториите на другите две. През 1925 г. се

подписва и Ангорският договор, с който на практика

всички български преселници от дн. Турция губят

правата си над имотите си там.

В началото на 20-те години на ХХ век в

Емона живеят 160 семейства. Повечето хора се

121 Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 56, 101, 106.

74

занимават със земеделие и животновъдство. Гледали

са всички основни култури, имали са лозя, а в

местността Бабакя са отглеждали памук. Говорило се

е на гръцки, като само мъжете, които са се

занимавали с търговия (продавали добитък или

земеделски култури) говорили български и турски. В

селото действа начално училище и всички деца са го

посещавали.

През 1925 година 150 семейства тръгват за

Гърция. Част от тях продават имотите си. Пътувало

се е с волски коли, мулета, коне. Очаквали са да

пътуват два-три месеца до Солун, където се

установяват.

В Емона остават 8 фамилии – Ламбринови,

Лефтерови, Стаматакови, Стратиеви, Христодулови,

Транови, Филипови и Фотеви. Причините са предимно

от личен характер – някои не са могли да пътуват

(например, жени в напреднала бременност), други са

смятали, че животът им тук ще е по-добър; трети са

решили просто да изчакат и евентуално да отидат по-

късно.122

През 1927 г. в обезлюдените къщи се

оземляват 87 български семейства, като всяко от тях

122 Експедиция „Емона” на УниБИТ през юни 2013 и юни 2014 г. // личен архив.

75

получава между 40 и 60 дка земя. Заселниците от

Мала Азия са от селата Ново село, Лапсенско (27

семейства), Коджа Бунар (13 семейства), Сюит (9

семейства), Тьойбелен и Ташкеси (по 2 семейства),

Юрен и Киллик (по едно семейство). Освен това, от с.

Манастир в Западна Тракия, пристигат 31

семейства.123

Историята на малазианците е тъжна и пълна

с обрати. В началото на ХVI в. селата в Тракия са под

постоянна заплаха от башибозуци, кърджалии и

произвол на местната управа. Толкова несигурен е

бил животът на хората, че цели села решават да се

вдигнат и отидат в Анадола, надявайки се на по-

добър живот. Знаем, че през 1721 г. три села от

Ивайловградско се вдигат и заселват с. Коджабунар,

в близост до пристанищния град Бандърма, вилает

Балъкесир. Има общо три вълни с български

заселници – някои идват от Пловдивско и

Пазарджшко, други – от Старозагорско, като

последната вълна – тези в Лапсенско – е от 1850 и

1873 г.124 Легендата разказва, че местният бей бил

женен за красива българка, която все тъжала, защото

123 За подробности по семейства, вж Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 54-55. 124 Шишманов, Димитър. Необикновената история на малоазийските българи. – София : Пони, 2001, с. 64-65.

76

била сама. Тогава той кани „нейните хора” да дойдат

като им обещава да ги защитава от всичко лошо.

Българите в селата в Мала Азия се

препитавали предимно с животновъдство и

земеделие, а в Лапсенско било разпространено

въглищарството. Общо в Мала Азия се образуват 15

български села. Има сведения от 1897 г. за 1070

къщи с 6470 жители. Най-голямото село е Коджа

бунар с 245 къщи с 1485 жители. Според

преброявания, в началото на века, селото е било към

400 къщи125. В Сьоют имало 65 къщи с 440 жители, в

Киллик – 35 къщи с 212 жители; в Тьойбелен – 125

къщи със 712 жители; в Ташкеси – 35 къщи с 252

жители; в Юрен – 15 къщи с 95 жители. В Йеникьой

(Чифлик), Лапсенско, е имало 35 къщи.126

През цялото си пребиваване в Анадола

малазианските българи поддържали своя

традиционен начин на живот, език, вяра, култура и

национално самосъзнание. Първоначално се

препитавали като производители на дървени въглища

(особено тези в Лапсенско), работници по

дъскорезниците в горите, овчари, говедари, зидари.

Впоследствие се сдобили със земя, станали

125 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 70. 126 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 57, 107-108.

77

земеделци и скотовъди. Отглеждали пчинца

(пшеница), ръж, овес, ичюменъ (ечемик), рапка

(царевица), патати (картофи), леща, фасул, църен

боб (бакла), бял лук (чесън), сугань (лук), лахана

(зеле), лахутъ (нахут), тютюн, памук, канопъль

(коноп), кетенъ (лен). Гледали и овце, кози, волове,

крави, коне. Две трети от къщите били едноетажни с

по две и три стаи и сайвант, а останалите –

двуетажни с дам (обор) в приземния етаж. Зад

къщата се прилепвал голям навес, който служел за

плевник, а при едноетажните къщи – и за обор.127

В края на 1913 и началото на 1914 г.

положението на българите в Мала Азия става

непоносимо. Турското правителство води

целенасочена политика на повсеместен тормоз с цел

да принуди българите да се изселят. Населението е

подложено на заплахи, грабежи, насилия и дори

убийства. Селата са принудени да помолят

българското правителство да организира връщането

им в Родината. Напускането е допълнително

утежнено и от отказа на турската управа по места да

позволи продажба или дори размяна на имотите на

заминаващите българи.128 А те не били бедни хора.

127 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 75, 118-132. 128 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 233-234.

78

Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече

декара земя, средните по 100-120-150 декара, дори

най-бедните – по 50 и повече декара. В Сборника на

Главната дирекция за бежанците от 1932 г. са

изброени следните недвижими имоти и движимо

имущество от 1650 български семейства, изселени

през 1914 г. от Мала Азия: 1527 къщи, 109 дюкяна,

1070 стопански сгради, 106 мелници, 249 130 декара

ниви, 3867 декара ливади, 2664 декара градини, 124

855 декара гори; всичко на обща стойност 481 377 961

щатски долара, изчислени по цени към 1982 г. За

всички тези имоти и имущества малазианците не са

получили никакво обезщетение.129

През 1914 г. Министерският съвет одобрява

предложението на премиера Радославов да се

организира преселването на българите. За периода

март-юни от пристанищата Бандърма и Кемер са

извозени до Дедеагач общо 10 групи, наброяващи

6255 души от всичките 15 села130:

20 март с парахода „Борис” 932 души от

Тьойбелен, Ташкеси и Аладжа баир;

9 април с „България” 289 души от Аладжа

баир;

129 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 263. 130 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 250.

79

17 април с „Борис” 669 души от Сьоют,

Кубаш, Киллик и Юрен;

23 април с „България” 629 души, всички от с.

Коджа бунар;

4 май с „Цар Фердинанд” 813 души от Чатал

тепе, Урумче и Йеникьой (Чифлик);

7 май с „България” 16 души от Чатал тепе и

Урумче;

23 май с „България” 900 дущи от Ново село и

Коджа бунар;

28 май с "Белгиен кинг" 1120 души от

Мандър и Киллик;

Жителите на Стенгелкьой били натоварени

на турския параход „Неджиб” и заедно с 5000

гърци били закарани до Солун, а оттам – в

Дедеагач, където пристигнали на 6 юни;

11 юни с „България” 568 души от Хаджи

Пуанкьой и Тьойбелен.131

Голяма част от малазианците са настанени в

Гюмюрджинско, а други – в Ивайловградска и

Свиленградска околии. За нашата „емонска” история

са важни вторите. В ивайловградското село Пелевун

били настанени 107 семейства с 464 души: от Коджа

131 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 233-241.

80

бунар – 93 семейства с 396 души, останалите от

Аладжа баир, Тьойбелен, Кубаш, Юрен, Ново село; а

в с. Свирачи – 75 семейства с 381 души от Коджа

бунар, Чатал тепе и други села.132

След Първата световна война, обаче,

настанала нова катастрофа. С Ньойския договор,

Западна Тракия е отнета от България и дадена на

Гърция. Това решение е потвърдено и от

конференцията в Сан-Ремо през април 1920 г., и от

Лозанския договор от 1923 г. Така в средата на 20-те

години на ХХ в. малазианците били отново принудени

да изоставят къщите си и да тръгнат да търсят по-

добър живот. Някои от тях стигат до Емона,

обезлюдено от вече заминалите си гръцки семейства.

Установяват се тук и продължават с традиционното

си препитание – земеделие, животновъдство и

въглищарство. Някои семейства само презимуват в

Емона или остават няколко години и се местят в

Несебър.

Ето и разказът на една от наследниците на

малазиански род, дошъл в Емона от Мала Азия:

„Дядо и баба пътували с колата.

Златото са си крили в ангошете (пръчките,

132 Шишманов, Д. Цит. съч., с. 249-250.

81

които слагат на воловете, когато ги впрягат).

Със свредели са пробивали дупки в пръчките и

там са си криели златото, защото иначе

турците са ги претърсвали и са взимали

каквото намерят.

Дядо е имал 100 декара ниви, 3 декара

лозе и голям двор с двуетажна къща. Така

оставят всичко. Заселили са се в Иваловградко

– Свирачи. Но там остават 3-4 години или

там някъде. Там са бедни земите. В Мала

Азия земите са били много богати, те затова

и турците ги искат за себе си. ...

Те не знаят къде идват. Те бягат.

Те са българи и искат да дойдат да живеят

тук [в България]. Настаняват ги по къщите

на хората [в Ивайловграско]. Ако някой е имал

две стаи – едната за децата, другите за

родителите, са събирали всички на едно, а в

другата стая са настанявали преселниците.

Те [баба и дядо] са се чувствали неудобно.

Търсели са работа на надница, за да се

поминят. Защото с колата нищо не може да

вземеш. Тогава разбрали, че в Емона има

[място]. И в Обзор имало, но там по-малко.

82

Емона е било най-голямото село наоколо. И

тогава идват и ги оземляват в Емона – 60

декара общо от първа, втора и трета

категория. Гледали на всички да има по равно.

И заживели. Развивали земеделие,

животновъдство. И преди с това се

занимавали.

Ние си доказахме имотите в Турция.

Но каква е файдата!? Турците никога няма да

ни дадат нищо.”133

Трудно е да си представим как тези две

общности – с различен език, култура и

самосъзнание, са успели да заживеят

в мир. В началото, съвсем естествено,

е имало различия. Местните хора се

оплаквали, че преселниците не се

грижили за къщите и имотите – не

искали или не можели. Живеели

докато таванът прокапел и после

отивали в друга къща. Преселниците

пък се оплаквали, че често били

мамени от гърците (например,

продавали им мокро сено, което освен

133 Експедиция „Емона” на УниБИТ, юни 2014 г. // личен архив.

фиг. 15 Цар Борис ІІІ на лов в Емона (сн. Музей в гр. Обзор)

83

че излизало по-скъпо, убивало и животните). Но

полека-лека различията се уталожили и хората

заживели в мир.

През 30-те и 40-те години на миналия век

цар Борис III идвал на лов в околностите на селото.

Пристанът му и до днес стои на южната страна на

фара. Разказват, че един път царят седнал да обядва

сред местните хора. Бил обикновено облечен и

говорил като обикновен човек. Те не го познали, а

едва на тръгване той им казал кой е.

През втората половина на ХХ в. село Емона

постепенно се обезлюдява. Със създаването на

местното ТКЗС през 1960 г. връзката на хората със

земята е прекъсната, а след затварянето на

училището през 1964 г. повечето семейства – и

всички с малки деца – се местят в близките градове –

Обзор, Поморие, Несебър. Наличието на военни и

гранични бази също възпрепятства заселването на

нови хора. В началото на ХХI в. в селото живеят

постоянно по-малко от 20 души.

84

Епилог

През последните десетилетия селото отново

се раздвижва, вече като лятно ваканционно селище,

но заради военното поделение и граничните постове,

то остава извън масовата курортна дейност.

Днес от старото село не е останало нищо,

както и от Западнопонтийския път, средновековната

крепост и манастирите. Местността не е

систематизирано проучвана от археолози или

етнографи. Единствено църквата „Св. Никола” се

издига като символ на 26-вековната история на Емона

– безмълвен страж на историческата й памет.

с. Емона

август 2014 г.

85

БИБЛИОГРАФИЯ На кирилица 1. Асадуров, Милан. Фаровете по българския черноморски бряг. // Jour-

ney.bg // http://www.journey.bg/bulgaria/bulgaria.php?guide=5704#sthash.2dWDN6jU.dpuf, последно достъпен 16.11.2014 г.

2. Атанасов, Георги. Добруджанското деспотство. – София : Фабер, 2009. 3. Бешевлиев, Боян. Анхиало/Ахело (Средновековие). // Encyclopaedia of

the Hellenic World, Black Sea. // http://kassiani.fhw.gr/l.aspx?id=10671, последно достъпен 15.08.2014 г.

4. Венецианските търговци и България, 1200-1400 година // Pan.bg, 29 юни 2011 // http://pan.bg/view_article-9-5069-Venecianskite-tyrgovci-i-Bylgariq-1200-1400-godina.html, последно достъпен 5.8.2014 г.

5. Георгиев, Георги. Старата железодобивна индустрия в България. – София, 1978. // http://bg.wikipedia.org/wiki/Самоков_(металургия)

6. Делев, Петър. Някои проблеми на етнонимията в централна и югоизточна Тракия. // http://www.academia.edu/382764/, последно активен 6.8.2014 г.

7. Делил, Жан. История на Савойската династия // http://jean.delisle.over-blog.com/article-histoire-de-la-maison-de-savoie-59295182.html

8. Дочков, Илия. Обзор. Бъдеще, заредено от миналото. – Бургас : Информа принт, 2014.

9. Иречек, К. История на българите. // http://www.kroraina.com/knigi/ki/ki_22.htm, последно достъпен на 6.8.2014 г.

10. История на Балчик // http://www.balcic.eu/page_1.html, последно достъпен 15.08.2014 г.

11. Каравълчев, Венцислав. Казачеството – исторически щрихи. // http://dveri.bg/3yrwp, публ. 04.11.2012, последно достъпно 5.8.2014.

12. Карайотов, Иван. Пиргос – Бургас и районът на Бургаския залив в средновековните писмени и картографски извори, съпоставени с най-ранните карти от ХVІІ – ХVІІІ в. // http://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/PyrgosBurgasMV.pdf.

13. Клисаров, Николай. Нос Емине. Емона. – Пловдив : ИК Марица, 2010. 14. Кузев, А., В. Гюзелев. Бългаски средновековни градове и крепости, т.

1. – Варна, 1981. 15. Кун, Н.А. Старогръцки митове и легенди. – София: Труд, 2006. 16. Лишев, С.Н. Географията на Идриси като исторически извор за

българските градове през XII в.// Античная древность и средние века, вып. 10. 1973.

86

17. Манастирът „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” в Емона. // http://vashiatglas.com/news/view/5/930/, последно достъпен на 9.6.2013 г.

18. Манолов, Петър. Полуостровът (Емона, Баня, Иракли и Обзор). // http://petril.blog.bg/izkustvo/2012/05/20/bvk-2-poluostrovyt.956757, последно достъпен на 5.8.2014 г.

19. Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор.// http://www.promacedonia.org/kalojan/mn/mn_061-090.html#g73, последно достъпно 18.5.2013 г.

20. Омир. Одисея, ІХ,196-201. 21. Панайотова, Христина. Фарът на нос Емине. // Морски вестник

„Компас”. // Morskivestnik.com, август 2010. // http://morskivestnik.com/compass/news/2010/082010/082010_83.html

22. Пеев, Пр. и В. Пейчев. Българският черноморски бряг по данни от средновековни карти. / Трудове на Института по океанология, Том 3. - Варна, 2001.

23. Пеев, Преслав. Колебание на нивото на Черно море през холоцена по археологически данни от българското крайбрежие. // http://thracology.dir.bg/preslav_bg.html, последно достъпен 6.8.2014 г.

24. Петрова, Светла. За Никополис ад Нестум/Местум и неговата етническа характеристика. // https://www.academia.edu/4053724, последно достъпен на 15.08.2014 г.

25. Плетньов, Валентин. Варненското пристанище през Средновековието (VІІ-ХV век) / Морски свят, март-април 2006 // http://pan.bg/view_article-9-5046-Varnenskoto-pristanishte-prez-Srednovekovieto-VІІ-HV-vek).html, последно достъпно 5.8.2014

26. Райчевски, Стоян. Крайбрежна Стара планина. Топоними и хидроними. – София : Български бестселър, 2007.

27. Страбон. География, VІІ.6.1. 28. Табаков, С. Опит за история на Сливен. Т.1 . С., 1986. 29. Теофилов, Румен. Три основни римски пътя пресичат България. //

Сега, 31.12.2004. // http://www.segabg.com/article.php?issueid=1387&sectionid=6&id=00003, последно достъпен 24.7.2014 г.

30. Дебрюне, Нина. Теренни материали от експедиция „Емона” на УниБИТ през юни 2013 и юни 2014 г. // личен архив.

31. Тотешев, Асен. Нови сведения за миналото на с. Емона, Бургаска област. – Годишник на Националния археологически музей, VIII. – София, 1992.

32. Херодот, История, част ІІ // пр. от стгр. Петър Димитров – София: Наука и изкуство, 1990.

87

33. Шишманов, Димитър. Необикновената история на малоазийските българи. – София : Пони, 2001.

34. Шкорпил. Карел. Черно море. // Вторий годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1907 г. Варна, 1908.

На латиница 35. App. Mith. ІІІ.15. 36. Arriani Nicomediensis scripta minora, iterum rec. // http://ald-

bg.narod.ru/biblioteka/anticni/ArianObhodEvksPont.htm 37. Bertrand, Henry Gatien. Journal germinal IV-floréal V (mars 1796-mai

1797) // http://daguerre.fr/lot/henry-gatien-bertrand-2. 38. Doua calatorii ale lui John Newberie, una in locurile sfinte, cealalta la

Balsara, Ormus, in Persia si inapoi prin Turcia. // Calatori straini despre tarile romane, II, Bucuresti, 1970, p. 513-518. // http://en.calameo.com/read/000827433d4340d50a0c6

39. Hdt. IV.93. 40. Lechevalier, J.B. Voyage de la Propontide et du Pont-Euxin – Paris :

Dentru, 1800. 41. Madgearu Аlexandru. The Byzantine Expansion In The Black Sea Area. //

Review of Military History. Romanian-Hellenic Special Issue, 2008, с. 22-31

42. March, Jennifer. Dictionary of Classical Mythology. Oxford: Oxbow Books, 2014.

43. Nonnus. Dion. XLIV.291-318 44. Norwich, John Julius. Byzantium: The Decline and Fall. – New York:

Alfred A. Knopf, 1996. 45. Ovid. Met. III. 165-252. 46. Pind. Pyth. IX, 15-25. 47. Plin. Nat. ІV.18. 48. Procopius. Buildings. III.11.18-20 49. Smith, William. Dictionary of Greek and Roman Antiquities. Vol 1. 1870. //

http://www.ancientlibrary.com/smith-bio/0298.html, последно достъпен 14.11.2014;

50. The Journal of the Royal Geographical Society of London: 1830-31, Volume 1.

51. Virgil. Georgics ІV.453–527.

88

От самото начало досега... Приказка за с. Емона

Българска Първо издание

Нина Дебрюне

Техническа подготовка

Галина Кожухарова Електронно издание

Университет

по библиотекознание и информационни технологии 1784 София, бул. „Цариградско шосе” 119 Издателство „За буквите – О писменехь”

www.unibit.bg

ISBN 978-619-815-143-0 София, 2014